Публикуваме в две части нова беседа на критския проповедник о. Харалампос Пападопулос за добродетелта на търпението в духовния живот:

Автор: о. Харалампос Пападопулос

Темата е търпението, което често сме призвани да приложим в живота си.

За Църквата търпението е велика добродетел и Христос ни увещава към търпение. Знаем, че светците на Църквата са се подвизавали в тази страшна добродетел, в това духовно състояние, в тази духовна атмосфера. Няма човек, който да не е призван да прояви търпение в нещо. Проявяваме търпение от момента на раждането ни, в брака, в една връзка, на работа, с колеги, със съседа, с детето си, детето с баща си и майка си. Така търпението е забравена добродетел в наши дни, защото нашата епоха иска всичко да става бързо и автоматично. Живеем в епоха на скоростта, всичко да става много бързо. Искаме да става бързо, да стане не днес, а вчера да е станало. Но кой е човекът, който иска това, кой е този, който бърза да внесе бъдещето в настоящето? Той е този, който не понася своето настояще и иска да избяга от него, да побегне, да се спаси. Не издържам настоящето и искам събитията да стават много бързо.  Но отците казвали: „Остани в килията си и килията ще те научи“. Христос казва: „влез в скришната си стая“, в скришната си килия. Коя е тази килия? Не е просто едно пространство, в което ще отида да се затворя; килията е друго, различно време, времето за упражняването на търпението като очакване. Пребивавам там, култивирам себе си и се подготвям, за да дойде срещата с Христос, за да настъпи срещата с моето най-дълбоко Аз, за да срещна пространството на Духа. Но за това е нужно узряване, нужно е  друго време, което се открива постепенно. Оттук това, което казват в Църквата – стой в килията си и тя ще те научи – означава: не бързай да избягаш от проблема, от болката, не се бой да срещнеш скръбта, не трепери, когато имаш дисфорично чувство (т.е. безпокойство, стрес, дисфория е антоним на „еуфория“ – бел. ред.), не го крий под килимчето, не се прави, че не съществува проблем – в брака, във връзката, на работа, в себе си, не искай да се криеш. Изчакай, седни, виж, помисли, помоли се, за да видиш какво е това, защо страстта настоява, защо грехът настоява, защо Бог не отнема от теб това изкушение, какво иска да научиш, къде иска да те отведе, на какво иска да те поучи. Тези неща са много важни в духовния живот. Стой в килията си, както казват отците, това не е място, а начин на живот, което реално не е нещо друго освен откриване за едно ново време, което ти открива истината на нещата. Не бързай, ти казва, седни да го опознаеш, да видиш кой е, да ти се представи.

Искаме днес да влезем в Църквата, а утре да вършим чудеса

Когато един човек ти се представя, означава, че във времето ще разкрие страните на своето битие, своя мрак, светлина, рани, добродетели. Но за това е нужно е време, а ти бързаш и бързаш. Днес искаме да влезем в Църквата и ако е възможно утре да станем свети Паисий. Ами не става. Искаме да имаме дарбите на свети Порфирий, но не става. Трябва да настояваш, ще приемеш благословението, благодатта, но ще дойде и момент, в който ще се бориш с отсъствието на Бога, с мълчанието на Бога, с привидното, но за теб реално отсъствие. Ти го чувстваш като духовна суша, нямаш желание да ходиш на църква, да постиш, да се молиш, да се черкуваш, да правиш каквото и да е, чувстваш униние, скръб, вътрешна, телесна, душевна болка, задушават те помисли, губиш се, разочароваш се и в онзи час настъпва голямото изкушение. В онзи труден момент, в който страдаш, идва изкушението на мястото на истинския Бог да поставиш нещо лъжливо – повечето хора защо вършим големите грехове? Не ги вършим за удоволствие, а защото сме наскърбени, страдащи и разочаровани в скръбта ни. Големи грехове стават, защото имаш нужда да излезеш от скръбта и за да запълниш празнотата, която чувстваш, отиваш и вършиш един грях, защото лъжливо си въобразяваш, че вършейки това, ще се разсееш, ще се успокоиш, ще смениш атмосферата и не знам какво още и така на мястото на Бога отиваш и поставяш един лъжлив бог – властта, парите, красотата, пансексуализма, силата – защото не издържаш тази жива връзка с Бога, което означава, че Бог ще ти се яви, ще се скрие от теб, ще ти се открие, ще се отдалечи, ще дойдат моменти, в които ще плачеш и няма да имаш сълзи и няма да можеш дори ръцете си да вдигнеш за молитва и т.н.

Търпението е забравена добродетел

Следователно търпението е забравена добродетел в една забързана епоха, защото епохата ни не благоприятства търпението и още при първото затруднение зарязваме всичко. В брака, в духовния живот, на работа, веднага щом се появят дисфорични чувства или конфликти, зарязваме всичко. Съществува ли брак без конфликти, съществува ли човешка връзка и състояние, които да не са конфликтни? Опитваме се да намерим не брак с конфликти, а брак с мир. Къде ще го намериш? Трудно е. Който ти казва: „ние с мъжа ми се разбираме прекрасно“, лъже. Не е възможно да няма проблеми между двама нормални човека с тяхната борба, усилие, страсти, слабости, рани, наследство.

Тези два свята се съединяват чрез едно Тайнство, тайнството на любовта, както казваме, и на обичта, която не се обяснява логически. Тоест ако аз те попитам: „защо обикна мъжа си?“ или „защо обикна жена си?“, ти не можеш да ми обясниш логически. Да, можеш да започнеш да ми казваш, че „тя има красиви очи, красива коса, красива снага, красива походка, красива усмивка“, но внимавайте, има ги, понеже я обичаш, за мен, дето не я обичам, няма нищо. За теб предшества любовта. Някои казват, че има причини да вярваме в Бога, но любовта е тази, която предшества.

Затова виждате много добре, че Христос е правел чудеса пред хората, но те не разбирали нищо. И горе на Кръста претърпял изкушението, където Му казвали: „ако наистина си Син Божи, слез от Кръста и ще Ти повярваме“. Никой не би вярвал на мъртви. Христос възкресил Лазар, възкресил сина на наинската вдовица, но дори тогава не всички повярвали. Първо те обичам, за да те разбера, защото любовта е познание.

Няма връзка без конфликти

Правя това отклонение, за да разберем, че няма връзка без конфликти, но оттук-оттам ще се сдобрите, ще се научиш да се справяш със сянката на другия, нужно е внимание, търпение. Защо в храма ни слагат венци, когато се женим? Защото знаят нашите мъки и ни дават мъченически венец. Казват ти: „Тъй като зная, че ще се измъчиш, дойди, давам ти отсега венец, вземи мъченически венец, защото бракът е трудно състояние, връзката между хората, но когато тази връзка влезе в  Църквата, придобива друга сила, защото вече не си сам, а си в благодатта на Светия Дух“. Така отвеждам връзката ми в Църквата и казвам на свещеника: „Благослови тази връзка“, ставаме едно в Господа, молитвите на Църквата, благодатта ни укрепва да издържим, но ние отново не издържаме. Но я си представете да нямахме дори тази благодат на Светия Дух. Следователно животът ни не може да се развива без търпение. При едно бебе, за да стане детенце, е нужно голямо търпение, да се научи да ходи, да говори, да порасне, да се научи да общува, да създава приятелства и връзки. Защо много пъти казваме за един човек на голяма възраст, че трудно ще се ожени? Защото вече няма необходимото търпение. Едно развалено приятелство трудно ще го компенсираш, защото, за да създадеш истинско приятелство, си минал през ревност, приятни и неприятни моменти, това уморява душата. Тези неща са  развити във времето, не са станали мигновено, а е било нужно време и затова ни боли от предателството, защото в действителност е осуетяване на цялата ни борба и титанични усилия.

Затова в Църквата говорим за подвига на отношенията, това е аскеза, нужно е търпение, но коя е разликата? В Църквата проблемът не остава проблем, а трябва да отведеш проблема при Христос и да Му кажеш: „Вземи, Христе мой, проблема ми, помогни ми, укрепи ме, открий ми път, дай ми изход, дай ми да отдъхна, да издържа, дръж ме да не ме загубиш“, както казваше и старецът Йоил: „Дръж ме, защото ме губиш, Христе“. Ако отведеш проблема си при Христос, – тоест при кръста, което означава, че възлагам проблема си на Христос – тогава не си сам, нито си само с твоите сили и възможности, тогава твоите душевни, духовни, телесни, интелектуални сили се преобразяват. Много пъти си на границата – между тлението и нетлението, на ръба на пропастта и точно там в момента, когато разочарованието те е опустошило и води до гибел, Божията благодат те грабва като облак, който те води и чувстваш една ръка, прегръдка, топлина, дръзновение, утеха в сърцето си без да знаеш как и защо. Това е благодатта, която идва, когато не я очакваш и не подозираш. Когато твоето его отстъпи, се появява благодатта.

Чудото и благодатта идват, когато не ги очакваш.

Това означава твоето его да се дръпне от сцената. Христос Янарас казваше нещо много хубаво, когато ходил на Света Гора в края на 70-те и началото на 80-те и срещнал стареца Паисий, светецът му казал: „Когато човекът бъде смачкан от тежко изпитание, болест, смърт, душевни проблеми, които са тежки неща, дори да не е съзнателно в Църквата, тогава Божията благодат е длъжна да го задържи, подкрепи и вдигне“, защото човекът се е смирил и смирението разкрива Божията благодат в човека. Затова старецът Тихон, светият руски велик и духовен отец на свети Паисий, казва: „Бог благославя всяка сутрин всички хора, но ако види смирен човек, го благославя с двете ръце“. Но смирен не означава човек, който психологически и сантиментално наблюдава себе си, това може да е скрит егоизъм. Смирението означава да осъзнаваш твоите екзистенциални граници, да осъзнаваш, че си човек – „човек съм, не мога да направя всичко съвършено, приемам това, имам граници, признавам, не се правя на бог, нито на спасител, човек съм и приемам и признавам това“. И тогава Бог идва да направи това, което ти не издържаш, но когато Му позволиш да дойде в живота ти. Казандзакис казва, че отишъл на Света Гора, в една пещера в страшната Каруля, срещнал един подвижник като скелет, с лице на преподобен и го попитал:

– Колко години си тук?

– Не знам –  му казал.

– И какво правиш тук?

– Боря се с Бога.

– Бориш се? И кой победи?

Подвижникът му казал:

– Вярвам, че накрая Бог ще ме победи.

Защото ние не оставяме Бога да ни победи, постоянно се съпротивляваме с нашия инат, егоизъм, планове, много мощно его, което се противи на Божията благодат. Но настъпва болест, изпитание, затруднение, сериозен проблем, който разрушава тази твърда черупка и в сърцето ни започва да влиза светлина.

Търпението е изкривено понятие в епохата ни, освен че е забравена добродетел. Много пъти смятаме, че търпението е някакво успокоително. Виждаме другия да страда и му казваме: „Търпение и търпение!“, за да се успокои. Това не е търпение. Търпението е добродетел, която те води някъде, в него има очакване, има смисъл, не просто да се успокоим от някаква случка.

Търпението не е пасивност

Търпението в никакъв случай не е пасивност или фатализъм. Човекът, който в Църквата се упражнява в търпение, не е злочест човек, който няма какво да прави, не иска нищо да промени, не иска да вземе никакво решение и просто остава в инертно състояние, чака какво ще стане и как ще се развие животът му. Не е това. Търпението има в себе си очакване, то е състояние, в което има сила, не е фатализъм и злочестие.

Също така

търпението не е безпомощност и безсилие,

където не мога да се справя с другия и затова проявявам търпение, нямам силата и дръзновение да посрещна другия, затова търпя. Това е като бабата, която цял живот пости, защото няма зъби. Или съм тих и спокоен, понеже характерът ми е такъв. Какво, да ти кажа: „браво!“ ли? Никакво „браво!“ няма да ти кажа, а ще го кажа на този, чието естество гори и той всеки ден го гаси, на този, който може да се изправи срещу цяла армия, но не го прави. Този, който има огромна сила, но избира любовта, прошката, диалога. Затова св. Йоан Лествичник казва: „Аз не мога да похваля човека, когото от рождение не го борят плътските страсти – какво да му кажа? Ти си девственик, браво!“. Друг се родил със силно полово влечение, генетично, наследствено. Оттук целта в Църквата не е просто да имаш пасивно отношение. Добродетелите не са пасивни състояния, а преобразяващи сили на битието. Добродетелите в Христос преобразяват човека, не го окопават в едно състояние, не го правят зомби. Затова всички светци на Църквата били напълно естествени хора, борили се, подвизавали се, имали и слаби страни. Има една много хубава беседа на Лимасолския митрополит Атанасий за човешката страна на светците. Чуйте я и там ще видите най-малкото съвременните светци, които той познавал като свети Паисий, свети Ефрем и други, че и те имали човешки страни.

Проблемите трябва да се решават

Също така търпението не е хранилище на проблеми, където вместо да реша проблема проявявам търпение. Да, прояви търпение, но търпението трябва да има перспектива, цел, очакване, ако ще перспективата да е послесмъртният живот. Да се активира с насока към бъдещето, с динамика, с желание, защото търпението не е депресия, да не ги бъркаме. Този, която проявява търпение, няма нищо общо с онзи, който има депресия и няма желание за нищо. „Който претърпи докрай ще се спаси“. Този, който има значима причина, екзистенциална причина, поради която търпи. Монахът търпи, защото очаква идването на Божията благодат, защото очаква срещата с Господ, има любовно очакване и издържа всичко, желанието е активирано и работи. Ако не работи, има депресия, което е оттегляне, отмяна, болест.

Христос не говори за това желание, което ние много пъти тълкуваме с едно злочестие, в сив нюанс. Не, не е това. В търпението желанието работи.

продължава тук

превод: Константин Константинов

Още статии от о. Харалампос Пападопулос: тук