Автор: архим. Варнава Янку

5 Неделя след Неделя подир Въздвижение – Притчата за богаташа и бедния Лазар

Господ говори за богаташа и бедния Лазар и за резултата от техния живот. Той укорява строго жестокосърдечието на богаташа.

Защо бедният има име, докато Писанието е безразлично към името на богаташа, описвайки просто неговото състояние?

Това е изключително важно, защото показва, че човекът има „име”, той е този, който има личност. Този, който има „личност”, може да участва в живота на другия, да има общение, може да отхвърли своята изолация и себелюбивия си индивидуализъм. Всъщност разбираме, че раят е възможността за общение и връзка.

И тъй, богаташът няма име. Неговото съществуване било определено от неговото богатство. Той бил зависим от богатството. Без значение от какво зависим, именно то придава смисъл на нашия живот и определя нашата екзистенциална идентичност, то определя нашата „личност”, определя нашето „име”. Наистина виждаме това, което казва Господ: „там, където е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви”.

Богаташът няма име, защото се е лишил от възможността за общение в любов. Цялата евангелска проповед е излагане на понятието за любящата личност, на тази, която придава съдържание и идентичност на нашия живот. Изпълненият с любов Христос чрез Своето послушание към Бог Отец приел „име, което е по-горе от всяко име”, както св. ап. Павел говори за съвършената личност на Христос. Така и ние чрез охристовяването получаваме ново име и ставаме христообразни.

Любовта формира в нас „личността”, „името”, в противен случай сме безлична биологична маса, осъдени на нашата „воля”, на нашите индивидуални интереси.

Но кое именно направило Лазар „личност”? Това е възможността да се открива, да влиза във връзка, да търси, да събеседва, да обича. Човекът, който не може да излезе от себе си, от своята изгода и да създаде връзка с другия, няма възможност да има персонална идентичност. За това намеква известният израз, на който се позовават и юристите като принцип при свидетелстването в съда: „един свидетел, не е свидетел”, т.е. един е равен на никой.

Но нека поговорим за богаташа. Първо, християнинът трябва да бъде далеч от фикс-идеите. Това не означава, че богатият човек е лош, а бедните са святи. Това са обобщени фикс-идеи, зад които до известна степен се крият нашите критерии за разпореждането с богатството, отказвайки да се доближим до величината на Божия промисъл. Ние предлагаме нашите убеждения за равенството по такъв начин, че понякога оправдаваме и кървавите революции.

Според отците на Църквата, и конкретно св. Йоан Златоуст, Бог позволява да съществуват богати и бедни, за да могат едни други да се поучават на любов. Безсилният да иска и силният да дава.  Както детето не се ражда отначало силно, а в първите свои стъпки е безсилно и зависимо и затова бива подкрепяно от майка му. Чрез тази процес на връзка се развива възможността на човека да има „личност” и „име”.

Богатството не е зло. Алчността е зло. Богатият не е зъл. Жестокосърдечието на богаташа е зло. Човек не се спасява само чрез своята бедност, особено ако неговата бедност е състояние на отказ да вложи труд и цена в своя живот. Защото е удобно да развиваме теории, но общо взето е изключително трудно да сме на работното място и да търпим нашия работодател или колега. Но само в този болезнен процес може да се развие способността на човека да влиза във връзка с другия, да открива своята екзистенциална идентичност и да става „човек”.

Мързеливият човек няма „име”. Той е анонимен, той е същото като богаташа. Привидно богатият няма никаква връзка с един мързеливец, който не иска да се труди. Но и двамата са анонимни, защото отказват да влязат в болезнения процес на връзката. Всяка една връзка означава труд. Какво мислите? Дали трудът е само за бедния, който се труди? Не съществува ли трудът за това всеки да има един спътник, който постоянно му контрира „егото” и „волята”?

Човекът, който третира живота теоретично и идеологически, не е способен да обикне. Защото иска нещата така, както той си ги въобразява. Точно както очаква своята работа, връзка, приятел, сън, програма и отдих. Той няма „име”. Чрез вината, че няма „име”, той осъжда богатите като жестокосърдечни, бидейки сам жестокосърдечен, без да иска да влезе в противоречие със самия себе си.

Как се смирява човек? Когато нещата стават по такъв начин, че не го устройват и той проявява търпение и продължава да се бори да намери Божията милост и да се съгласува с Неговата воля.

Този болезнен процес те кара да избягваш от фикс-идеите, от теориите, кара те да се смиряваш и да гледаш по-дълбоко и себе си и другия, извън неговите характеристики, които имат връзка примерно с неговото тегло, височина, възраст, финансови успехи и дипломи. То е нещо друго, много по-дълбоко.

Господ укорява жестокосърдечието, което се ражда от нашата неспособност да се отречем от Аз-а. Напротив, ние искаме всички да служат на нашия помисъл, на нашата воля, въображение.

Вижте колко хубаво го казва Господ в апостолското четиво: в него се казва, че човек не се оправдава от законите, от законовите наредби, а от вярата в Христос. Какво означава това? Означава, че не се оправдаваш от своите дела, ако нямаш съзнание за това, което правиш, ако не съществува връзка с Христос в целия ни живот. Не е достатъчно да правим някакви дела, понеже законът определя това.

Това, което интересува милостивия Бог, е да влезем във връзка с Него, защото чрез нашата любов към Него се съгражда Църквата, Тялото Христово.

След това Господ (чрез св. ап. Павел в посланието до Галатяни, 2 гл. – бел. ред.) говори за това, че „християнството означава разпване”. Процесът на връзката не се състои в лесните думи, нито в религиозните романтизми. Това е болезнен процес да последваш примера на Христос. По този начин, чрез това разпване, Христос може да се открие в нас и така да се яви царството Божие. За да може човекът така да признае, да различи, да знае какво има пред себе си, какво съществува в него, как да се настрои, как да функционира.

И тъй, нито богатият се спасява чрез богатството, нито бедният се осъжда заради своята бедност. Другаде се играе играта. В нашето сърце, доколко сме готови да се потрудим за нашето Аз и да приемем нещата от нашия живот, с дух на ученичество и смирение.

Тази наша фобия, страхът от болката, страхът от труда, води до едно възприятие за живота, което ни кара да избягаме и отхвърляме своята лична отговорност. Това, което се случва в нашия живот, е възможност, която Бог дава на всеки, за да обикне, да създаде връзка и чрез този процес да придобие „име”, духовна идентичност.

Човекът без „име” е човек, който живее ада, бидейки осъден сред своите анонимни теории, сред безделието на нищото. Защото отците казват: „по-лош грях и от самия егоизъм е това да не правим нищо”. Защото този, който прави нещо, накрая нещо ще намери. Напротив, този, който е скрил своя талант, страхувайки се от крадците, не е увеличил сумата, затова е бил осъден от Господ. Тези, които са се подвизавали, за да увеличат своите таланти, били похвалени.

Умората от един практически труд знаете ли какво носи? Смирение. Смирява нашето тяло, смирява и нашия помисъл. Така знаем и нашите граници. Човек, който се самоуспокоява в своя комфорт, никога няма да се смири. Той ще живее в ущърб на другите и ще обвинява системата, че е виновна за всичко. Системата е виновна така или иначе. Тя е светска система, не е божествена. Съществува ли добра система? Може ли да съществува добра система? Всички системи са възникнали след грехопадението. Вместо да гоним системата, нека прогоним системата на греха, която се намира в нас. Понеже се колебаем или сме нерешителни да се подвизаваме, ние проектираме вината за нашата небрежност в обществото. Обществото е виновно, баща ми и майка ми са виновни, Църквата е виновна. Ние никога не сме виновни!

Трябва да се обърнем навътре в нас, за да се потрудим да омекне нашето сърце. Да отхвърлим нашите фиксации, убедености и идеи и да влезем в процеса на духовния подвиг. Приятелю мой, не ти харесва системата? Много добре. Не работи за системата. Събери пари и дай на баща си, на майка си, на приятеля си, който има нужда. Кое е по-мощно? Твоята теория или любовта към твоя брат?

превод: Константин Константинов