Автор: архим. Атанасий, проигумен на Великия Метеор (Преображенския манастир)

Всекидневно все повече хора, дори и в нашата родина с вековна православна традиция, стават отрицатели на вярата и на Бога и не участват в живота и Тайнствата на Църквата. Много младежи, за съжаление и деца (ученици от гимназията) заявяват, че са атеисти и невярващи и отричат съществуването на Бога, увлечени от модата на епохата и постоянното подчертаване на атеизма от преподаватели, учители, социалната среда, медиите и т.н.

Атеизмът е тенденцията, който е на път да се наложи в нашата епоха. Изтъква се изключително като право, претенция, еманципация, освобождаване от предразсъдъци, освобождаване от преградите. Изтъква се и се налага с разнообразни комуникационни похвати, като завоевание, като прогрес, като модернизация и накрая се превръща в господстващо виждане и идеология. Покойният старец Моисей Светогорец отбелязва: „Отдавна прогресивизмът се е отъждествил с яростен атеизъм, антицърковизъм, антимонашество и антихристиянство. Така доминират психиатрите, психолозите, психоаналитиците, дори и маговете, оракулите, спиритуалистите, хороскопите и предсказвачи на бъдещето“. Дотам са стигнали изопачението, дисбалансът и отстъплението в наши дни, че неверието и богоборството да бъдат възхвалявани и да се изтъкват показно като образец за всички. Едно малко малцинство стигна дотам да иска да наложи своите възгледи и избори върху огромното мнозинство от гражданите.

Характерно е, че публичното говорене и цялата активност на атеистите и на техните организации се съсредоточават преди всичко във войната конкретно срещу православната вяра и Православната Църква, срещу православното възпитание и особено преподаването на религия в училищата, а не срещу други религии. Тяхната цел е де-православизацията на нашата родина и народ. Не се интересуват да защитят правата на атеистите и на невярващите, а желаят и преследват с особена ярост и бясна омраза да заличат православната вяра, вярата и преданието на отците ни, и да я изхвърлят от живота на вярващите. Така имаме институционализация и избор на антихристиянски и антицърковни практики, каквито са гражданският брак, гражданското погребение, кремацията на умрелите и толкова други неща.

Високопреосвещеният Месогейски митрополит Николай описва ясно цялото това състояние. В тази връзка пише в едно свое окръжно послание: „Срещу вярата се е мобилизирала науката, всемогъществото на технологията, медиите, механизмите за цифров контрол върху детайлите от живота ни, политиката, направляваното образование, материалистичният начин на живот и т.н. Философският рационализъм и историческите и антропологичните науки се мобилизират да разрушат вярата в Бога и да оклеветят пътя и ролята на Църквата и въобще на Християнството в миналото и днес. Преподчертаването на т. нар. човешки права, колкото и да изглежда привлекателно и основаващо една нова етика за човека, отменя „правата“ на Бога и маргинализира Божията благодат. Антирасизмът и толерантността, мултикултуризъм и мултирелигиозността, докато в същността си съдържат нещо дълбоко християнско, както се представя и се твърди, атакуват сакралността на човека и всъщност изменят личността на истинния Бог“.

„Мултирелигиозността трансформира вярата в Бога в социален феномен. Всичко това води до невиждано объркване, последователни безизходици, заблуди, ереси, глобално нравствено и духовно сриване, преобръщане на диахронични нравствени оси, многофронтова атака срещу човешката онтология. Освен това обезсилват вярата, принизяват Църквата, дехристианизират света, заличават Бога и правят Неговото слово и име първоначално ненужни, след това презрими, сетне нежелани и накрая омразни и отхвърляни. Така се основава съвременният атеизъм и се устройва съвременното гонение на вярата и на Християнството“.

Един от съвременните светци на Църквата, св. Йоан Кронщандски, обобщавайки много точно и откровено главните черти на своята епоха (1829-1908 г.), продължение на която е нашата, казва, че „чертите на века, в който живеем, са себеслужение, автономия, материализъм и духовен скептицизъм, всъщност атеизъм“. С това негово толкова съществено наблюдение светецът посочва по ясен и всеобхватен начин едновременно главните белези, както и най-дълбоките причини за атеизма, който не е нито модерен и съвременен като идея, нито се доказва научно, както погрешно твърдят неговите последователи.

Атеизмът навлезе в мисълта и живота на човека още от момента на първото непослушание на първосъздадените хора към Божията воля. Автономизираното равнобожие, което първосъздадените хора преследвали, подбудени от дявола, било първото отричане, първото отхвърляне на Бога от човека. „И ще бъдете като богове“, им нашепнал дяволът и им вложил помисъла за самообожествяването, за тяхното издигане на мястото на Бога, вместо Бога и без Бога. „Хората днес превърнаха себе си в богове, затова и накрая станаха атеисти“, казваше много точно и хубаво св. Паисий.

Философски атеизъм

В пространството на атеистичната философия, през втората половина на 19 век, пионер е немският философ Фредерик Ницше (1844 г.-1900 г.), който обяви „смъртта на Бога“. За Ницше смъртта на Бога е тъждествена с обръщането и разрушаването на всички ценности, идеи и идеали. Единствена и най-висша ценност за Ницше става познатият „Свръхчовекът“. Той пише характерно: „Къде е Бог? Ще ви кажа аз. Убихме го. Всички ние сме негови убийци… Бог е мъртъв… Бог ще остане мъртъв. Какво други са църквите освен гробове и гробници на Бога?“

Половин век по-късно жан-Пол Сартр (19.05.1980 г.) ще обяви по абсолютен и догматичен начин, че за да може човекът да съществува свободен и истинен, трябва Бог да не съществува. В творбата си под заглавие „Дяволът и Бог“ централният герой, след едно мъчително търсене на щастието при дявола и при Бога, заключава: „Аз съществувам… само аз. Молих през цялото това време за едно знамение, но не получих никакъв отговор. Небето не знае дори и името ми. Питах се всеки един момент какво бих могъл да съм аз в очите на Бога. Сега го зная. Нищо. Бог не ме вижда. Бог не ме чува. Виждаш ли тази това празно пространство над главите ни? Това е Бог. Тази дупка в земята? Това е Бог. Мълчанието, това е Бог. Отсъствието, това е Бог. Самотата на хората, това е Бог. През цялото това време съществувах само аз. Аз реших за злото. Аз сам намерих доброто. Аз съгреших. Аз направих добрините, които направих. Аз днес обвинявам себе си и аз самичък мога да си простя. Аз, човекът. Ако Бог съществува, човекът е нищо. Но Бог не съществува. Радост. Радостни сълзи. Алилуия. Не съществува Бог“.

Заключенията са ваши!

Научен атеизъм

Силното развитие на науката и технологията, което достига своя връх след 20 в., предизвика т. нар. „научен атеизъм“. Бяха развити редица научни теории, които по абсолютен начин уверяват, че Бог не съществува и че всичко е било създадено случайно.

„Теориите за случайността в зараждането на материалния свят“, отбелязва отново Месогейският митрополит Николай, „се стремят да заличат всяка идея за творческа намеса в началото на вселената, следователно да заличат Божието присъствие и нужда от него. Случайност е името на Бога на диалекта на атеизма! Прибързаното обявяване на създаването на синтетичния геном и изкуствен живот или клонирането на човека или биотехнологичните чудеса (редактиране на ДНК) или „теорията за всичко“ във физиката имат за цел да заменят Бога с човека и така да затворят пътя и перспективата за обожението на човека и неговото общение с Бога. Случайността като херменевтичен прибор и човекът като централното присъствие в света заличават Бога и като личност и като понятие“.

Всичко това всъщност конституира обръщането на творческата и познавателна способност, която Бог дарил на човека, Бог, Който „Затова Той е дал на людете знание (ἐπιστήμη ), за да Го прославят в Неговите чудни дела“. Но човекът, обръщайки и изкривявайки тази способност, обръща науката срещу Бога.

Св. Йоан Златоуст коментира в тази връзка:

„Не съществува основата и как стои зданието? Не съществува корабостроителят и как бе създаден корабът? Не съществува строителят и как се появи къщата? Не съществува Създател и как красотата на тварите свидетелства за Твореца? Ако Бог не съществува, каква работа имаш сред Божиите създания? В дома на Бога живееш и отхвърляш Домакина на дома? Или дай наема, тоест благодарението ти, или излез от дома, защото опушваш дома с дъха на твоята хула. . . Не съществува по-несмислен човек от онзи, който твърди, че цялото миросъздание е създадено без Божието присъствие“.

Известният руски космонавт Гагарин, първият човек, стъпил на Луната, когато се завърна от космоса, не престана да заявява презрително, че „Бог не съществува. Никъде не Го срещнах…“ На един прием в негова чест срещнал руския патриарх Алексей, който го попитал:

– Истина ли е, че не видя Бога на небето?

– Да, истина е – му казал Гагарин. – Толкова дни в космоса никъде не Го срещнах.

– Познаваш ли Го?- попитал шеговито патриархът.

– Какво искате да кажете? – отвърнал изненадан космонавтът.

– Искам да кажа – продължил патриархът – как е възможно да казваш за някой, че не си го срещнал, ако никога не си го опознал? Как си представи, че би видял ей-така Бога?

– Не зная, – казал вцепенено Гагарин. – Наистина не зная по кой начин би трябвало да Го позная…

– Ела тогава да те науча и когато отидеш отново, ще Го видиш. Бъди сигурен, че ще Го видиш – му казал с кимване руският патриарх. – Защото Бог не е видим нито с телескопи, нито с космически кораби…

Човекът, с други думи, търси Бога и се опитва да Го открие по погрешен начин, изполвайки погрешни средства. Така стига до безизходици и до отричане на Бога, до атеизъм и богоборство. Но отците на Църквата, главно св. Максим Изповедник, ни поучават, че в човека съществуват два познавателни центъра, тоест два начина, за да разбира човекът нещата, тварното естествено миросъздание, но и Самият Бог. Единият център е умът, който действа, има своето седалище в сърцето, в духовното сърце, което е средоточието на ипостаста на човека. Другият център е разумът, който действа и чрез мозъка. Тези два познавателни центъра също така биват наричани от отците духовно знание (умът) и естествено знание (разумът).

Умът и разумът са двете познавателни сили на душата. Умът е центърът на душата и затова отците го наричат „управник на душата“ или зрението на душата. Умът е съзерцателното действие (енергия) на душата. С ума човекът познава Бога, придобива опит от Бога, придобива духовно знание. Разумът е практическото действие (енергия) на душата. С разума човекът познава природата и тварното миросъздание. С други думи, с разума не можем да познаем Бога, Който е свръхразумен. Нашият разум води до нуждата от вяра в Бога. Истинското познание на Бога обаче става чрез ума, чрез сърцето, а не чрез разума.

Георгиос Галитис казва: „Никой човек никога не е бил убеден да повярва в Бога с логически аргумент. Бог и Божиите неща, понеже са нетварни, а не тварни, свръхразумни и свръхумни, се подчиняват на един друг познавателен център, на ума и сърцето, където с благодатта на Светия Дух приемат духовно познание и опит от Бога“.

Разумът естествено е велик Божи дар и върховен онтологичен белег на човека, който Църквата и Христос низобщо не обезценява, а го обогатява с Неговата нетварна благодат и го поставя в служение на Божията воля. Оттеглям се от разума не означава, че ставам неразумен. Вярата не е неразумна, а свръхразумна. Не се разбира, а се преживява. Вярата не означава разбиране, а доверие. Не противоречи на разума, а го преодолява и превъзмогва. Свръхразумното в Православието не е отмяна на разума, а неговото и издигане в приемането на опитните преживявания на Божието Откровение. Свръхразумното е абсолютното отдаване на нашето Аз, оставянето ни на Божията воля и милост. Логиката е „стесняване“ на Бога и смаляването Му в нашите лични нужди и претенции, в нашата егоитична воля.

Гениално и живо св. Паисий казва, че разумът е процесорът, принтерът, предавателят на ума. По подобен начин твърдият диск съответства до известна степен на ума на човека, където се отпечатва Божият образ. Когато умът се обогати с нетварната Божия благодат, човекът има възможност да вижда Божията слава. Същевременно обаче се обогатява в неговите възможности и разумът на човека, без в никакъв случай да преодолява ума. Умът е единственият, който може да вижда нетварната слава на Бога и да бъде в пряко и лично общение със Самия Бог.

Разбира се, това става, когато човекът държи чисти ума и сърцето си. Но когато умът на човека е помрачен и нечист от страстите и греховете, тогава се отъждествява с разума и така не може да види и да познае Бога. Само очистеният от греха ум, чистото от страстите сърце, може да познае и да има опит от Бога.

Бих искал тук да подчертая особено ценността и важността на Тайнството Изповед, което дяволът мрази както нищо друго и с голяма ярост воюва с него, и към което много християни се затрудняват да пристъпят. Изповедта, ако можем да направим паралел, е това, което е изтриването или по-скоро форматирането на твърдия диск на компютъра, който изтрива всички данни, които компютърът вече не може да възстанови.

По аналогичен начин изповедта изтрива и унищожава наълно, тоест заличава онтологично всеки грях от ума, паметта и сърцето на човека. Които и да са тези грехове и колкото и големи и да са много, след изповедта никога няма да ни обезпокоят повторно в целия ни живот и няма да ги срещнем отново пред нас нито в другия живот, пред съдилището на Бога. Уверявам ви и като духовник и като изповядващ се, че Тайнството света Изповед наистина е спасително. Прощава, упокоява, умиротворява и окрилява душата на вярващия, изцелява ума и сърцето.

Нашата главна грижа трябва да бъде изцелението на ума и на сърцето, което става с прилагането на духовното лечение, което ни дава светата Църква. Това изцелително възпитание, което Църквата препоръчва, обхваща, според светите отци, три етапа: първият е очистването на сърцето от страстите, вторият е просветлението на ума от Светия Дух и третият обожението, прославянето, с други думи да видим славата на Бога като нетварна Светлина.

Затова и покойният о. Георги Металинос, този велик учител, казваше, че Християнството не е религия, а напротив, „изцеление от болестта на религията“, и че „Православието е една отворена болница в историята (духовна лечебница) според св. Йоан Златоуст, която дава изцеление на сърцето (очистване), за да може човекът да продължи към „просветлението“ от Светия Дух и накрая да стигне до „обожението“, единственото предназначение на човека“.

Християнствоито не е религия, не е философска система, не е ценностна система, не е социална система; не е поредица от заповеди и правила, чието пазене ще ни осигури място в Рая. Църквата не е съвкупност от добродетелни и нравствени хора, които вършат добри дела, за да получат награда за тях в другия живот. Християнството е откровение, то е откритата Божия Истина, явяването на Бога в живота на Църквата и в живота на вярващите. Бог не бива открит, а се открива и не само в другия живот, а и сега, в земния живот на хората, които имат чисто, просто и смирено сърце.

Това откровение на Бога в ума и сърцето на човека е духовното познание, което не се притежава само от гениалните, от образованите, от учените. Не изисква синтетична мисъл, сложни анализи и силогизми. Духовното познание е Божи дар, който се дава на всички, образовани и неуки, знаещи и незнаещи, умни и неуки. С Тайнството Миропомазание всички ние получихме същите дарове, същите харизми на Светия Дух, някой по-малко и някой повече. Тези харизми в чистите, смирени и прости души са действени и привличат по-щедро Божията благодат и водят до по-голям опит и познание на Бога и на Неговата нетварна светлина.

Християнски атеизъм

За съжаление цензурата, рационализмът, себеугодничеството, самоувереността, себелюбието, гордостта и доверието в нашия индивидуален разум са повлияли не само атеистите, но и християните. Така констатираме, че има православни християни, които приемат Бога единствено като безлична висша сила, и не признават в личността на Иисус Христос божествената личност на Сина и Слово Божие (съвършен Бог и съвършен Човек). Приемат Христос само като мислител или социален реформатор или философ и не прилагат Евангелието, Божието слово в живота си.

Не приемат догматите на нашата православна вяра, не пазят Божиите заповеди, поставят под съмнение или не вярват в безсмъртието на душата, в съществуването на друг живот, във възкресението на мъртвите, в съществуването на Рая и ада. Отричат съществувантето на дявола, на този наш предвечен враг. Игнорират, че дяволът е личност, с ум и с воля, и че той е причината и източникът на злото, приемайки въобще и неопределено съществуването само на „сили на злото“. Съмняват се в Тайнствата на Църквата, отричат Възкресението на Христос, Чудото на чудесата, защото не могат да го схванат с техния разум и логика и т. н.

Остават в несъвършените и повърхностни религиозни знания от семейството, от основното училище или гимназията и след това импровизират своеволно, помрачавайки така и ума си и сърцето си, създавайки тяхна индивидуална вяра и индивидуална религиозност. По този начин не само не привличат нетварната Божия благодат, но и не позволяват в тях да подействат и харизмите на Светия Дух, които са приели даром с Тайнството св. Миропомазание и следователно не могат да придобият богопознание.

Последици от атеизма

Тази еклектична вяра не е нищо друг освен друга форма на атеизъм; отхвърляне и елиминиране на Бога от живота ни, от обществото ни, от света ни. Този своеобразен атеизъм води до нравствено падение и упадък. „Ако Бог не съществува, всичко е позволено“, казва Достоевски. И Паскал изповядва с абсолютна яснота и искреност: „Липсва ни чистотата на сърцето. Страстите ни ни водят до атеизъм“.

Големият светец и богослов на нашата епоха, св. Иустин Попович, подчертава, че причината за отричането на Бога са страстите и греховете на човека. Казва характерно:

“Греховете ни направиха врагове на Бога и се изпълнихме с гняв срещу Бога. Грехът е враждебност срещу Бога. И още: грехът е омраза към Бога. Влачени от любов към греха хората обичат насладите от греховете си и мразят Бога и Неговите светини. Който обича греха, не може едновременно да обича Бога, тъй като грехът по своето естество е богопротивна и богоборна сила”.

Поробвайки се на греховете, хората приемат силата, която трайно воюва срещу Бога, изпитва вражда и мрази Бога. С времето тази сила парализира душата на човека дотам да не чувства Бога, нито да приема Бога и започва да твърди, че Бог не съществува. Любовта към греха винаги в крайна сметка води до атеизъм, до богоборство: отрича Бога и воюва с всичко Божие.

Това именно е главната причина за атеизма: изборът на греха и желанието на човека да живее, задоволявайки страстите си, без контрол от никой, нито от неговата съвест, нито от Бога, без да се подчинява и без се чувства задължен да отговаря за думите си и да дава обяснение нито в този, нито в другия живот. Затова и повечето хора избират или пълното отричане на Бога или вярата в една „висша сила“, непозната и безлична, без присъствие и роля в техния живот.

Съвременният човек е устроил по такъв начин своя живот и всекидневие, че те са изпълнени с грижи, разнообразни активности, занимания и разсейвания, които поглъщат времето му, без да му остава възможност за занимание с неговото духовно състояние и път към спасение.

Св. Паисий казва характерно: „С многото работа и грижа човек забравя Бога. Папа-Тихон казваше, че „Фараонът давал много работа и много ядене на израилтяните, за да забравят Бога“. В нашата епоха дяволът погълна хората в материята, в разсейването, в много работи, в много ядене, за да забравят Бога и така да не могат – или по-скоро да не искат – да оползотворят свободата, която им се дава за освещението на душата“.

Нека спрем да отдаваме приоритет на житейските неща в ущърб на духовните и да предпочитаме земните и всекидневните в ущърб на небесните блага и наше спасение. Нека дадем повече пространство на Христос в сърцето и живота ни. Атеизмът, безбожието, антихристиянството и отстъплението в наши дни е не е нищо друго освен последица от отдлачеването ни от Бога. Нека престанем да се трудим само за развиването на разума и логиката и нека дарим на Христос сърцето ни чисто и ума ни чист от страстите, за да се открие Христос в нас, да Го познаем реално, да се съединим с Него и да вкусим в този живот и в другия живот благата на Неговото вечно царство.

В тези толкова трудни моменти за Църквата и родината ни, където вървим сами, без приятели и съюзници, сред врагове и опасности, външни и вътрешни, да се помолим, тези, които оставаме верни на това благословено и осветено място, да покажем с ревност и плам на сърцето нашето болезнено и практично покаяние и посвещение на нашия Господ и Бог Иисус Христос. Да спрем да гневим Неговата любов и милост с нашите лични грехове, за да привлечем Неговата благодат, милост и мощно съюзничество. Това Негово силно съюзничество е единствената ни надежда, която ще задържи душите ни прави, но и отечеството ни изправено и свободно и ще порази всеки враг и противник.

превод: Константин Константинов