Автор: старецът Никон Светогорец

Искаме ли другите да знаят какво е вярата и какво учи нашата Църква?

Светите Трима йерарси ни дадоха своите наставления за образованието, за да използваме това знание, за да помагаме на другите. Затова не само те, а всички йерарси обичали образованието. Нека не забравяме свети Козма Етолийски, който казва: „Училищата отварят църкви“. Това радостно възвестяване на Евангелието, което всички ние сме призвани да дадем, всеки един от нас, по начина, по който всеки един от нас би могъл и може. Всички ние, разбира се, искаме да спасим другите, от любов и заради любовта към другите. Защото всички наши йерарси се стремят да постигнат именно това. Как образованието ще се превърне в Христово образование, в образование, което спасява? Всички ние искаме да помогнем на нашите ближни. Цялата ни вяра се крепи върху това. „И тъй, идете, научете всички народи“ (Мат. 28:19). Как да се осъществи това ученичество?

Имаме увещания и от тримата Велики йерарси от всички онези, които ни увещават да помогнем, да спасим другите в тази мисия, която се простира от Африка до нашето семейство.

Но трябва имаме предвид, че това усилие за предаване на Христовото познание, което се полага както в далечни страни, така и в нашата страна, в нашия град, в нашето семейство, по един начин успява, а по друг се проваля. И тази външна и вътрешна мисия успяват и се провалят по един и същи начин.

Преди няколко години приех в килията си група поклонници. Те останаха няколко дни, помагаха с различни работи и един от тях ми каза: „Отче, бях в Африка по работа. Работех от години. Един ден нямах какво да правя и помислих да отида да помогна на една мисия наблизо. Не беше православна мисия“ – човекът отишъл с добро настроение – „чуждестранният мисионер си тръгваше, щеше да идва някой друг. Той си беше събрал багажа и вещите, за да се върне у дома. Помагах и – разказва ми мъжът – и пренасях кашони, вързопи. Някои от тях бяха твърде тежки. Особено един голям куфар – разказва ми той – беше тежък. Отвън на него бяха написани мисионерски предмети. Казвам на чернокожия мъж: „Какво? „Какво се случва тук? Чернокожият, сякаш засрамен, сведе глава. Така че вдигнах капака на багажника и в този момент „чуждестранният мисионер“ ме вижда и ми крещи: „Недей! Пусни това! Остави това!“. Уплаших се – казва той, – капакът се откъсна от ръцете ми и затвори багажника, но успях да видя какво има в него. Беше пълен със слонова кост.“

И когато мъжът ми каза това, си спомних за един цитат от велик африкански нобелов лауреат. Той беше казал: „Преди да дойде белият човек, ние имахме нашата страна, а те имаха Библията. И един ден се събудих като християнин и видях, че ние имахме Библията, а те имаха нашата страна. Отпред вървеше кръстът, а отзад – револверът”.

Години наред бях абонат на едно списание – National Geographic.

Заради нещо, което написаха и което не ми хареса, поисках и ме отписаха. „Why dear member?“ Защо не се съгласихте? Няма да казвам защо, но в един от броевете се говореше за страна в Африка, където хората умираха от глад. В Европа една голяма организация събираше храна и я изпращаше в тази африканска страна. Мисионерите на някаква чуждестранна мисия бяха заели „ключови“ позиции и когато храната идваше от Европа, те я получаваха и казваха: „Приемате ли нашата вяра? Ще ядете. Не приехте ли нашата вяра? Ще умрете.“ Мога да ви препратя към броя на списанието. Така че те станаха християни, за да не умрат от глад. Ето един вид неуспешна мисия. Разбира се, това няма нищо общо с православните мисионери. Никой никога няма да може да обвини православните мисионери, не просто в обогатяване, а по простата причина, че бедността на православните мисионери е по-голяма от бедността на тези хора.

Нека си спомним за една жена, която решила да се занимава с мисионерство. Тя отишла в Индия още преди да стане монахиня, като физиотерапевт. Имала само една рокля. Седяла на пейка на гарата и чакала Бог да ѝ покаже какво да направи. Оставила се изцяло в Божиите ръце. Независимо от развитието на тази жена, сега говорим за нейната огромна вяра в Бога и за това, което последвало. Бедни хора я видели, отишли и я помолили за милостиня. Тя дала всичко, което имала. Малко хляб, някои незначителни неща, докато не дошло време, когато бедните хора разбрали, че тази жена е по-бедна от тях, и започнали да ѝ дават милостиня.

Ето защо казвам, че човек не може да обвини нашите православни мисионери в забогатяване, не само защото са толкова бедни, но когато говорим за обръщането на народите към Православието или за мисията в рамките на Гърция, говорим за свети Кирил, свети Методий, свети Козма Етолийски.

Прочетох в едно мисионерско списание – то се издава тук, в Гърция – нещо, разказано от един православен митрополит. За да видим какво използваме ние, православните, за да вършим мисионерското дело. Разказва митрополитът: „Тогава срещнах Павел – един ентусиазиран млад мъж, който беше катехизатор и говореше свободно английски. Той упорито ме молеше да посетя неговия район. Въпреки неотдавнашните ми здравословни проблеми“ – митрополитът току-що беше излязъл от болница – „реших да предприема двудневно пътуване през обширни пустини и пясъчни плата, разбира се, без храна, като се опирам на парче печена царевица“. Пропускам.

„Вървяхме, вървяхме и още не бяхме стигнали. Прекосихме огромни простори без път, дори без пътека. Навлизахме в неизвестна област, защото самият Павел, чернокожият водач, беше посещавал този район само веднъж“. Нямало телефон, който да ги предупреди. Дори на шега. А те тръгвали без дори да знаят дали ще срещнат някакви хора там, където отиват. Когато наближили това място, казва епископът, „видяхме дървета в далечината и хора, които сякаш ни чакаха, които тичаха да ни поздравят и които ни изненадаха с думите си“. „Не знаехме кога ще дойдете. Затова решихме да ви чакаме, като си казвахме, че един ден ще дойдете“. И така, когато е налице това сърцераздирателно очакване, този глад и жажда за Божието слово, защо споменах тези тъжни примери в началото?

Защото, когато искаме да правим добро, имайте предвид, че това трябва да става по добър начин. Св. апостол Павел казва: „Доброто не е добро, ако не става по добър начин“. А доброто не е добро, ако не го вършите по добър начин. Какво имам предвид? Махатма Ганди казваше – човек, който сам победи цяла британска империя, че – няма по-хубава книга на земята, написана от човешка ръка, от Евангелието. Той не бил християнин. Тогава му казват: и защо не станеш християнин? А той отговорил: „Защото познавах християни“. Разбира се, кои християни познавал? Завоевателите, които им пили кръвта. Но ако беше познал нас, щеше ли да каже, че иска да бъде като нас? Или щеше да избяга? Ако онези, които чакаха словото на Христос, ни бяха видели, щяха ли да се зарадват? Щяха ли да попитат кога ще дойдем, ако ни познаваха или щяха да кажат: „Уви, дойдоха“?

Ето защо в началото споменах тези примери не за християнска, а за антихристиянската мисия, дори и да се извършва в името на Христос.

Защото, както казва св. Йоан Златоуст:

„Нямаше да има езичници, ако ние, християните, бяхме християни”. Това е грешка, която всички ние допускаме. Не внимаваме как извършваме своята мисия. Не внимаваме с какви усилия се опитваме да просвещаваме другите, да показваме любовта си към другите. Не е достатъчно да имаме добро отношение – забележете това – не е достатъчно да обичаме.

Ако искаме да помогнем, ако искаме да спасим другите в Африка, в нашата страна, в нашия град, в нашето семейство, ще започнем мисията от себе си, от самите себе си. Ще очистим умовете си, ще очистим сърцата си и когато станем такива, каквито Христос иска да бъдем, тогава ще се обърнем към другите, защото ние не проповядваме посланието с думи. Ние го проповядваме с живота си. Проповедта е безсмислена, когато животът ни противоречи на думите ни. Искаме другите да знаят какво е вярата и на какво учи нашата Църква? Не само ще им кажем, но и ще им покажем. Словото на Господ е ясно по този въпрос: „Тъй да светне пред човеците светлината ви…“. Така че животът ви да блести като светлина пред хората. За да виждат добрите ви дела и да прославят небесния Отец. Нашият живот е мисия. Животът ни проповядва, животът ни говори. Жената, която споменах по-рано, константинополка, която в преклонна възраст става монахиня и е известна като старицата Гавриила, учила в Англия като физиотерапевт и отишла в Индия.

Полиглот, образована, както всички константинополци, тя станала масажистка на индийската министър-председател Индира Ганди. Те никога не разговаряли, някой я запознал с нея, Индира Ганди не си е представяла, че тази жена ще знае чужди езици – те не си казали нищо – и докато тя масажирала министър-председателя, я посетил един приятел на министър-председателя, който бил много богат. Тя вижда гъркинята и казва на министър-председателя:

– Каква е тя? Ганди казва:

– Тя е християнка, но не е като католиците или протестантите.

Откъде знае? Те не разговаряли. Ето как с живота си православната жена е дала да се разбере, че има християнство, различно от християнствата, които министър-председателят познавала.

Преди няколко години приех в килията си група поклонници от Северна Гърция. Един от тях ми каза:

– Отче, живях десетилетия наред в еди-коя си държава в Централна Африка. В продължение на много години живяхме там много гърци.

Казвам му:

– Имахте ли църква?

Той ми казва:

– Каква църква? Ние дори нямахме свещеник. Свещеникът идваше веднъж или два пъти в годината и тогава ни кръщаваше всички, после ни женеше, после ни погребваше – извършаваше опело, трисагий – веднъж или два пъти в годината. Каква църква? Веднъж решиха да заминат, да дойдат в Гърция. Преди да заминем, се появиха около 100 чернокожи и казаха: „Искаме да станем православни християни“.

– Какво направихте? – питам аз.

– Ами, когато дойде свещеникът, ги покръстихме.

– Чакайте. Как ги кръстихте? Първо ги катехизирахте? Разказахте ли им какво е православната вяра, какво са католиците, какво са протестантите, какво е англиканската църква? По какво си приличаме, по какво се различаваме? Защо те искат да станат православни християни?

– И ние – казва той, – ги попитахме за това. „Защо искате да станете православни?“

И чернокожите отговарят:

– Години наред наблюдавахме протестантите, католиците и вас, православните, и си казвахме: ето какви искаме да станем. Искаме да ни покръстите.

Ето как показваме своята вяра. С поведението си. Ако ни видят сега, ще кажат ли, че “искаме да бъдем като тях”? Или биха се отвърнали от нас?

„Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен“.

Няма да влезе в Рая онзи, който казва: „Света Богородице, святий угодниче“, но този, който изпълнява волята на Отца. Този, който живее, който показва на практика своята вяра. Не на думи. Думите не ни спасяват. Не ни спасява и нашата вяра, нашата православна вяра. И демоните, казва свети Павел, имат вяра. И демоните вярват и треперят. Ние дори нямаме вярата на демоните. Имаме суха вяра. Дори не се плашим като демоните. Няма да се спасим, защото вярваме. Ще се спасим, ако живеем така, както ни учи вярата ни. Защото демоните имат православна вяра, но не живеят по християнски. Нашият живот ще ни спаси, не това, което имаме в ума си, а това, което показваме с действията си. Ето защо Христос казва: „Ако Ме любите, опазете Моите заповеди“. Толкова просто е нашето спасение. И така, какво трябва да правим? Това, което са направили светците, според думите на апостола: „Бъдете мои подражатели, както съм аз на Христа“. Велики мисионер е свети Козма Етолийски. Какво направил той? Веднага щом му дошла тази мисъл, тръгнал ли да тича наоколо, да проповядва, да върши мисионерска работа и да просвещава света?

Сам той казва какво правил: „Останах на Света Гора 15 години и плаках за греховете си, изучавайки Светото Евангелие в продължение на толкова много години. Посъветвах се с моите духовни отци и излязох”.

Така и ние ще започнем усилията си да помагаме на другите, да спасяваме другите, като се покаем за греховете си. Ако свети Козма Етолийски се е покаял и плакал, какво трябва да направим ние? Трябва да му подражаваме поне в начина, по който е започнал мисията си с телефонно обаждане до свещеника – до духовния наставник.

– Отче, когато имаш възможност, да дойда да ме изслушаш?

Така ще започнем нашата мисия към другите. С изповед и Свето Причастие. Не да ни обзема ентусиазъм и да тичаме да спасяваме нашите съпрузи и деца, бидейки безразлични към собствения ни хал. Свети Козма Етолийски и всички свети йерарси първо станали това, което са станали, а след това направили това, което направили. Ние се ентусиазираме от свети Василий Велики, от свети Йоан Златоуст, от свети Григорий, които били мисионери. Свети Василий построил цял град, Василиада. Болници, сиропиталища, събирал осиротели деца, строял училища и школи, в които се преподавали занаяти, за да могат децата да работят. Възхищаваме се на техния социален принос и дейност, на всичко, което е свързано с впечатлението, с аплодисментите, и се правим, че не знаем, че преди да започнат тази мисия и дейност в обществото те се подвизавали в пещерите, молейки се години наред, в бдение и пост.

Забравяме подготовката, в която има усилие, като се преструваме, че имаме любов. Свети Григорий Богослов има една прекрасна книга, прочетете я, „Раненият орел“, тя е удивителна книга, знаете ли какво казва? „Първо очисти себе си, после покажи на другите как се очистват“. „Първо излекувай себе си“, първо се излекувай, после разкажи на другите как ще те излекувам от страстите. „Първо просвети себе си“, първо ще се просветиш, ще прогледнеш, после разкажи на другите, че ще ти покажа как да прогледнеш. Първо ще се очистиш от някоя страст, а после ще съветваш другите как да се спасят от същата страст. В противен случай другият от учтивост ще те изслуша, няма да говори, но отвътре ще каже, че ако ти знаеше, първо себе си щеше да се поправиш.

А не да сме пълни с рани и болести и да тичаме да лекуваме другите от техните духовни рани. Осмиваме себе си, ако животът ни противоречи на думите ни, ако започнем мисията наобратно първо от другите. Ще започнем от себе си. Затова бъдете внимателни, защото има опасност да чуете това, което казва Христос и св. Писание: „А на грешника Бог говори: защо проповядваш Моите наредби“. Защо говориш за Мен? Как смееш да приемаш Моя завет в устата си? Кой ти е казал, че имам нужда от Теб, за да Ме познаят хората? Не се ли замисляме, че може би пречим на другите да познаят нашата вяра? Нека не забравяме, че Този, Който каза: „И тъй, идете, научете всички народи„, Той сам каза: „Стойте в град Иерусалим, докле се облечете в сила отгоре“. Онзи, Който каза: „Идете да мисионерствате“, Сам каза: „Първо изчакайте, докато приемете Духа, Който ще ви просвети“. Така един човек ще каже: „Докато не се облечем със силата отгоре, няма да направим нищо? Нима няма да говорим за Христовата любов на приятелите си, на семейството си, на града си, на Гърция, на света, на Африка? Нима ще чакаме да слезе Светият Дух?“ Внимавайте, не искам да кажа това. Отново самият свети Григорий Богослов казва, че Бог обича дори и малкото, което можеш да направиш, Той се радва и с малкото. Защото един американски философ, Едмънд Бърк, казва:

„За да възтържествува злото на земята, то се нуждае само от едно нещо. Добрите да не правят нищо.“ Не искам да кажа, че не трябва да правим нищо, но тази мисия започва от мисионера. Гледах един много хубав филм. Той завършваше с бягане на един индианец и звучеше една поговорка: „Посланието е пощальонът“. Не думите, а човекът. „Покажи вярата си с дела“, казва Господ на друго място: „Вяра без дела е мъртва“. Ето защо казах по-рано, че православната ни вяра не ни спасява, ако не съществува православен живот. Спомняте ли си какво ви е казал вашият учител в основното училище? Не. Но вие помните учителя. Толкова е просто. Така ще учите и децата си и приятелите си. Затова ще започнем с „Господи Иисусе Христе, помилуй ме“, с покаянието, с изповедта, със Светото Причастие, с Тайнствата на Църквата. Когато станем такива, каквито Христос иска да бъдем, тогава хиляди ще се спасят покрай нас, казва свети Серафим Саровски. В Християнството няма индивидуално спасение. То е чисто будистко. Ние сме Тялото на Христос. Ние сме членове, части от Тялото Христово. Един светец е слава за цялата Църква. Той не спасява сам.

Той е член на едно тяло. Не се прославя само един член. Когато виждаме различни състезания, някой се състезава, накрая излиза пръв. Краката бягат, но короната не се поставя на краката. Той я носи на главата си. Честта и славата са за цялото тяло. Светецът не се спасява сам. Честта и славата са за цялата Църква.

Старецът Йосиф Исихаст имал малка дружина и избягвали хората.

Рационалистът може да каже: „Какви егоисти! Грижели се само за себе си и за душичките си. Нима Иисус е казал това?”. Те се придвижвали от пещера в пещера. Някой, който ги познавал на стари години, издал книга. „Носталгични спомени от градината на Света Богородица“. Това е много хубава книга.

И в нея той пише за тази група подвижници и по-специално за стареца, който избягвал хората, и казва:

„Ние дори не знаехме къде са, защото се движеха от пещера в пещера. Виждахме само някой от дружината, който се спускаше, за да вземе от пристанището, пощата и каквато и да е милостиня, която им изпращаха“.

Колко егоистични хора. Не се интересували за никой друг. Не бягаха, не проповядваха, не даваха съвети, интересуваха се единствено от това да спасят себе си.

Да, но от този мълчалив подвижник – Йосиф Исихаст, произлезли хиляди манастири, които ще просветяват, поддържат, мисионерстват и спасяват хората, докато има хора на земята. Той не бягаше, не проповядваше. При този подвижник отишло едно момче, което проявило огромно послушание. “Той ми даде”, казва, “една черга, този страшен подвижник Йосиф Исихаст, показа ми една пещера и каза: „там ще живееш“. Аз взех чергата, влязох в пещерата и казах: „Ти си мъртъв и си в гроба“. И в този момент майка ми, братята и сестрите ми, баща ми, градът ми, родното ми място и всички хора умряха за мен.“

„Какъв егоизъм?!“ Биха казали мисионерите-умници, които се скъсват да тичат. „Да гледа само себе си и да не му пука за света…“

Йосиф Исихаст ги пращал някъде и им казвал: „Докато не се върнете, няма да говорите с никого.“

„Отидохме – казва “малкият” (Ефрем Аризонски), – да изпълним заповедта. Срещахме някой.

– Благословете, отци!

– Благословете – казвал другият монах (с който бил папа Ефрем).“

“Малкият”, който разказва това, не говорил.

– Откъде сте, монаси?

Другият монах казвал:

– От дружината на стареца Йосиф.

– А ти, калугере? – питали малкия. Малкият мълчал.

-Защо не говори малкият? – питал този, който ги срещнал.

Ядосвали се на малкия.

– Защо не говори този? Какво се опитва да ни покаже? Той е монах, а ние не сме?!

Какво да му кажем? Да му разказваме светски неща? Ние също сме монаси. Малкият мълчал. Имах заповед: “Няма да говориш, докато не се върнеш”. Той, малкият, я спазил. Не говорил. Когато дошъл моментът да проговори, целият свят го чул. Беше дошло време старецът им да се упокои в Неа Скити. Погребали го. Всеки от послушниците на Стареца Йосиф си тръгнал и основал своя дружина. “Малкият” направил в Неа Скити първата си дружина, първото ядро. След няколко години те напуснали Неа Скити и отишли в друго скит от другата страна на Света Гора. Там те се разраснали, станали по-многобройни. През 1973 г. отишли монаси от манастира Филотей и му казали:

– В манастира сме десет души и най-младият от нас е на 65 години. Вие тук, в една къща, сте двайсет, препъвате се по коридорите. Не можеш ли да ги накараш да дойдат в манастира? И всички са млади, студенти и учени. Вземи ги и елате!

През 1973 г. малкият мълчаливец ги взел от скита и отишли в манастира „Филотей“. Той превърна манастира „Филотей“ от идиоритмичен в общежитиен и стана първият игумен. Говоря за стареца Ефрем Филотейски (Аризонски). Там отишли двайсет души, станали тридесет, четиридесет, петдесет, шестдесет, шестдесет, седемдесет, осемдесет, деветдесет…

Започнаха да ги търсят и от други манастири.

– Изпрати и при нас, изпрати и при нас.

Изпратил и в три други манастира.

Малкият, който не говореше и изглеждаше, че е егоист, който се грижеше за себе си.

За да видим как ни осмива дяволът, който казва: „Бягай! Помагай!“ А не: „Влез в вътрешната си стая, преди да хукнеш“.

През 1979 г. бях в манастира и ми беше възложено послушанието да приемам поклонниците, които идваха. В един момент казах: „Да видим какво правят нашите свещеници“.

По онова време имахме четирима свещеници.

Всеки от тях изповядваше от пет до десет човека всеки ден през тези три месеца. Всички знаем колко трудно е за мъжете да започнат да се изповядват. Четирима свещеници, от пет до десет мъже всеки ден, всеки ден, всеки ден в продължение на три месеца. Дали “малкият“, който не говореше, спаси само себе си?

В непосредствена близост до манастира Филотей има клисура. Отстрани има развалини (от килията) на един новмъченик. Турците го убили.

По време на турското владичество.

И виждам, че я поправяха. Питам стареца: „Геронда, защо я поправяте?“ А той ми казва: „Ами, момчето ми, сега, когато манастирът е подреден, мисля да сложа още един игумен и да се оттегля в тишина там, в пустинята, и да завърша живота си така, както го започнах – в тишина“.

И той, който мечтаеше да отиде в клисурата, за да бъде най-сетне сред тишина, се разболя, закараха го в Америка за многочасова операция, която продължи повече от шест часа, остана там, а когато дойде в манастира, му бяха сложили две пластини в костта на крака.

На следващата година трябваше да се върне отново, за да му разрежат крака отново, за да извадят метала. След една година. Междувременно в Америка се вдигна голям шум. Той се върна втори път. Бог и душата му знаят колко болка изпитал за това, което видял.

Разказва ми един грък, голям хирург в Ню Йорк.

– Геронда, не можеш да си представиш какво стана. Хиляди хора обикаляха с чадъри под дъжда.

И аз му казах:

– Добре, той свари ли да изповядва всички тези хора?

– Шегуваш ли се? Какво да изповядаш? Чакаха, за да вземат благословение и да си тръгнат.

Бедният старец се върна на Света Гора замислен. Всички знаем какъв е резултатът. Той се озова в Америка, онзи, който дори не знаел дали съществува Америка, без да знае и дума английски. През всичките години, в които останал там, научи всичко на всичко три думи – Yes, No, Ok. Резултатът: Той изпълни четири манастира на Света Гора, които поддържаше, изпълни или основа десет женски манастира в Гърция и основа двадесет манастира в Америка. Този, който мечтаеше да се оттегли на покой в някоя клисура, се озова да служи в Хаваите, в Канада и в пустинята на Аризона.

Ето защо свети Серафим Саровски казва: ако ти се спасиш, с теб ще се спасят хиляди. Няма причина да бягате. Ефрем не бягаше. Той седеше неподвижно в Аризона, а хиляди тичаха, за да го срещнат там. Ето как св. Серафим бил прав.

Отидох преди няколко години. Ходех всяка година и го виждах. Знаеш ли каква терзание е това? Часове наред. От самолет на самолет. Манастирът е сред пустинята.

Виждам една млада двойка. Те не бяха бели, не бяха и черни. Имаха хубав шоколадов цвят. Бутаха една количка, вътре в количката имаше бебе като кукла; ако не си движеше крачетата, щях да си помисля, че е фалшива кукла. Беше толкова красива картина, че се приближих до тях и ги попитах:

– Откъде сте?

– От Индонезия – ми казаха те.

Индонезия е на другия край на света. Ако пробием земята оттук, от другата страна е Индонезия. И аз казвам:

– О, вие идвате в Америка за работа?

А те казват:

– Не! Заради отец Ефрем! (For father Ephraim!)

Качили количката на самолет, после на друг самолет, после на още един самолет, за да стигнат до пустинята, за да видят Ефрем.

Само себе си ли спаси Ефрем, който мълча през всичките тези години?

Виждам там в манастира един китаец. Казвам си: „О, възможност да си упражня английския“.

Научих английски на Света Гора и понеже го научих от книги, го научих много добре, мога да чета книги, прочел съм всички детективски истории на Агата Кристи, знам всичките ѝ убийци и всички убити, но не мога да говоря, защото не съм чувал как се говори на английски. Нямаме телевизия, нямаме електричество, нямаме англичани да чуя английски.

Виждам китаеца и си казвам: „Ще упражнявам английския си“. Но когато казваме китаец, истински китаец, с жълта кожа, с дръпнати очи.

Приближавам се до него и му казвам:

– Как си!

Какво да му кажеш..

– Как се казвате?

А той се обръща и ми казва:

– Казвам се Лефтери! – на гръцки език.

Стреснах се.

Казах си: „Китаец и Лефтери, какво става?“.

– Аз съм православен християнин!

Какво направил? Старецът Ефрем ги кръщавал и ги карал да учат гръцки.

Една учителка от Северна Гърция отиде в пустинята, купи си голямо парче земя, огромна къща с огромен хол в нея, посетих я там, в пустинята; два пъти седмично тази учителка пълни този огромен хол с хора. Едната вечер има библейски уроци, а другата вечер – уроци по новогръцки език. И Америка учи гръцки от едно мъничък свещеник с основно училище. Само себе си ли спаси този, който започнал от себе си? Един ден му казвам:

– Геронда, как издържате? Как можеш да издържиш на всички тези хора? Той ми казва:

– Какво мога да направя, детето ми? Те идват от толкова далече…

Тогава беше отишла една група от Узбекистан, от дълбините на Азия.

Вземат самолети, отиват в Москва, вземат самолети за Ню Йорк, вземат самолети за Финикс, вземат кола, за да отидат в пустинята, и старецът казва:

– Какво да правя? Жал ми е за хората. Мисля си за проблемите, през които са преминали, за да стигнат дотук. Мисля си за разходите, които са направили, за да стигнат дотук. Мисля си за скърбите и болката, която носят и която ги е накарала да дойдат чак тук. Какво да правя? Да им кажа, че съм болен, „елате друг път“? Те никога няма да могат да дойдат повторно.

Някой му казва:

– Но геронда, как издръжате? За Бога!.. Някой идва да ви изповяда някакъв проблем. Но той е обсъждал този проблем с жена си, обсъждал го е с приятелите си, обсъждал го е с децата си, един ден, една седмица, един месец, една година, и не са намерили решение. Те идват тук, казва го, и изповядва се пред вас. Е, кога сварвате да помислите за милионите възможни решения, за които всички останали не са се сетили толкова години? Кога сварвате да помислите за тях за секунди и да измислите правилното решение? Дори компютър да бяхте!

И какво отговаря Старецът с основно училище?

– Но аз не мисля, моето момче. Докато другият се изповядва, аз се моля и когато той свърши, първият отговор, който ми идва, му го казвам.

И той спасява чуждия живот и променя чуждия живот. Как е успял да изпълни такава мисия? Като започнал от себе си. С „Господи Иисусе Христе, помилуй ме“. И се превърна в пример, който да ни напомня какво казват светците на нашата Църква: „Думи без живот са безмълвни, а живот без думи се провиква“. Думите, когато животът не е съгласен с тях, не казват нищо, безгласни са. Животът вика дори без думи. Нека нашият живот говори. Няма да казваме на съпруга си, на детето си, на приятеля си какво е правилно. Ние ще го покажем. Няма да се мъчим да налагаме възгледите си за това кое е правилно с аргументи и реторика. Ще кажем на нашите приятели, на нашите познати какво е правилно веднъж, два пъти. Не и трети път. Внимавайте в това. Няма да позволите на другия човек да постъпи неправилно, защото той ще ви го каже по-късно: „Защо не ми каза, а ме остави да правя тази грешка през цялото време!“.

Ще му кажеш веднъж, два пъти. Не и трети път.

Защото трябва да се погрижим за това, а не да използваме любовта си като оправдание да налагаме гледната си точка на другия човек, мислейки, че това, което правим, го правим от любов.

Защото понякога, да не кажем винаги, имаме егоизъм, имаме гордост и искаме да видим, че другият човек е съгласен с нас.

И понеже не можем да кажем: „Искам да се съгласиш с мен, защото съм егоист и горделивец“, казваме: „Казвам ти го от любов“. Не можем да кажем: „Ти си глупав и не знаеш какво е правилно, аз съм умният и ти казвам на теб, глупака, какво е правилно“. Не можем просто да го кажем така и затова казваме: „Казвам го от любов.“ Какво казваме на нашите деца? „Там, където бях аз, тук, където съм аз, ще дойдеш ти и ще си спомниш за мен.“ И използваме любовта си, за да подчиняваме другите. Ние използваме любовта си, за да се качим на главата на другия. Другият човек, понеже ни обича, не говори, защото има нужда от нас, както децата не говорят, но когато дойде време децата ни да говорят, ние няма да знаем къде да се скрием. Засега те казват: „Само ти и твоята любов ми липсват!”. Другият не е глупав. Той знае дали говорим от любов или от егоизъм. Внимавайте в това. Бог, Христос е любов. Но любовта не е Бог. Бог е любов. Любовта не е Бог. Защото съществува и любов на дявола. Дяволът говори само за любов. Никога за истината. Каква любов? Хитлер също е имал любов. Той е имал жена, която обичал, и изгарял другите живи. Ал Капоне, гангстерът в Ню Йорк, също обичал своите приближени, които излизали с оръжия и избивали хора по улиците. Каква любов? Кого осмиваме? Когато казваме: „Говоря ти от любов“. Не помисляме нещо, което казва свети Йоан Лествичник: „Ние приличаме на човек, който седи на края на оазиса до кладенеца с хладка вода и вижда, че някой идва от пустинята, изпотен, загрял, и понеже има любов, хвърля кофата в кладенеца, изважда вода“, и светецът казва: „но заедно с водата дава на другия човек жабата, която е извадил отвътре“. Нека първо да изчистим жабите, които носим в себе си, и тогава да предложим любовта си на другите. Стигат им техните собствени жаби. Не им липсват нашите. Нека не се подвеждаме по думата любов и да не мислим, че имаме любов, когато тази любов унижава другия човек.

Един съпруг и една съпруга отишли при свети Порфирий и го попитали: „Как да спасим децата си? Какво можем да направим за нашите деца? Нашите деца живеят в трудни времена“.

Когато приключили, свети Порфирий им казал:

– Искате да спасите децата си?

– Да, Божи човече!

– Станете светци.

Но за да станеш светец, трябва да се смириш, да отидеш на изповед, трябва да се молиш, трябва да постиш, трябва да бъдеш внимателен, нужен е труд. Да се потрудиш. И понеже сме мързеливи, вместо да освещаваме себе си, освещаваме другите с това, което им причиняваме.

Имам един приятел и веднъж отидохме на гости на сестра му. Сестра му има две момчета, двама симпатични седемнайсет и деветнайсетгодишни младежи, две прекрасни деца, те стояха отпред. Така че Сидерия намери повод, когато бях отпред и изкрещя:

– Аман, Никоне, тези деца! Не ме слушат! „Ставайте!“ – им казвам. – „Днес е неделя. Няма ли да ходите на църква?“ „Добре, майко!“. И се обръща на друг страна. „Добре, майко!“- казва другият и се обръща на другата страна. “Станете, бре камбаните бият, не ги ли чувате? Вие турци ли сте? Няма ли да ходите на църква днес?“ „Добре, добре, мамо.“

Те бяха отпред и чуваха това. Аз се направих на строг и ѝ казвам:

– И ти ставаш и отиваш сама на църква, а тях оставяш да спят?

– Аз, скъпи ми Никоне, нямам време да ходя. Остава ми само една неделя, за да си свърша работите си. Но те, които нямат задължения, защо не отидат?

Тоест тя ще отиде на църква на кукуво лято.

Бях в Германия. Излязохме в провинцията, зелено, тихо място, малко селце, тиха уличка, отивам да пресека, изведнъж германецът протяга ръка „Стой!“ и ме спира. Пресвета Богородице, уплаших се. Кола! Скочих назад. Поглеждам наляво и надясно, нищо. Казвам на германеца: „Какво става?“. Той равнодушно посочва от другата страна на улицата; светофарът светеше червено. Казах си: „Шегува ли се с мен?“ Казвам:

– Виждам, че е червено, но има някакъв смисъл. Когато има движение, да не пресичам на червено и да не ме блъснат колите. Но сега няма коли, мога да мина на червено.

И той ми казва:

– Знам. Но петгодишното дете, което ме вижда да минавам на червено, няма да помисли като мен. И ще мине на червено и ще го блъсне колата.

Ето как те учат децата си.

И да завърша: има много видове мисии. Всички те започват по един-единствен начин. „Влез в твоята скришна стая“, „Господи Иисусе Христе, помилуй ме“.

Веднъж отидох да видя свети Паисий и се случи така, че имаше група на млади хора. Един от тях искаше да отиде в Африка, за да мисионерства.

Той се подготвяше.

– Тоест? – му казва свети Паисий.

– Уча езика им, защото е чужд и труден. Как мога да им разкажа подробности, когато искам да им обясня нещо? Трябва да го познавам добре. Да науча историята им, да науча обичаите им, да науча навиците им, да се науча да плувам…

– Какво? Какво? – каза отец Паисий. – Да плуваш? Защо пък плуване?

– Те имат магьосници. Ако магьосникът ги вдигне срещу мен и те започнат да ме преследват, а аз се озова пред една река и не мога да я преплувам?

– Не, добро момче – казва светецът, – не се мисионерства така.

– Как се прави, геронда?.

– Много просто. Ти ще станеш светец. Ще отидеш в Африка и ще кажеш на магьосника: „Вдигни този мъртвец.“ Магьосникът няма да може да го направи. Ще го възкресиш и ще направиш магьосника християнин; а магьосникът, който знае езика им, който знае обичаите им, който знае навиците им, който знае езика им, ще ги направи християни.

Станете светци, това е заповедта, а след това ходете, правете ученици, защото ако започнем по различен начин, от плуването, ще стаме за резил и пред демоните и пред хората. Така че ще започнем, от телефонното обаждане до свещеника, покаянието и изповедта. Света Богородица да закриля всички вас!

превод: Константин Константинов

Още беседи на стареца Никон Светогорец: тук