В мрака на Страстната седмица, когато светът сякаш се задъхва под тежестта на своето собствено предателство, православните християни се събират в тишината на една уникална служба — Утренята на Велики Петък, или както е позната сред Божия народ — Последованието на 12-те Евангелия. В тъмнината на храма, озарена само от пламъците на свещите и неизказания копнеж на сърцата, Църквата ни кани да застанем не просто като слушатели на древните текстове и песнопения, а като участници в последните стъпки на Христос към Голгота.

“Светът не Го позна”, пише св. Йоан. Но ние тази нощ сме повикани да Го познаем. Всяко Евангелие, всяко Христово слово, всяко мълчание на Съдника пред съда е като удар в нашето закоравяло сърце. Христос не просто върви към Кръста — Той върви към самата дълбина на човешката безнадеждност, за да я озари със Своята любов.

Литургичният ритъм на тази Утреня не е просто спомен, а среща. Това не е театър, нито пък възстановка. Това е настоящето на Божията любов, разкрита в цялата си безумна и нелогична за нашето мислене саможертва. Ние не „преживяваме“ страстите Христови, ние ставаме съпричастни с тях, защото Те продължават в света — в болката, в страха, в предателството, а и в покаянието на всеки човек.

Църковният живот е едно екзистенциално преодоляване на смъртта чрез общение. И именно в тази служба, където Евангелията се редуват с антифони, ексапостиларии и тропари, се разкрива една тайна: Църквата е мястото, където Кръстът става дърво на живота. Защото там, където човекът изговаря най-дълбокото си „не“ към Бога, Той отговаря с безкрайното „да“ на Своята любов. Ужасът на страстите е обгърнат от надеждата на Възкресението, която вече се надига като мълчалив хор в мрака.

Утренята на Велики Петък е като огледало за всеки един човек. В нея няма как да не се видим — и като Петър, който се кълне, че не познава Христос, и като Пилат, който си измива ръцете, и като Юда, който не разбира какво е милост, и като разбойника, който в последния миг прозира Светлината.

Св. Николай Велимирович казва в своя проповед за днешния ден:

“О, човече, къде скри съвестта си? Кой ти открадна сълзите? Господ ти подари Кръста Си, а ти търсиш трон! Подари ти венец от тръни, а ти копнееш за злато. Погледни Го — разпнат между двама разбойници, и пак царува! Защото Царството Му не е от този свят, но е за този свят — за теб, който спиш, когато трябва да бдиш.”

И после добавя: “Слез от своя престол на гордостта, човече! Разпни егото си преди да дойде часът, когато ще бъде късно. Погледни на Разпнатия и ще видиш себе си — не както си, а както трябва да бъдеш!”

Това е нощта на Кръстната любов. На тази любов, която кърви, която се отказва от Себе Си, която умира — за да живее другият. И тази любов ни се чете с 12 гласа, за да няма извинение, че не сме чули.

Нощта може и да е дълга и понякога да изглежда безкрайна. Но точно в тази нощ започва зората: „Покланяме се на Твоите страдания, Христе, покажи ни и Славното Си Възкресение!“.

подготвил: Мартин Димитров