Няма друг момент в Евангелието, който така ясно да ни покаже колко бързо човешкото „Осанна!“ може да се превърне в „Разпни Го!“. И може би затова този празник има двойнствен смисъл. Ликуване и скръб.

Христос влиза в Йерусалим. Не със слава, която ослепява, а със слава, която натъжава. На осле. Без броня, без армия, без триумфални фанфари. Само с любов. Крехка, жива, истинска.

И това е шок за света. Такъв Цар не разбираме. Защото искаме един Бог, Който подрежда живота ни, а не Който ни променя отвътре. Искаме победа без битка, живот без смърт, слава без Кръст.

Но Христос идва точно така – не за да ни накара да живеем по-добре, а за да ни научи да обичаме по-дълбоко.

„Осанна!“ – викат хората. С палмови клонки, с усмивки, с надежди. А Той плаче. Не защото не вярва в радостта им, а защото знае – радост без разбиране на Кръста е илюзия. Вяра без лична Голгота е просто ентусиазъм.

Христос влиза в Йерусалим така, както влиза в нашето сърце – смирено, търпеливо, без да настоява. Ние обаче често Го приемаме с очаквания: „Ела, Господи, и се погрижи за децата ми, живота ми, болестта ми, проблемите ми.“ Но Той не винаги идва, за да подреди външния ни свят. Понякога идва, за да ни разтърси отвътре.

И това е трагичното – че много пъти обичаме Христос, докато ни е удобно. Докато чудесата Му са по наш вкус. Докато не иска от нас да се откажем от собствената си „правда“, от ината си, от гордостта си. Но когато Той заговори за Кръст, ние се отдръпваме.

И тогава „Осанна!“ става „Разпни Го!“.

Не защото мразим Бога. А защото не можем да понесем любов, която е вън от нашата власт. Любов, която не обещава, а се раздава. И то до край.

Често искаме да обичаме Бога „нормално“ – леко, балансирано, като за неделя сутрин. Но Христос не иска „балансирана“ любов. Той иска всичко – сърцето ти, болките ти, съмненията ти, грешките ти, тъмнината ти. Да влезе в тях, да ги освети, да ги прегърне.

Този празник е като повик: „Позволи Ми да вляза в града на сърцето ти.“

И ти решаваш – ще Му постелеш ли дрехите си – т.е. егото, страховете, плановете – или ще Му затвориш портите?

Йерусалим е не просто град. Св. Андрей Критски казва, че Йерусалим – това е душата ти. Всеки от нас има свой Йерусалим – затворен, объркан, разделен. И точно там идва Христос. Не в подредения храм, а в шума, в калта, в плача на тълпата. За да бъде с нас.

Нека този път не Го изпратим на Кръст.

Нека Му позволим да остане. Да очисти храма на душата ни. Да изрита търговците от вътрешния ни живот. Да обърне масите на удобството и себичността .

Защото само така ще стигнем до Възкресение.

„Осанна! Благословен Идещият в Името Господне!“

Но този път – нека остане. И ние с Него.

подготвил: Мартин Димитров