Автор: старецът Никон Светогорец

Темата е позната и непозната, както и цялата ни вяра. Някои неща знаем, много не знаем… Жалко е, че православните християни не четат Новия Завет толкова често, колкото би трябвало. Често се питам: какво знаем за нашата вяра? И винаги стигам до един извод.

Това, което са ни показали филмите и телевизията. Да е жив и здрав Мел Гибсън със „Страстите Христови“ и Дзефирели с „Иисус от Назарет“, минисериала, който излъчват всяка година през Страстната седмица. Колко хора са прочели Новия Завет? Е, въпросът е, че ние черпим вярата си от нашия живот. Добре е да знаем в детайли какво иска Христос от нас, за да не тълкуваме погрешно Неговите думи и да променим живота си. Хубавото при нас, православните, е, че имаме точно това, което гласи изразът правилна вяра. И ако не живеем правилен живот, хиляди и милиони други го правят. Така че ние се учим от тях, от другите, с които живеем.

Ние знаем някои неща. Знаем например, че се раждаме с падналото естество, естеството на Адам, естеството, в което са влезли болестта и смъртта. Раждаме се с тази природа. Въпросът е, че можем да се кръстим и да се окажем някъде другаде, буквално на друго място. Преди да се кръстим, в нашата природа е злото, силата на дявола. Божията благодат се опитва да привлече некръстения отвън. Злото е вътре в него. Когато си кръстен, Божията благодат е вътре и злото вече не се опитва да те привлече отвън. Божията благодат вече е вътре в вас.

Точно затова много пъти некръстените бебета боледуват по-често. Случвало ми се е да ми разказват за бебе, което страдало, лекарите не знаели какво му е, то плачело и един баща казал: „Това е злото, което още е вътре, защото не е кръстено. Кръстете го.“ То беше покръстено и оздравя. Наречете го съвпадение. Един, два, три пъти… Колко съвпадения ще кажем, че са съвпадения? Ето защо не бива да отлагате кръщаването на бебета.

А оттам нататък те могат да правят каквото си поискат. Свободата им не е ограничена. Ние сме родени, за да живеем и тялото – за да живее. Но това ще стане, когато душата управлява. Имайте предвид, че душата е тази, която управлява цялата история в живота ни, в телата ни и навсякъде. Знайте, че когато душата става по-силна, тя предава силата си на тялото.

Обратното никога не е вярно. Когато тялото става по-силно, то отнема силата на душата. Душата, като става по-силна, предава силата си на тялото, когато то става по-силно, отнема силата на душата. Човек, който е пълен, трудно може да бди. Сънят го бори по-силно. Борят го повече плътските изкушения. Тялото не предава силата си на душата. То отнема силата на душата. Точно затова ще държим тялото в неговите граници, като му даваме това, от което се нуждае, а не повече. А на душата ще дадем всичко. Цялото ни внимание, целият ни интерес трябва да бъде насочен към тази точка, защото тялото живее, докато има душа. Душата може да съществува и без тялото. Но когато тялото стане безжизнено, то се стопява, изгнива и изчезва.

Порази ме една случка, която ни разказа старецът Арсений. Веднъж искали да отидат от пустинята, където се подвизавали на Света Гора до Карея, а било зима.

Тръгнали, каза той, в снега, а снегът понякога е твърде много на Света Гора. Един свещеник от Нигрита беше дошъл със сина си, 14-годишно момче, от Карея в Неа Скити, и ми каза:

– Срещнахме сняг с четири метра височина.

– Е, къде отиваш – казах аз, – с момчето?

А той имаше някакви градски обувки. Четири метра сняг.

Казва старецът Арсений:

– Тръгнахме с Йосиф Исихаст – светеца – да отидем в Карея и не виждахме пътя. Знаехме къде се намираме по формите на снежния пейзаж, хълмовете, дърветата и знаехме накъде да вървим.

Снегът бил до кръста, те плували в снега, за да отидат. И му казах:

– И стигнахте до Карея за един ден, дядо?

– Не стигнахме за един ден, джанъм (душо моя)!

– И какво направихте?

– Ами – казва той, – Йосиф направи дупка в снега, аз направих друга дупка в снега, когато стана вечер, седнахме, казва той, извършихме правилото си, помолихме се с броеницата, направихме си поклоните, казахме си молитвите и заспахме.

Гледахме го…

– А на сутринта?

– Ставахме – казва той, – отърсвахме се от снега, правехме правилото си, поклоните си и продължавахме към Карея.

Не да опитате да го направите ви го казвам. Но ако опитате да ходите без обувки, за да видите колко време можете да издържите да ходите по снега боси. Когато душата стане такава, каквато Бог иска, тя придава на тялото своята сила; това, което на нас ни се струва невероятно, за онези, които са достигнали до такава святост, е нещо обичайно. Друг път в „Света Анна“ настъпи суматоха, валеше сняг и монасите видяха стъпки от боси нозе по снега. Отива дядо Арсений, той минал бос, после си сложил обувките. Казва:

– Видях монасите събрани, отидох да видя какво става.

А те му казват:

– Невидимите подвижници са минали! Невидимите подвижници са минали!

– Ами това са моите стъпки – казва той.

– Махай се оттук, прелъстени!

И не приемаме лесно добродетелта у другите, но харесваме свръхестествените неща. Св. Йоан Златоуст казва, че приемаме, че тялото е по-низше от душата. А не обратното. Не е враждебно. То просто се подчинява на душата, както, казва той, китарата се подчинява на китариста, както корабът се подчинява на капитана. Ето защо той казва: „Не оставяй тялото да живее сега, за да живее тогава. Направи го мъртво, за да не умре. Защото ако остане живо, няма да живее. А ако умре, тогава ще живее“.

Забележете, това се опитват да правят всички християни. Да доминират над тялото, да подчинят тялото на душата, сякаш душата не съществува, и да оставят душата да управлява. Това, което казваме на Света Гора и е станало известно: „Ако умреш преди да умреш, няма да умреш, когато умреш“. И те имат предвид слабостите и страстите, които има тялото. Когато ги преодолее, тогава и тялото ще живее. Защото, когато казваме тяло, имаме предвид страстите, които поробват тялото и душата. Страстите обезобразяват, страстите помрачават, страстите осакатяват и разболяват сетивата на тялото. Точно затова гледаме не просто да ги преодолеем, не просто да ги преодолеем, не просто да ги победим, не просто да ги изкореним, не просто да изкореним страстите, а да поставим на тяхно място добродетелите. Премахнете гордостта, поставете смирението. Отстранете чревоугодничеството, поставете въздържанието. Отстранете блудството, поставете целомъдрието. Няма да станеш пън. Ще продължиш да живееш. Просто ще управляваш тялото, което не е виновно, когато душата не е наред. Когато очите виждат лошо, езикът говори лошо, ръцете действат лошо, това не е тяхна вина, а на душата, която ги движи. Казва св. Йоан Златоуст: „Престъплението не е дело на оръжията, а на тези, които ги използват”.

И е прав. Окото, например, ако любопитства, казва светецът, чуждата красота, се превръща в оръжие на неправдата. Не чрез собствената си енергия. Неговата енергия е да вижда. Окото върши своята работа. Окото вижда лукаво, казва светецът, защото помисълът е лукав и го подбужда. Тялото се движи лукаво, защото душата го тласка с лукавост. Но ако обуздаеш окото, то се превръща в оръжие на добродетелта. То вижда правилните неща. Същото е и с езика. Езикът не се движи сам. Неговата работа е да говори. Когато умът, очистен чрез заповедта на душата, дава правилни нареждания на езика, езикът ще говори хубави и правилни неща. Краката ще се движат, за да отидат там, където трябва.

Ръцете ще вършат работата, която трябва да вършат, всички части на тялото ще правят същото. Точно затова Ефрем Аризонски продължаваше да повтаря една фраза, която всички знаем и всички я казваме като бонбон. Защото много хора, които не я знаят, си мислят, че искаме да навредим на тялото. Напротив, чрез тялото ще се спасим. Без тялото няма да се спасим. Но с тяло, което е здраво и балансирано. И какво казваше той? „Ние не сме телоубийци, а страстоубийци.“ Ние няма да убием тялото, ще убием страстите, които завличат тялото към смъртта. А когато умът наистина е владетел над страстите, тогава няма от какво да се страхуваме и животът ни се развива така, както искаме, а не както ни влекат похотите. Точно както когато един музикант е усвоил добре изкуството си, тогава инструментите, на които свири, ще издават красиви мелодии. Когато капитанът е здрав, корабът ще достигне целта си. Когато капитанът има проблем, тогава корабът ще потъне. Точно затова ние поставяме целия акцент върху усъвършенстването на душата, върху очистването чрез борбата и Божията благодат. Тогава тялото и сетивата стават такива, каквито Бог би искал. Как да стигнем до това очистване? Казват ни го самите светци, които са го постигнали. Като живеем според Христовите заповеди. Защото нашата вяра е живот. Тя не е философия.

„Ако някой Ме люби, ще спази словото Ми”. Говори ясно за изпълнение на заповеди, което означава начин на живот. Как живееш. Това ще те спаси. Ще живееш ли правилно? Според ученията на Христос, според заповедите на Христос? Как ще ги прилагаш и спазваш, ако не ги познаваш? Да, ние живеем в християнско общество и вземаме пример един от друг, учим се от светците, защото нашата вяра е вярата на светците и подвижниците, но би било добре да се чете и Новият Завет. Първото правило, което старецът ни даде, когато отидохме да станем монаси, беше следното. Всяка вечер ще четете от Новия завет и той определи съответно всеки колко ще чете. Освен поста, освен бдението, освен непрестанната молитва. Ето защо един светец на Църквата, ако си спомням правилно, св. Епифаний казва: „Голяма яма, голяма пропаст – казва той, – е непознаването на Писанията.“ И един друг: „В заповедите е скрит Христос”. Като се бориш да спазваш Христовите заповеди, ще познаеш Самия Христос. В Църквата. Не със собствени мнения, със собствени възгледи, със собствени позиции. Трябва да внимаваме за това, защото често се увличаме. И понеже нямаме чист ум, нямаме чисто сърце, не можем да разберем, че не ставаме защитници на Православието, защото заповедите са различни: първо ще се очистиш, а после ще очистваш. Първо ще видиш, после ще кажеш на другия как да види правилно … Първо ще се излекуваш от страстите, после ще кажеш на другия как да излекува собствените си страсти… Не да си осквернен, сляп и болен и да поучаваш на Православието, защото ще видиш другите погрешно и ще поразиш погрешните хора и сам ще станеш причина за окарикатуряването на Православието. А за съжаление днес много пъти борците за Православието са тези, които позорят Православието. Защо? Защото те са такива, каквито са.

И може да кажат: „Аз не говоря мои думи. От Отците е това, което говоря“. От Отците и от самата Библия взема дяволът и съвсем не е това, което Христос иска. Нека да го вземе от Библията, нека да го вземе от Отците. Когато сложите лъжица в чаша с вода, тя изглежда счупена. Тя не е счупена. Ти не я виждаш правилно, защото нещо се намесва. Библейското учение е ясно и правилно. Когато то се пречупва през вашите страсти, вие не давате на другия човек правилна картина, ако ще да сте готови да умрете за Православието. Твоето Православие е погрешно. Кога ще бъде правилно? Когато се подвизаваш да приличаш на светците на нашата вяра, живи и мъртви. На св. Паисий, на св. Порфирий, на стареца Ефрем Аризонски.

И така, понеже не виждаме правилно, ние правим грешки. Тъй като умът ни не е чист, несъзнателно предаваме нечистота. Това не означава, че не обичаме другия човек. Това не означава, че мразим другите. Това не означава, че не обичаме православната вяра. Това не означава, че не притежаваме благочестие. Какво означава това? Означава, че наред с благочестието имаме и гордост. А гордостта скверни ума. Мислите ли, че големите еретици на нашата Църква са били блудници, крадци и разбойници? Не. Те били много благочестиви.

Имали голямо благочестие. Точно затова те са били в състояние да привлекат хората от Църквата. Знаете ли колко благочестив е бил Арий? Но гордостта му се издигала до небето. Не е достатъчно да знаеш правилните неща. Когато липсват любовта и смирението, се губи и истината. А те не знаели, че се оказали извън истината, вярвали, че тяхното виждане е истината и се борели само за своята истина, а не за Този, Който казал: „Аз съм Истината и Животът“. Те го направили несъзнателно. Дяволът заблуждава съзнателно. Ето защо смирението ни спасява, а всички знаем колко смирени бяха всички светци. Колко смирен бил св. Паисий. Тези от нас, които са го виждали, знаят. Другите го научават от живота му и от неговите писания. Колко смирен бил св. Порфирий.

Той имал духовна дъщеря, много ценна жена, с невероятен глас, от аристократично богато семейство, и голям музикант. Тя имала не просто добър глас, прекрасен глас, знаела много неща в областта на музиката и знае, защото е жива. Нейн старец бил св. Порфирий. Той й казал: „Ще те пратя при някой, който е много по-възрастен от мен“, защото виждал, че не може да наблюдава и нея наред с другите. „Той е много по-възрастен от мен“. На другите беше казал: „Не знаете какъв човек имате сред себе си“. Ще те изпратя при някой по-възрастен от мен. О, казва жената, св. Порфирий е бил на 80 години, ще ме изпрати при някой 85-годишен и някой 90-годишен? Но след като го казва, да бъде благословено, не можела да направи нищо. И я пратил при Ефрем Аризонски, който беше по-млад от него. „Той е по-възрастен от мен”. Не по възраст. По святост.

Няма значение, че той видял светостта на Ефрем Аризонски, а че го казал. “Той е по-възрастен от мен“. По възраст ли беше по-млад Ефрем? Виждате ли смирението на светеца? Какво да правя със знанията? И дяволът има знания. Какво да правя с едно Православие, когато сърцето ми е кофа за боклук, а умът ми е контейнер за боклук и поглъща всичко, което интернет му подхвърли? Дяволът също е православен. Него да видите как познава отците на Църквата. Наизуст. Знае ги на петте си пръста. Защо православният дявол не иска да се спаси? Защото е горд и защото не води православен живот. Той не живее вярата, която познава. Така че нашият живот ще ни спаси, когато в него има любов и смирение, а на дявола му липсват и двете. Любов имаме всички. Разбира се, дяволът може да я изврати и има дяволска любов. Знайте обаче следното: дяволът винаги говори за любов. Любовта е любимата дреха на дявола. Дяволът е обвил себе си в любов. Дяволът винаги говори за любов.

Той никога няма да говори за истината. Защото тогава ще бъдеш принуден да потърсиш и смирение и, и, и… Така че, когато умът се очисти, сетивата ще се очистят и ще виждаме така, както Христос иска да виждаме и както Бог ни е създал да виждаме. В Новия Завет се споменава случая с Преображението на Господ и пред Него стоели трима ученици. Очите им се отворили, се казва на друго място, и те видели Христос, видели старозаветни светии отдясно и отляво. Обърнете внимание. Нищо не се променя в учениците. Очните им ябълки си останали същите. Променил се начинът им на виждане. Това е начинът, по който Христос иска да виждаме. Страстите са завладели сетивата ни и не виждаме така, както Христос иска да виждаме. Когато се очистим от страстите чрез Тайнствата на Църквата, чрез нашите свещеници, чрез нашите епископи, а не вършейки каквото ни хрумне, тогава ще започнем да виждаме така, както са виждали тогава апостолите. Те имали това зрение (виждане), както го имаме ние, но смазано от страстите.. Затова и не виждаме така, както те виждали тогава. Живели сме това. То продължава и до днес.

Запознах се с един млад художник в един голям град. Няма да ви разказвам цялата му история, защото е страшна и поразителна и ще отнеме много време. Той никога не беше идвал на Света Гора, имаше ужасен проблем, невероятен проблем, никой лекар не можеше да го реши и да разбере как се е появил. “Един ден – казва той, – карах колата от Коринт за Атина, сто пъти съм минавал по този път, бях на един завой. Изумих се – казва той, – уплаших се. Къде е завоят? Трябва ли да завивам или да не завивам?” Сам в колата. Кой знае колко разсеян бил. И в този момент, казва той, на седалката на спътника се появил един монах. “Видях го, казва той, за миг за първи път в живота ми и с лявата си ръка ме потупа по гърба, а с дясната ми даде знак: „Направо!“. Да не завива. „Направо имаше скала. Нямах време да мисля или да направя нещо друго. Със скоростта, с която се движеше колата, тя се удари в скалите. И докато колата се движеше като куршум по скалите, скалите изчезнаха, пътят продължи“. Когато разтреперан успял да спре колата и да погледне назад, видял, че там, където трябва да завие, имало пропаст и отдолу било морето. Ето как се случват злополуките. Колата щяла да полети. Дали някога щяха да го намерят, един Бог знае. Попитах го:

– Как изглеждаше този монах?

Той ми описа един обикновен монах.

– С бяла брада? Млад ли беше? С черна брада?

Каза, че има сива брада. Опитвах се да разбера кой би могъл да бъде от светците, които познавах. Казах:

– Е, от сто монаси петдесет имат сиви бради. Дебел? Слаб? Слаб. Ами от сто монаси деветдесет са слаби. Висок? Нисък?

– Видях го да седи, отче. Не можах да разбера и не можах да го осмисля, защото всичко се случи за част от секундата.

Той трябвало да завие или да не завие или да не се обърне. Умът ми се насочваше към различни хора. Не можех да разбера кой беше този, който се появи и го спаси. Той обаче не идваше на Света Гора.

Един ден той се прибрал от работа и казва:

– Разбрах – казва той, – че лукавият беше влязял в къщата.

Беше 25 март по стария календар. Беше празникът на манастира Филотей, бях ходил на празника и на връщане към килията ми колата спря в Карея, за да свърши някаква работа, а после щеше да ме закара до Дафни, за да отида в Скита. В Карея го виждам с един приятел от Волос.

– Бре, казвам, крайно време беше да дойдеш на Света Гора.

Той не можеше да говори.

Гледам го:

– Какво ти е?

Другият, неговият приятел, ми казва:

– Геронда, остави. Кажи ни какво да правим.

– Как стигнахте дотук – казвам аз, – какво се случи?

Докато се държал за фотьойла си вкъщи, той разбрал, че лукавият влязъл в дома му и този път вместо да го порази, за първи път поразил съпругата му. Никога не съм срещал по-влюбена двойка. Никога през живота си не съм познавал така влюбени хора. Друг път ще ви разкажа тяхната история. И жената започва да крещи, крещи в кухнята, децата започват да крещят и плачат, той се втурнал в кухнята… Няма да ви разказвам как се появил дяволът, защото е невероятно. “Той я душеше и не знаех какво да правя, се втурнах – казва той, – крещейки единствената молитва, която знаех“. И хваща дявола и започва да го бие. „Отче наш, който си на небесата“… Паднали всички на пода. Обадил се на приятеля си веднага щом може да говори.

Приятелят му казал:

– Заминаваме за Света Гора!

И са оказаха пред мен.

– Какво да правим?

Казвам, че съм срещал светци. Жив е Ефрем в Катунакия, жив е Паисий, жив е папа-Харалампос в Дионисиу, велик светец, жив е Йосиф във Ватопед, жив е Ефрем във Филотей. Живи са. Вземи го и го заведи. Един от всички тях ще разбере какво е направил, за придобие дяволът такава власт над него. И понеже сте тук, в Карея, започни с отец Паисий, който е наблизо, а после, казвам, го заведи при другите.

И аз си тръгнах. Времето минаваше, не знаех какво се случи, но през есента преди Рождество Христово, винаги излизам и правя беседи беседи, които обикновено са преди Великден и преди Рождество Христово, слязох в Атина, намерих го, срещнах го, усмихнат, щастлив…

– Какво става? – казах.

– Ето – казва той – проблемът е решен. Оздравях.

Двадесет години с това ужасно нещо и усмихнат, оздравял?

– Какво стана? – казах.

– Ами направихме това, което ни казахте да направим. Започнахте, както ни казахте, от отец Паисий, който беше наблизо, слязохме долу, другите чакаха, аз седнах и чаках и докато чакахме, вратата се отвори, отец Паисий излезе, поздрави ги един по един, взеха благословението му, аз замръзнах на място. Това беше монахът, който се появи на седалката и с лявата си ръка ме потупа по гърба, а с дясната каза: „Направо. Не завивай.“ Не можех нито да говоря, нито да се движа.

Отец Паисий се усмихнал, когато го видял, поздравил го и казал: „Ти не казвай нищо, ще поговорим по-късно.“ И говорили по-късно и той сега е жив. И друг път ще ви разкажа какви бяха страданията му, каква ужасна глупост и неразумност беше извършил и как дяволът щеше да убие него и семейството му.

Как отец Паисий е стигнал от килията до колата между Коринт и Атина? Как се е придвижил? Как е успял да го удари по гърба и да усети удара? Той не го видял. Не се е обърнал, за да види. Как? Ето какво става тялото, когато душата става такава, каквато Христос иска да бъде. Ето как, когато душата се бори така, както се е борил св. Паисий, тя предава силата си на тялото и тялото може и се движи така. Ние разполагаме с тези възможности. Грехът ни е вързал ръцете и краката и не можем да виждаме така и да се движим така.

Бях в Крит в един манастир, Света Богородица Каливиани. Там има един много очарователен свещеник, прекрасен човек, който се беше запознал с един подвижник, който живееше там, монах Генадий, който беше прост, изпълнен с любов, беше старостилен монах, но се причастяваше по новия стил.

Един от тези прости, незлобливи хора, които дяволът не може лесно да прогони от Църквата. И той казваше на отец Нектарий, който сега ми разказва това, жив е човекът.

– Искам да отида в Ню Йорк, искам да видя как е Ню Йорк – казваше монахът, дядото.

Кой знае как му е хрумнало това, защо е искал да види Ню Йорк по този начин? Е, някои от нас имат определени желания. И един ден, разказва ми отец Нектарий, старец Генадий идва при него, изпълнен с радост, и казва:

– Отидох в Ню Йорк! Видях го! Много хубав град! Много, много хубав град! И видях и Елена там.

– Коя Елена? – казва отец Нектарий.

Манастирът има голямо сиропиталище и събира малки деца, които по различни причини не могат да бъдат отгледани от семействата си или са били оставени до храмовете, а има такива манастири, които отглеждат чужди бебета. Именно там това бебе е отгледано, пораснало, станало момиче, оженило се и в момента живее в Ню Йорк. „Видях Елена!“ и му обяснил коя е Елена. Бях на улицата, казва той, а тя беше отсреща и аз й махнах с ръка, а тя започна да ме вика да отида: „Отец Генадий, отец Генадий, ела, ела, не си отивай, ела! Но – казва, – Света Богородица толкова много искаше да не остана, че ме взе и се озовах отново в Крит“.

– Е, добре, казва отец Нектарий…

Някои хора лесно вярват. Съжалявам, че не съм от тях, защото щях да съм по-радостен и по-щастлив. А аз винаги искам да търся и да се уча. Отец Нектарий не знаеше дали това е вярно. И защо аз трябва да го приемам? Защото монахът го казва така?

Времето минава, лятото напредва и сирачето, което се омъжило в Ню Йорк със семейството си, идва в Гърция за почивка. Тя отива в този манастир, Света Ботородица Каливиани, намира папа Нектарий и му казва:

– Защо, блажени, не ми казахте, че отец Генадий ще дойде в Ню Йорк, за да ми дойде на гости и да разговаряме?

– Замръзнах на място – казва папа Нектарий. – Кога видя отец Генадий?

И тя му казва датата, на която старецът Генадий споменал, че бил в Ню Йорк.

– Беше от другата страна на улицата – казала Елена, – от пътя, махна ми, аз му викам: „Ела – ела, не си отивай, ела!“, за да го посрещна в дома ми, да поговоря с него, а той изчезна, търсихме го и не можахме да го намерим.

Същия ден, когато старият Генадий казал на папа Нектарий: „Ходих в Ню Йорк”.

Ето как знаем, че това е истина. Как се преместил в Ню Йорк? Това е начинът, по който Бог иска да гледаме. Това е начинът, по който Бог иска да се движим. Такива са сетивата, иска Бог да имаме.

Семинаристи от семинарията „Светия Кръст” в Бостън бяха дошло на екскурзия на Света Гора. Цяла поход, не е лесно… Тези от нас, които са били в Америка, знаят, че пътуването е терзание. И всички тези деца бяха дошли на поклонение в Света Гора. По това време бях в Неа Скити и един от монасите ме извика:

– Геронда, един младеж иска да говори с вас, иска да Ви види.

Излизам, виждам един младеж, сядаме, давам му почерпка и той ми казва:

– Геронда, всички мои съученици тръгнаха от „Свети Павел“, минавайки през Неа Скити, за да отидат на поклонение в „Света Анна“, но аз, понеже чух, че сте тук, ги оставих да отидат в „Света Анна“ и дойдох да ви намеря, за да ви разкажа какво се случи с баща ми.

Какво се е случило с баща ти? Че си заслужаваше да пропусне поклонението до “Света Анна”? И кога ще дойде отново от Америка в Света Гора? Може би никога няма да се върне. Лиши се от такова поклонничество, лиши се от компанията си, за да науча какво се е случило с баща му?

– Какво се е случило с баща ти? – казвам.

Той казва:

– Ето – казва той, – чух, че сте монах на Ефрем Аризонски и дойдох да ви кажа, че един ден баща ми взел вашия старец Ефрем и го завел… – каза ми къде го завел.

Пътищата в Америка не са като тук, в Гърция, криволичещи. Те са прави и краят им не се вижда. В Америка е хаос. Съединените щати не са нация.

Това е цял континент. Можеш да пътуваш с часове, и с дни и да не стигнеш там, където искаш да отидеш. Не часове. Дни.

Баща му и Ефрем, моят старец, били в колата и си говорят. И по някое време, докато шофирал, баща му се учудил, че моят старец Ефрем не отговарял, и се обърнал да каже: „Геронда, какво говорите?“ И вижда, че седалката била празна. Натиска спирачките… Без малко да получи сърдечен удар. Поглежда наблизо… Ефрем не бил на седалката.

Поглежда към задните седалки… Никъде го няма. Започва да трепери и да плаче. По някаква необяснима причина той смятал себе си за отговорен за изчезването на стареца. Слиза, разказва ми синът му, разтреперан и разплакан, и започва да вика: „Геронда! Геронда!“, оглеждайки се назад… Страхувал се, че в някакъв момент вратата може да се е отворила и човекът да е паднал в канавката край пътя. Дори погледнал вътре и в багажника. Ако може да си го представите! Ако е възможно от седалката да се окаже натъпкан в багажника. Щял да се побърка.

Не знаел какво прави. Връща се в колата разплакан, затваря вратата, обръща се на място, връща се там, където си спомня, че Ефрем бил до него и говорили. И започва да кара по-бавно. Отваря и вратата. И продължава да кара по пътя си, гледайки да не го намери да лежи някъде или да върви през пустинята. Никъде го нямало. Стига до мястото, където видял, че Ефрем го нямало. И докато треперел, паднал на седалката и плакал, усетил малка ръка да го потупва на гърба си и слаб глас, който му казал:

– Прости ми, детето ми, прости ми, момче ми!

Той се обръща и вижда стареца Ефрем.

– Прости ми, детето ми, но ме извикаха, беше спешно и трябваше да побързам. Прости ми!

Той се хвърлил в обятията му, прегърнал го и извикал:

– Геронда, геронда, геронда!

Как го извикали? Къде чул, как чул гласа на този, който го повикал, или на тази, която го повикала? Как отишъл? Как се върнал? Аз мога да кажа: „Откъде да знам, че това, което ми казва, е истина? Защо да изгуби своето поклонничество? Какво спечели, като ми каза лъжа?“ Логически погледнато, това е истина. Той не спечелил нищо.

Мога да кажа, че това е лъжа. Вие, които ме слушате, можете да кажете: „Хубави приказки ни разказва“ и всички можем да го подложим на съмнение. И аз ще го оспорвам, и вие ще го оспорвате. Може ли баща му, който е преживял това, да го оспори? Това е нашата вяра.

Ние ще живеем нещата, за да ги познаем. Има една книга, която разказва история, която аз самият съм чувал. През 1968 г., когато отидох на Атон, бях отишъл в манастира Дионисиу и там старецът Гавриил, игуменът на Дионисиу, ни заведе в една стая, която се отличаваше от всички останали, и бяхме като на крилото на самолет, аз и моят приятел, и след това научихме и от друг монах. Някога там, в манастира Дионисий, имало един монах Исаак. Прост, добросърдечен, съвършен послушник.

Може би простотата му е помогнала да бъде добър послушник, защото онези, които са прекалено умни, накрая стават „умници“. Той помагал на представителя на манастира Дионисий в Карея. Представителят бил един Геласий, много благочестив и много интересен монах. Една зима, снегът бил голям, но виелицата още не била започнала, и той му казал:

– Трябва непременно да отидеш в манастира, защото отците трябва да знаят какво се случва и да го обсъдят на събранието, което ще се състои.

Дал му пощата и той тръгнал – на един час близо от Карея и започнал да изкачва планината. Започва снежната буря и той започва да върви през снежната буря. Не можете да си представите колко лошо време може да има там горе. Атон е една от най-високите планини в Гърция. И всички те са покрити със сняг. Той не можел да разбере къде се намира. Ставало тъмно, стъмвало се и отецът свършил Повечерието и ни казваше: „Излязох през входната врата“, на Дионисиу беше валяло сняг, но нямаше виелица, не очакваха никого, „и ще затворя входната врата.“ И отец Исаак горе на планината в тъмнината и виелицата. И той извикал:

– Господи Иисусе Христе, Боже мой, по молитвите на моя старец, спаси ме! Помогни ми да стигна до манастира! – в часа, когато се стъмвало.

„Виждам го…“ – разказваше ни старецът, – “пред вратата Исаак“, и му казвам:

– Как стигна дотук?

Станало това, което казва пророк Исаия: „Ти викаш, молиш се и Аз съм тук“. Отец Исаак не отговорил нищо, а казал:

– Трябваше да дойда, отец Геласий ми даде пощата, защото отците трябва да обсъдят в събранието много сериозен въпрос.

– Аз – казва, – продължих да го питам:

– Как стигна дотук? Как се озова тук?

Той каза:

– Ще ти кажа друг път.

Поглеждам зад него… в снега нямаше следи от стъпки…

Как Бог го чул? Как станало това пренасяне? За нас единственото, което можем да направим, е да го отхвърлим или да се опитаме да го разберем с нашия увреден ум. Ако умът не се очисти чрез молитвата „Господи Иисусе Христе, помилуй ме“ и чрез участието в Тайнствата, сърцето няма да се очисти. Ако сърцето не се очисти, сетивата няма да се очистят и никога няма да видим Бога. Нито в следващия живот, нито в този.

В Германия се запознах с едно прекрасно момиче, което беше омъжено. Когато била 9-годишна, тичала през улицата. Видяла, че няма кола. Изведнъж изскочила кола като куршум пред очите на хората, които чакали от двете страни на улицата. И с голяма скорост колата удря малкото момиченце.

То казва: „Озовах се в Рая. Държеше ме някакъв монах или свещеник“ и ѝ казва: „Не се притеснявай. Тъй като носиш моето име, аз ще те защитавам, през целия ти живот.“ „И аз се озовах от другата страна на улицата – казва тя, – зад тези хора, които гледали и крещели от ужас“. Шофьорът спрял на метри от тях и се е обърнал назад, треперейки да види как е …..прегазил момиченцето. От едната страна на пътя крещели, от другата страна на пътя крещели, а тя стояла зад тях. Какво да кажем? Че това са приказки? Всички тези хора са живи. И едните и другите и и момичето. И св. Нектарий. Нейното име е Нектария. Ето как Нектария знае, че светците са живи. Те са живи. Как могат да бъдат живи, не знаем.

Как става така, че те са живи, не знаем. Че са живи ето как го знаем. Защото живеем сред светци. Това е нашата православна вяра. Ето защо предпочитаме да умрем, да бъдем убити за нашата православна вяра, отколкото да се отречем от нея.

Един монах на Света Гора отишъл като млад на празника на един манастир и имало всенощно бдение. Питат ме: „Е, геронда.. кога ще свърши?“ Казвам: „Не се притеснявайте, това е кратко бдение. След осем часа ще приключим!”.

Те ме гледат с широко отворени очи:

– Кратко бдение, осем часа?

– Е, разбира се – казвам, – нормалното бдение е 10 или 12 часа. Да не говорим за Лаврата, където бдението е 14-15 часа!

Хората се кръстят, проявяват търпение тези, които могат, други се отказват, отиват да спят и ги събуждаме за Литургията. Монасите остават на бдението.

Младежът по средата на бдението се уморил. Излязъл да си почине малко и дяволът се нахвърлил върху момчето в тъмнината. Видял един хубав монах, хвърлил се него и го прегърнал.

И младежът извикал: „Света Богородица, по молитвите на моя старец, спаси ме!”. Той не можел да разбере какво се е случило, нито пък можел да разбере как старецът му го гледал с изумление и му казва: „Защо се върна от бдението?“. Беше се озовал в килията си на един час път от мястото, където се провеждаше бдението. “Огледах се, бях в килията си – казва той, – а пред мен беше моят старец, който ме гледаше по странен начин”.

Как се случи това пренасяне? Има твърде много неща, за да се преструваме, че не ги знаем. Ние живеем чудесата. Именно затова, въпреки цялата тази война, която се води срещу вярващите и нашата вяра, ние оставаме православни християни. И трябва да се пазим както от враговете на нашата вяра, така и от защитниците на нашата вяра, защото има кръгове православни християни, много благочестиви християни като Арий, които обвиняват свещениците, които обвиняват епископите, не мненията на свещениците, не мненията на епископите, не ересите, които според тях са ереси, а самите хора. Бог да ни пази от дявола и от неговите бесове, дори когато бесовете му носят расо!

Ходех на Света Гора от 1967 г, оттогава познавах и св. Паисий. За отец Паисий знам неща, които ако не ви кажа, никой няма да узнае. И ми разказват в Дионисиу, ако си спомням правилно, че пратили младия Лазар в Солун по работа. Тогава комуникацията не беше лесна, както сега, нямаше нито телефони, които съществуват сега, нито колите и пътищата, които съществуват сега.

Момчето се занимавало със своите работи, отседнало в един хотел на определен етаж. Влиза в хотела през входа и до рецепцията вижда момиче от неговия град:

– Бре! – му казва тя и го нарича със светското му име. – Какво правиш? Къде си? Как си?

Той се учудва, когато вижда момичето, което било малко по-голямо от него в квартала.

– Къде се изгуби? Какви са тези дрехи, с които си облечен? Да отидем в моята стая и да поговорим.

Той, разбира се, не искал, но от учтивост, от срамежливост… Качили на втория етаж, в нейната стая.

Влезли, тя затворила тази врата. “Както те познавах, си още по-красив!“ – казала и се втурнала към него и го прегърнала. А и той, клетият, извикал с висок глас. В манастира Дионисиу имат мощи на свети Йоан Кръстител и го почитат. И той извикал: „Кръстителю Христов, спаси ме!“. И се случило, бил прост, не знаел как да го каже. Той каза, че се появи светлина, сякаш светнали хиляди крушки. И тази светлина го заслепила. Той затворил очи, опитвайки се да разбере какво се случило. И тогава протяга ръцете си, разтървка очите си и ги отваря – и бил два етажа по-нагоре в стаята си. Оглежда се наоколо, бил сам в собствената си стая. Огледал се отново… Бил в собствената си стая.

Ето как Бог иска да виждаме, да чуваме, да се движим. Но понеже имаме грехове, плащаме за тях по много начини, както някой казваше на отец Паисий колко скъпо е да дойдеш от Солун или от Атина, не помня, колко бензин, колко пътни такси, колко плащаме за корабите…

– Какво говориш – казва той, – толкова гориво плащате, за да дойдете на Света Гора, а св. Максим Кавсокаливит – казва той, – с гориво един сухар прелетявал от Карея в Кавсокаливия.

Докато стигнем до такава святост и да се движим с такова гориво ще казваме „Господи Иисусе Христе, помилуй ме“... Изповед колкото се може по-често. И да не се преструваме, че не разбираме някои неща. Внимавайте. Греховете на тялото не са шега. Тялото е скъпоценно. То не е нашето тяло. Нашето тяло е тялото на Христос. Кръстени сме. Помазани сме със светото миро. Причастили сме се. Ние сме член на Тялото на Христос. Ние сме част от Тялото на Христос. Така че внимавайте… Толкова е тежко блудството. Това не е нещо незначително. Казват, че живеят заедно, за да се опознаят, а после ще се оженят. Тоест като променят думата, смятат, че са променили действието? Ако кажеш „живеем заедно“ и не кажете „блудстваме“, не блудстваш?

Както и да го кажеш, ти си блудник. Блудница е и жената, ако не се ожените. Променяме думите, за да смекчим впечатлението. Това е блудство. И? Значи аз греша? Не, не грешиш. Св. Йоан Златоуст казва, че не бива унижено твоето тяло, защото не е твое тяло, а е тяло на Христос. Затова св ап. Павел казва, че когато човек блудства, той превръща, члена на Христос в тяло на блудница, член на блудник, член на блудник. Греховете не са малки.

Затова да не се чудим на нашия хаос и падение, на слепотата на нашите умове, от която се раждат нашите действия. Да внимаваме. Не е достатъчно да бъдеш православен. Трябва да бъдеш смирен. Не е достатъчно да обичаш. Трябва да познаваш истината. Не е достатъчно да обичаш своята вяра и своята Църква. Но не казвай, че след като вярата е в опасност, трябва да се втурна там с главата напред, защото ще си строшиш не само собствената си глава, но ще нараниш и другите.

Защото защитниците на вярата са тези, които Христос ще просвети и напътства да защитават вярата, да защитават с Неговата благодат Църквата, която Той основал с кръвта Си.

Нека добрият Бог да ни дари със смирението на светците, които споменах, с вниманието към борбата на монасите, които споменах, и на отец Лазар и младия монах, нека не казваме името му, и да знаем, че докато грешим, ще е добре да плачем, да се разкайваме и да се изповядваме толкова често, колкото можем, защото в изповедта се смиряваме, защото с Иисусовата молитва се ражда смирението, а Христос, Бог, се противи на горделивите. А на смирени дава благодат. И когато Христовата благодат дойде, както дойде при Паисий, както дойде при Порфирий, както дойде при Ефрем Аризонски, тогава и ние ще видим, както те видели, и ние ще чуем, както те чували. Има светци. Има хора, които чуват така, както чували светците, които споменах, и те са живи и вероятно ги познавате. Просто не всички говорят.

Разказва св. Ефрем Катунакийски, че отишъл при него архиепископ Йероним, когато още е бил о митрополит на Тива и Левадия, за да го види.

И той му казал: „Йерониме, тези, които живеят тези неща, не ги казват. А тези, които ги казват, не ги живеят”. Има хора, които от срамежливост не го казват. По различни причини те не го казват.

Познавах един свят библиотекар, много духовен човек, той почина тази година. Отец Лука в манастира Филотей. Той не си отваряше устата да каже нещо. Това също е въпрос на характер. От това, което казваше, можех да разбера докъде е стигнал в духовния живот. От това, което му казвах, и виждах, че го разбира, разбирах, че го беше преживял. Винаги ще има светци. Винаги ще има хора с духовни дарове. Но просто всеки се движи според собствения си характер. Св. Паисий и Ефрем Аризонски никога не са затваряли вратата си. И двамата бяха отворена прегръдка. И двамата станаха много известни.

Папа Ефрем Катунакийски никога не отваряше вратата си.

– Горко – казваше той, – на монаха, чието име ще стане известно в Атина.

Той дори не приемал послушници. Това е въпрос на характер. Но и едните и другите са светци. Свят е и св. Арсений Велики в пустинята, който не искаше да вижда никого. Свят е и св. Нектарий, който живееше в света. Свят е един подвижник като св. Онуфрий, свят е и Серафим Саровски в безумна радост и в света. Всеки ще се освети, запазвайки своя характер. Не е необходимо да се променя характерът ни. Каквито сме, такива ще се спасим.

Няма нужда екстровертният, радостният, общителният тип да се прави на необщителен. Това би било лицемерие. Нито пък онзи, който е срамежлив и затворен, да се опитва да се прави на щастлив и общителен. Няма да успее нито единият, нито другият. Останете такива, каквито сте. Характерът ви ще си остане същият. Не се преструвайте, че сте нещо друго. Бог ви иска такива, каквито ви е създал. Както ви е създал, така ще бъдете спасени. Имаме св. Симеон Нови Богослов, в плача в болката, в скръбта, в риданията той казва: „Рай, който те имах и те изгубих…“ и река от сълзи. „Как ще те придобия?“ и река от сълзи. Велик светец. И от друга страна, понеже го споменахме, св. Серафим Саровски в цялата му безумна радост. „Христос воскресе, радост моя! „Христос воскресе, радост моя!” Пролет ли било? Лято ли било? Есен ли било? „Христос воскресе!“ В радост живял, в Христос воскресе живял. Свят е единият и другият.

Не се опитвайте да станете нещо различно от това, което сте. Такива, каквито сте, станете светци. Знаете пътя, така че нека да започнем. И да изпеем това, което ще изпеем сега на Рождество Христово: „Твоето рождество, Христе Боже наш, озари света със светлината на познанието”. Внимавайте в това. Това е знанието, което ще придобием от сега нататък. Сега, в този живот. Не и в другия. Не се залъгвайте. Свети Симеон Нови Богослов казва нещо страшно: „Да не очаква, да не се заблуждава и да не се самозалъгва християнинът, че ще види Христос в другия живот, ако не Го види в този“. Как ще го види? Как ще го видим в този живот? Едно телефонно обаждане до свещеника и да започнем да се изповядваме. Това са много прости неща и ние ги разбираме. Не можем да се преструваме, че не ги разбираме. Това е всичко.

Простете ми и се помолите за мен и моето братство: „Господи Иисусе Христе, помилуй стареца Никон и неговото братство“, едно възелче от броеницата. Не цялата броеница. Това е.

превод: Константин Константинов