Духовността е реалността

Автор: старецът Никон Светогорец

Когато човек иска да направи нещо, той успява да го направи не защото има сили, а защото някой силен му помага. Тези, които искат да се отърват от зависимостите, имат съветник, който ще ги посъветва какво да правят.

И тъй като грехът също е зависимост, тези, които искат да се отърват от него и да преминат към духовността, също ще успеят с помощта на някой друг. С помощта на Този, Който е казал: „Без Мен не можете да направите нищо“. И хората винаги са знаели това. Няма хора, които да не вярват в Бога; че има нещо повече от тази реалност, в която живеем. Плутарх казва: „Обиколих цяла Гърция, видях много градове, но в нито един град не видях да няма храмове“.

В природата на човека е заложено да иска да знае какво съществува отвъд това, което виждаме, отвъд това, което докосваме. Дори чернокожите в Африка, най-изолираните и най-отдалечените, вярват в някакви богове. И всички чрез тези физически и видими неща искат да знаят какво се случва отвъд тях. Удивително е, че дори големи атеисти като Ницше, който е казал това, което е казал, разбират това. И идва момент, в който този голям атеист изрича трагичен вик:

„Велики Непознатий, искам да те позная! Не само да те познавам. И да ти служа.“ Това казал атеистът.

Но ние се обръщаме към християните и онези, които се борят. Те са тези, които  искат да придобият духовност, християните, и тези, които знаят, че има нещо повече отвъд.

Именно в това бързане трябва да внимаваме, защото е опасно. Ако искаме да придобием духовност, няма да пренебрегнем реалността. А реалността е, че имаме своите граници, че може да мечтаем, че можем да постигнем много неща, но не можем да постигнем много без чужда помощ, а можем всичко да постигнем с помощта на Някой. Казва апостол Павел: “Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява“. В противен случай онези, които бързат да изпреварят земното и реалното, ще станат или смешни, или опасни за себе си и за другите.

Дойде един новопокръстен от друга религия, който се обърнал към в християнството, и си мислеше, че понеже е станал християнин, веднага ще се озове в друг свят, в друго измерение, и ми описа как чувства Светия Дух. И ме питаше какво да прави, когато Светият Дух идва. Той ми каза: “Усещам как се спуска от главата ми като роса към врата, към раменете, изпълва тялото ми и се прохлаждам. Какво да правя?“ Казвам му:

– Много cool – му казвам. – Да ти дам ли номера на един психолог и той да ти каже какво да правиш? Ще дойде в теб Светият Дух? С този хаос, в който се намираш? С твоите слабости? С твоите страсти?

Не можем да напреднем, пренебрегвайки реалността.

Друг човек идва при мен, беше чел аскетични книги за сълзите, които отмиват греховете, които побеждават страстите, и ми каза:

– Искам сълзи! Как да придобия сълзите?

Казвам на един мой приятел, монах, отец Дионисий:

– Той иска сълзи…

А отец Дионисий ми казва:

–  Изпрати го при мен! – беше като гардероб. – Ще го накарам да плаче и да не спира, ако иска сълзи!

Нека се ограничим до нашите граници и възможности и оттам нататък ще дойдат сълзите и благодатта на Светия Дух. Иисус Христос е ясен по този въпрос. „Онзи, който Ме обича“, което означава онзи, който иска да се спаси, онзи, който иска да знае какво става, ако животът продължава, дали всичко, което казва нашата вяра, е истина, или са приказки на свещеници и монаси, дали всичко това е реалност, за да пристъпи към духовност, той ще направи това, което казва Христос: „Ако Ме любите, опазете Моите заповеди”. Говори за пазене на заповеди. Не говори само за вярата. „Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен“ (Марк. 16:16). Затова някои християнски деноминации казват: „Щом сме повярвали и сме се кръстили, значи сме спасени”. Изобщо не сте спасени. Какво означава „вярвам“? Кой ти каза, че ако повярваш, ще се спасиш?

И дяволът вярва. Ние нямаме дори вярата на дявола, защото апостолът казва, че дяволът и демоните вярват и се ужасяват поради вярата си. Ние пък вярваме и сме безчувствени. Имаме ялова вяра. Вярата ти няма да те спаси, ако не я покажеш на дело. Вярваш ли, че Христос е истинският Бог и че това, което е казал, е истина? Покажи го на дело. „Който Ме обича, ще спазва Моите заповеди.“ Това се пее в тропара на един светец: „От практиката премина към съзерцанието и стигна до съзерцанието“. Ние искаме направо да стигнем до съзерцанието, до духовността, до виденията, до чудеса, до сълзите и до слизането на Светия Дух, без да сме се очистили предварително. Без да сме очистили ума си, без да сме очистили сърцето си, ние се възхищаваме на великата духовност и святост на великите подвижници на нашата вяра, на древните и съвременните светци и не още канонизирани светци: Паисий, Йосиф Исихаст, Ефрем Аризонски, отец Порфирий, но тази духовност и невероятните дарби, които тези хора са придобили, защото са постигнали неща, пред които човешкият ум спира – те са ги постигнали, живеейки в реалността, с ежедневни борби. А не с безразличие към другите. Не като вършили това, което им хрумне.

Защото въпросът не е в това да очистиш ума си, да седиш с кръстосани крака, да  медитираш, да спреш да мислиш и да се очисти умът ти. Въпросът е кой ще влезе в това чисто пространство и този, който влиза, не винаги идва с рога и опашка. Той идва по начин, който ви харесва. Е, не е достатъчно само да искаме да бъдем спасени. Ще водим ежедневна борба за да се спасим, с духовно ръководство, за да се спасим и да не посрещнем този, който не трябва. Така постъпвали светците, които познавахме. Те успели да подчинят тялото, за да го контролират. Нямаше нито един от тях, например, който да е мързелив. Има два вида хора, които никога няма да видите в Рая. Ще видите блудници, ще видите убийци, ще видите грешници, които са се покаяли и били спасени. Покаянието спасява всички нас. Горделиви и мързеливи няма да видите, защото и мързелът е гордост на тялото. Не говорим за безработния човек, който иска да работи и не може да си намери работа, а за този, който се опитва да избегне работата, да се прави на хитрец и да работят другите, за да може той да се наслаждава. Те никога няма да видят небето. Всички тези, които споменахме, от отец Порфирий и отец Паисий до невероятното злострадание и подвизи, на които Йосиф Исихаст и Ефрем  Аризонски се подлагали, всички те се уморили телесно, а не интелектуално с богословия, небесните видения и послания.

Не можете да си представите какво вършили. И това е логично, тъй като искаме да се спасим. Не само душата ще отиде в Рая, но и тялото. И така, както душата ще води своята борба: ще се моли, ще следи помислите, да не мисли лошо за другите, ще се моли и за тези, които я обвиняват и хулят… Не само душата ще отиде, но и тялото ще отиде. Затова тялото ще пости и ще прави поклони и ще се въздържа от плътските неща, и ще бди, и ще работи, и ще се уморява. Човекът не е само ум и душа. Той е и тяло. Точно затова в Рая ще отидат и двете, а и в ада ще отидат и двете. И душата, и тялото. Сега как ще осъществим цялото това очистване от всички непотребни неща, които носим? Чрез послушание. Монасите – към своите старци, мирските хора – към своите духовници, а православните – към учението на Църквата и всички останали, които са зависими от това, което им казва техният съветник. Без послушание никой няма да се спаси. Примерът е даден от самия Христос, Който бе „послушен дори до смърт, и то смърт кръстна“. За да ни предаде уроците на дело, а не на думи. Не можеш да се спасиш, като пренебрегваш другите. Веднъж папа Ефрем Катунакийски ни беше казал: „Бях в благодатно състояние, наслаждавайки се на небесно блаженство, благословение от Бога и в този момент старецът Прокопий идва и чука на вратата: „Ей, папа, стани, ела да хапнем.“ А аз си помислих: „Ще оставя духовната храна, за да се занимавам с материалната?“ И изгубих Божията благодат още щом си го помислих. И ми бяха необходими месеци, за да си върна Божията благодат“. Не можеш, когато другият човек почука на вратата ти, да кажеш: “Имам по-добри неща за вършене”. Ще спреш молитвата и ще отидеш да видиш защо другият човек чука на вратата, какво иска другият. Не можем да се спасим, бидейки безразлични към другия човек. Другият е Христос, Когото не виждаме.

Каквото и да сторите „на тези Мои най-малки братя“, казва Христос, „на Мен сте го сторили“... Независимо дали е добро или лошо.

Точно това казва един от светците: молитвата ще я намериш, когато поискаш. Възможността да помогнеш на приятеля си, на брата си, на ближния си, няма да я откриеш отново. В този момент се нуждае от теб? Това е моментът, в който да отидеш. А молитвата по-късно. Кой ви е казал, че служенето на другите не е молитва? Кой ви е казал, че да помагаш на другия човек, да работиш усилено за другия човек не е молитва?

Някой казва, че колко пъти майката се навеждала над креватчето на плачещото бебе, толкова поклони направила. Но за да постигнем тези неща, умът трябва да е на мястото си. И е добре, че ние, монасите, го държим  с думите: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме“. През цялото време… „Господи Иисусе Христе, помилуй ме, Господи Иисусе Христе, помилуй ме, Господи Иисусе Христе, помилуй ме…“ Особено когато работата е физическа, ръцете могат да работят, а умът да казва молитвата. Можете, когато вървите по улицата, във вас да си казвате молитвата: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!“ Какво те спира? Защо умът трябва да се обръща и да събира отпадъци, а не да мисли за името на Христос? Никой не знае за какво си мислите. Направете го и на дело ще видите.

Ако не съсредоточим ума си, внимавайте, няма да постигнем нищо. Голямата победа на дявола е да игнорираме реалността и да се отдалечаваме от нея. Тялото да е другаде, душата да е другаде, умът да е другаде. Където е тялото ни, там трябва да бъде и умът ни. Виждате хора, които се разхождат и само говорят. Те са загубили играта. Стига да овладееш ума си, ще напреднеш в живота. Ето защо се молим да имаме ум, който владее над нашите страсти. С властния Си Дух ме утвърди. Умът ми да бъде силен и чист.

Казвам на стареца: „Аз се унасям, не мога да казвам постоянно молитвата.“ Бях клисар. Бях първият, който отваряше църквата, чистех каквото беше необходимо в църквата, палех кандилата свещите…

И старецът ми казва: „Палиш кандилото на св. Йоан Кръстител. Докато го спускаш, докато го почистиш, докато го запалиш, в себе си казвай: „Кръстителю Христов, моли се за мен, Кръстителю Христов, моли се за мен, Кръстителю Христов, моли се за мен!“. Окачваш го на мястото му. Отиваш пред иконата на Света Богородица. Спускаш кандилото. „Пресвета Богородице, помогни ми!“, вършиш работата си. Отиваш при другия светец. При всеки светец се молиш на конкретния светец“. Един начин за поддържане на ума на мястото му. Това е много важно.

Забравяш, не можеш да кажеш молитвата, вършиш някаква работа. Дръж ума си върху работата, която вършиш. Не го изпускай. Готвиш. Правилно ли приготвям храната? Сигурно се нуждае от нещо? Или от другото? Мислиш и за св. Евфросиний, който е покровител на готвачите. „Свети Евфросиние, моли се за мен да се получи яденето! Свети Евфросиние, помоли се за мен!“ Качваш се в колата? Покровителят на превозните средства, покровителят на шофьорите, свети Христофор. „Свети Христофоре, моли се за мен!“. Всъщност в един филм „Гравитация“ със Сандра Бълок видях свети Христофор в космическия кораб. Византийски образ. Светецът на превозните средства. Умът на мястото му. Къде съм сега? Какво ми казва той сега? Какво чувам сега? Какво чета сега? Какво виждам сега? Не да гледам нещо и умът да отлита. Някой ми казва: „Четох Повечерието и изведнъж в един момент си казах: „Как стигнах дотук?“ Умът се беше отклонил. И само за да затворя устата на дявола, – казва –  започнах всичко отначало.“ Е, това може да не е практично за всеки, но той е открил трик, с който да съсредоточава ума си. Ние ще внимаваме да не се разсейваме, да не се унасяме.

Някой ми казва: „Играех с малки суми“. На нас, гърците, ни харесва да рискуваме, да залагаме. „Не в казиното, разбира се – казва той, – но малко лотария, залози за футболни мачове, дребни неща в продължение на една година… И изведнъж осъзнавам, че всеки месец съм давал 250 евро за тези дребни неща. 250 евро на месец заминаваха. И не го осъзнавах, защото това бяха 5 евро, 10 евро, дребни неща”. Той каза: „Останах без нищо.“ И ми каза това, защото го попитах: „Откъде имаш тази кола?“ Хубава кола. Той каза: „От хазарта“. Тоест? „Това и това се случи. Разбрах, че всеки месец съм харчил по 250 евро за дребни сметки и всички тези глупости. И така – казва той, – за да го намаля, отивам и си поръчвам тази хубава кола и в продължение на години всеки месец внасям по 250 евро. Да видиш дали ще играеш следващия път. Парите, които преди харчех за хазарт, 250-те евро сега ги давам за вноски. Дори и да исках да дам другаде, вече не можех”.

И дойде моментът, в който той откри, че се е отказал от хазарта и се е сдобил с хубава кола.

Умът е на мястото си. Да не се разсейваме, да не забравяме. Искаме да получим резултати без усилия..  Това задържане на ума е най-големият труд, защото прилича на перце по течението на вятъра. За секунди може да обиколи Земята сто пъти. „Как да задържиш незадържимото?“, казва един светец. Как да ограничиш в ума това, което няма граници? Искаме резултати, но без усилия. Това не може да стане. Първо ще посееш, ще поливаш посятото, ще го окопаеш, за да изтръгнеш плевелите, ще го полееш отново, ще го подрежеш и тогава ще имаш плод. Но ние сме се научили да бързаме. Не трябва да бързаме.

Има хора, които посвещават целия си живот именно на това. Mind control (контрол на ума), казват чужденците. И това съсредоточаване на ума и всеки друг подвиг, внимавайте, става само чрез смирението. Когато Христос се намеси и изпрати Своята благодат. В това нашата вяра е ясна. „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат“ (Иак. 4:6).

И смирение за един послушник е да каже на своя старец какви лошо помисли е имал; смирение за някой, който иска да се очисти от някаква субстанция, е да каже на своя съветник какви глупости е вършил и къде се е провалил; и смирение за един християнин е да каже на своя изповедник, който носи епитрахила, какви грехове е вършил и в какъв хаос се намира. Не се смиряваме във въображението си. Смиряваме се на практика. Не постъпваме като една моя леля, която казваше: „Какво знам, аз бедната?“ А това, което тя знаеше, цялото село не го знаеше. Ние се смиряваме, когато другите ни смиряват. Когато приемаме унижението от другите. И в това отношение, разбира се, е нужна разсъдителност, защото ако другият човек види, че през цялото време сте наведена шия, ще ви удари шамар. Ще се смиряваме, за да имаме духовно напредване. А духовното напредване се нуждае от разсъдителност. И тъй като нямаме разсъдителност, послушникът ще слуша своя старец, изповедникът ще слуша своя изповедник, а детето, което иска да се очисти, ще слуша своя съветник. Опитът не се заменя с нищо и не се научава с четене или с каквото и да било. Той изисква време. Затова нека не прибързваме. Не искаме резултати, преди да се е случило всичко останало.

Виждате християнски мисионери и те ви разказват за св. Йоан Златоуст как е изобличавал императори, как е помагал на вдовици, как св. Василий Велики е направил това, как е направил онова, св. Антоний как е участвал в борбата срещу ересите и всички те премълчават или се правят, че не разбират и не знаят, или  забравят, че всички онези, които свършили такава дейност в света и са донесли толкова много полза на света, са започнали от пещери и постници. Те първо са очистили себе си и след това са могли да съветват другите как да се очистят. Първо са излекували себе си от своите страсти и след това са знаели как да излекуват другите от техните собствени страсти. Те първо просветлили собствените си умове, защото умът им се очистил и след това съветвали и учели другите как да се спасят. Те се учели от това, което  изстрадали. От това, което преживели. И виждаш да казват неща, от които застива човешкият ум. Когато за първи път излезе тази страшна книга, „Изложение на монашеския опит“, не можеха да приемат, че това е книгата на един почти неук монах, който дори не е ходил на начално училище, който дори не е завършил начално училище, Йосиф Исихаст. И мислеха, че е измислица на библиотекаря на манастира Филотей, отец Лука, който беше просветен ум, велик мъдрец, който се затвори в библиотеката, изпълняваше послушание през целия си живот, забравил за университетската кариера, преклони глава и прояви послушание към един свещеник с начално училище, Ефрем  Филотейски, а след това и Аризонски, защото този свещеник с начално училище се учил на дело, а не теоретично. Ако духовността се придобиваше теоретично, тогава всички университетски професори щяха да имат ореоли. Истината не се научава с четене. Това, което четеш, това, което чуваш, е само за да можеш да започнеш да го живееш. Ако не го живееш, няма да го познаеш. Нашата вяра не е теологии и философии. Тя е живот. И я познаваме, като я живеем. Ще завърша тук с две случки, за да ви покажа, че Бог иска от нас да вършим дела, а не че след като сме се кръстили и сме повярвали, значи сме спасени. Не, няма да се спасите, ако вярата ви е погрешна, ако вярата ви не се проявява на дело.

Когато бях в килията преди няколко години, приех едно добро момче от едно предградие на Атина. Той кара голяма кола, огромна, предната част на шофьора е отделена от останалата, защото останалата част е като вагон. Превозва храна за супермаркета и пространството, което шофира, е много високо..

И тъй като трябва да стигне до супермаркета, преди да отворят сутринта, за да разтовари храната, той пътува през нощта. И казва: „Трябва да пристигна през нощта, за да разтоваря храната в складовете, да я сложа по рафтовете на супермаркета, така че когато отворят, всичко да е на мястото си. Така че пътувам през нощта – казва той, – беше февруари от един и половина до два и половина след полунощ. Имаше, – разказва ми той, – не толкова сняг, колкото студ. Студ под нулата. Невероятно студено! Пътят беше  стъкло. А аз шофирах, не можех да шофирам много бавно, но не можех да бързам, защото ако нещо изскочи пред мен и натисна спирачката, този “влак” нямаше да спре. Щеше да се подхлъзне върху леда и да прегази всичко, което изскочи пред мене. Ако не се движех толкова бавно – казва той, – нямаше да го видя“.

Един свещеник му махнал в края на пътя: „Спри“. „Ще полудея – казва той, – по това време на нощта.“ Отваря вратата, отецът се опитал да влезе, мястото на шофьора е твърде високо. “Хванах го – казва, – издърпах го, той се качи, затвори вратата…“

– Къде отиваш в този час, отче? Къде отиваш в този час и в този студ?

Свещеникът се смеел, казал: „Не се притеснявай, аз живея надолу по пътя и мога да стигна пеша дотам, но след като намерих кола, предпочитам колата”.

„Заговорихме се – казва той, – хареса ми, беше симпатичен, беше забавен“.

Свещеникът казал:

–  Имаш ли изповедник? Изповядваш ли се? Имаш ли духовен наставник?

– Ако беше като теб, щях да се изповядам. Дори не искам да ги слушам.

Свещеникът се смеел и казва:

–  Добре тогава, ела при мен и се изповядай!

– Къде живееш?

Отварям жабката, вадя лист хартия, химикалка, давам му го, свещеникът написва името, фамилията, стационарния, мобилния телефон, адреса, подава ми го, виждам го, затварям го, връщам го в жабката, затварям я и продължаваме разговора. Беше много мил. След малко видях светлини в долния ляв ъгъл, разбрах, че е село, свещеникът каза: „Тук живея. Спри. Благодаря!“.

„Страхувах да не би се подхлъзне на леда и да си счупи някой кокал, защото беше на близо осемдесет години“. Затова младежът му казал: „Да те откарам вкъщи, отче?”.

– Не се притеснявай изобщо – казва той, – мога да отида оттук дотам със затворени очи.

Той слезе долу, аз бях спрял да чакам, минава покрай светлините на колата и ме благославя, аз го поздравих и той си тръгна.

Отивам, върша работата си, отивам на мястото, където трябваше да достави храната, оставям я, тръгвам си, беше февруари-март, мина април, май, юни, юли, август, септември и тогава си спомних за свещеника. И си казах: „Защо да не отида да го намеря? Той беше хубав човек. Гледам бележката, качвам се в колата, не тази голяма, огромна, а нормална кола.“

Той отива, голям манастир, разбира, че е свещеникът на манастира. Той се качва, има една девойка, облечена, навярно била послушничка:

– Моля, искам да се изповядам пред свещеника. Той ми каза да дойда.

– Изчакайте малко, – взема бележката, влиза вътре…

Чаках свещеника да излезе да отидем в църква, поклоних се в църквата, чаках, за да ме извикат да вляза да се изповядам. Но вместо да излезе свещеникът или някой да го извика, излязоха пет-шест жени с бележката в ръце.

–  Кой ти каза да дойдеш тук, за да се изповядаш?

– Свещеникът – казал.

И им показаха бележката, която държаха.

– Той ли ви даде бележката?

– Да, – казва Димитрий.

– Кога ти я даде?

Мислех, казва той…

–  През февруари.

Те го питат:

– През кой февруари?

Той казва:

– Шегувате ли се? Какво ще рече през кой февруари? Февруари тази година.

Те започнали да плачат и да се кръстят.

Младежът никога няма да разбере как е възможно човек, който е умрял преди пет години, да е още жив и да завърже разговор с него. Това бил св. Порфирий. Как е възможно това, не знае. Че е възможно, знае, защото го е преживял. Той казва: „Бре, геронда, буквите върху листа хартия не са мои.“ Той дори не е знаел, че съществува някакъв Порфирий. „Откъде бих могъл да знам фамилията му?“. Той е написал фамилията си. „Как бих могъл да знам номера на мобилния телефон на човек, за когото дори не знам дали съществува? Откъде мога да знам това? Човек не кара такива коли в състояние на транс, защото ще отиде направо на небето. Нито видения имах. Хванах го, издърпах го, дадох му лист хартия, той го взе, написа на него, даде ми го отново, върнах го обратно и бележката с буквите съществува“.

Това е нашата вяра. Не знаем как тези, които са умрели, са живи и ни гледат и ни наблюдават. Но че са живи и ни гледат и ни наблюдават, ето как можем да знаем. Ето как познаваме неща, които умът не разбира. И това не е вяра. Това е знание. Младежът не вярва в това, а го знае. Не знае как става това. Това, че се случва, го знае, защото го е преживял. Това е цялата ни вяра.

Ако не ги изпитате, внимавайте, няма да ги знаете. Ще бъдат хубави истории, разказани ви от монасите и свещениците. Празни приказки. Никой не отива да бъде заклан заради истории, разказани от свещеници и монаси. От две хиляди години хората ги живеят. Те не ги слушат, не ги четат. Те ги живеят. Но обърнете внимание на една подробност. Той никога нямаше да разбере за това, ако не беше направил нещо. Ако не беше тръгнал от дома си да намери онзи свещеник и да се изповяда. Никога нямаше да знае, че човекът, когото возеше и с когото говореше през цялото това време, е бил мъртвец, който е починал преди пет години. Забелязвате ли колко благороден е Бог? Какъв “джентълмен“ е Той? Той не те изнудва да повярваш! Не те принуждава да повярваш! „Давам ти повод. Тръгни“. Ако не приложиш на практика и не живееш реалността, никога няма да познаеш духовността. Ако не беше казал: „Ще отида при него да се изповядам“, никога нямаше да разбера какво чудо е преживял. Това е красотата на Бога. „Който иска“. Казва св. Никодим Светогорец, тъй като сега наближава Рождество Христово, си спомних – една звезда видели влъхвите на Изток и тръгнали да търсят Този, при Когото звездата ще ги отведе. С помощта на средствата от онова време. С каруци, със стотици извървяни километри, те не стигнали до Рождеството в пещерата, както показват иконите. Иконите показват литургичното време, те не показват реалното време.

Влъхвите пристигнали и се поклонили на Христос две години след раждането Му. От мястото, където се намирали, до Витлеем и до Назарет стигнали след цели две години. Точно затова Ирод издал заповед да бъдат избити децата на две години и по-надолу. За да избегне Царя, за който му казали и той се уплашил, че ще му отнеме трона. Толкова много неприятности заради една звезда, която видели. И свети Никодим Светорогец пита: „Колко ли звезди ти изпрати Бог, брате мой, за да те доведе до Своето познание? Колко съвети чу? Колко красиви речи чу? Колко мъдри наставления чу? Колко красиви неща видя? И ти остави всички тези звезди да се изгубят”. Духовността не съществува, ако не живееш в реалността.

Бях тук, във вашия град, преди няколко години. Бях приет в дома на един много приятен човек, съветник, който помага на деца, които искат да се отърват от наркотиците и зависимостите, и той е иконописец и имахме много приятен разговор, минаваше времето, беше дванайсет часа в полунощ. Телефонът звъни. Той го вдига, една майка. Чух я, защото викаше: „Моля ви, синът ми е наркоман и иска да се излекува. Моля ви много да се съгласите да дойдете и да му помогнете. Да дойдем ли ние сега?“ Той ѝ казва:

– Не, госпожо. Кажете му да дойде утре сам на това място.

– Ще дойде утре, ще дойде утре, но нека  дойде сега и да се представи, за да мога да ви запозная с него, за да го видите.

– Не, госпожо, не идвайте! Нека дойде утре на това място сам, без вас!

– Ще дойде, обеща ми! Ако не искаше да дойде, нямаше да ми каже, че иска да дойде. Но да дойдем сега…

– Госпожо, вие разбирате ли от дума – каза той, – не идвайте! Нека утре да дойде без вас на това място!

И затвори слушалката. Бях изпаднал в ярост. Казах:

– Добре ли си? Питаш ли тази майка какво е претеглила, за да накара този наркоман да се откаже от наркотиците и да дойде при теб за помощ? Питаш ли я през каква борба е преминала, за да успее?

–  Не, геронда – ми каза, – те заблуждават майките си. „Ето, майко, опитвам се да се измъкна, боря се, но не мога, пак паднах. Какво искаш сега? Да крада? Дай ми нещо. Какво искаш? Да проституирам? Дай ми нещо“. Майката, за да не проституира детето, за да не я окраде, дава нещо, така че защо да спира? Да не е будала, след като е намерил майка, която плаща?

И съветникът продължава:

– Не, геронда, синът ѝ не иска да дойде да се очисти. Той иска майка му да види това: „Ето, мамо, опитвам се.“ Ако утре тръгне да дойде в центъра сам, без майка си, ще е извървял половината път от лечението си.

Събудете се. Да не ни осмива дяволът. Вашата борба няма да бъде свършена от някой друг вместо вас. Вие ще я свършите. Вашето спасение, реалност и духовност засягат вас. Всеки ще умре собствената си смърт. Не очаквайте светците да го направят вместо вас.

Една жена ме попита познавам ли някой Света Гора, който да ѝ каже нещо.

– Какво да ти каже? – отвръщам ѝ аз.

Тя си мислеше, че баща ѝ е сложил камери в къщата ѝ, и искаше прозорлив старец, от който да разбере къде баща ѝ е скрил камерите в къщата ѝ и я наблюдава. Дадох ѝ телефонния номер на психолог-психиатър вместо на изповедник и духовен наставник. Вие ще се борите сами, ще се борите лично. Внимавайте, клопките са общи за всички, както за миряните, така и за монасите. И за женените, и за неженените.

Идва другият: „Геронда, кога ще ме направите великосхимник? Искам да ме направите великосхимник. Да получа благодатта на Светия Дух, да получа благодатта на Великата Схима… Чета в книгите, че когато дойде благодатта на Великата Схима, постигаш едно, постигаш друго… Попитах еди-кой си великосхимник и той ми каза какво е почувствал в момента, в който е станал великосхимник…“

Как да му кажа, че това желание е смъртоносен капан за него? Той чака усилието, което трябва да положи, да бъде положено от благодатта на Великата Схима, където ако получи Велика Схима, ще дойде благодатта на Великата Схима и всичко за него ще върви добре, тра-ла-ла , тра-ла-ла, защото благодатта, която ще дойде, ще прави това, което той не прави сега.

Да замълчи, да склони глава, да каже „да бъде благословено“ и да отиде да готви, да отиде в градината и да копае. Той иска благодатта на Великата Схима. Всички стъпваме на същите динени кори, женени и неженени, миряни и монаси. Никоя благодат няма да свърши работата, която можеш да свършиш ти, а не я вършиш. Бог не е твой личен слуга. Събудете се. Нещата са прости, те са твърде прости и не можем да се преструваме, че не разбираме.

Ако отидем в ада, ако отидем при дявола, няма да отидем, защото сме грешни, няма да отидем, защото сме грешници. Ще си отидем, защото сме мързеливи и не се покайваме. В един прекрасен великопостен тропар от Утренята се казва: „Страшна е ленивостта. Велико е покаянието”. Страшна е ленивостта! Страшен е мързелът. Велико е покаянието. Не казва, че е страшен грехът, който си извършил. Не. Всички ние сме грешници. Страшен е мързелът, който не ти позволява да се покаеш и да отидеш при този, който ще те посъветва как да се спасиш. Моля се всички да се покаем, и преди всичко аз, и да започнем молитвата „Господи Иисусе Христе, помилуй ме“ и когато чуем камбаната, да не се обръщаме на другата страна в леглото и да хулим масони, дяволи, политици, а нашия развален ум. Престанали сме да бъдем простодушни и това ни затруднява, докато нещата са прости, много прости.

превод: Константин Константинов