Автор: архим. Захариас (Захару)

Кръстът бил „предизвестен“ в предвечния Божий съвет, така че в известен смисъл Бог ни е простил още преди грехопадението. Той поел риска на сътворението, за което говори старецът Софроний, защото Неговата цел „от сътворението на света“ е била нашето спасение. И ако Господ не беше изрекъл на Кръста думите: „Отче! прости им, понеже не знаят, що правят„ (Лук. 23:34), ние не бихме могли да се покаем, нито да намерим прошка; именно Неговото действено Слово дава на нашето покаяние плода на прошката. Словото на Господ било изречено веднъж и остава завинаги и това е чудото на прошката. По същия начин Господ каза веднъж: „вземете, яжте: това е Моето тяло“ (Мат. 26:26, Марк. 14:22), но всеки път, когато повтаряме този акт, изпълнявайки заповедта Му („това правете за Мой спомен“, Лук. 22:19), той отново става реалност. Ако не приемахме Неговото Тяло и Кръв и не повтаряхме тези думи, изпълнявайки заповедта, която се активира отново, светото Тайнство Евхаристия би било невъзможно. Ако не прощаваме, а имаме злопаметие или неприязън към брата ни, не можем да бъдем свободни и няма да имаме никаква полза от Великия пост. Вместо това ще останем извън благодатта на този свят период. Наистина, не можем да простим без Божията помощ, но тъй като Бог ни е заповядал да простим, Неговото желание и помощ вече са изразени ясно и единственото, което ни остава, е да ги приложим.

Въпрос: Тъй като Христос каза на Кръста: „Отче! прости им, понеже не знаят, що правят“, означава ли това, че можем да прощаваме истински само на Кръста?

– Да, със сигурност. Във всеки случай ние винаги сме ученици на Кръста, тъй като се опитваме да следваме Господа. „Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва“ (Мат. 16:24). И още това – да бъдем неоправдавани и да прощаваме – е разпване на ума и сърцето. Същността на Кръста е Божията воля за нашето спасение, която Божият Син изпълни: Той дойде, пострада и умря за нас на Кръста. Същият образ виждаме и в живота си: всеки път, когато приемем някоя Божия заповед и се опитаме да я изпълним, влизаме в тайната на Кръста и Възкресението, чрез които получаваме прошка на греховете и радостта от спасението.

Силата на Литургията се крие във факта, че се събираме в храма, за да изпълним Неговата заповед, Неговата воля, и понеже го правим, приемаме благодатта на спасението. Добродетелта на послушанието има такава сила в монашеството, защото тя е много конкретен начин да пребъдваме постоянно в духа на заповедта, дадена ни от нашия Бог Отец по много конкретен и личен начин.

Въпрос: Дали прощаването на другите ни прави по-подобни на Бога?

– Когато прощаваме, ние подражаваме на Самия Бог, Който на Кръста показа Своята благост, като каза: „Отче! прости им, понеже не знаят, що правят“ (Лука. 23:34). Когато прощаваме, ние се уподобяваме на Бога и следователно можем да живеем с Него, да се съ-образяваме с Неговия Дух във всички векове. Прошката ни прави „съ-образни“ с духа на Неговото смирение. Как да бъдем праведни за цялата вечност, ако не приемем в себе си същия дух, същото разположение, „прощавайки си един другиму, както и Бог ви прости в Христа“ (срв. Еф. 4:32; Кол. 3:13). „А ние имаме ум Христов“, казва св. ап. Павел (1 Кор. 2:16). Св. ап. Павел е най-дивният от всички апостоли, тъй като никога не бил в дружината на Христос; веднъж Го видял за секунди, когато бил грабнат и се върнал от това грабване с целия Христос в себе си. Вече притежавал знанието за цялата Божия тайна. За мен св. ап. Павел е Божие чудо. Той никога не е бил ученик на Господ и въпреки това за един миг става първият и единствен, пред когото се смирил дори Петър, великият апостол, чиято сянка изцелявала.

Въпрос: Какво означава да принадлежиш на Бога завинаги в този живот?

 – Означава Неговото слово да бъде живо в нас: „Словото Христово да се вселява у вас изобилно“ (Кол. 3:16). Тогава това слово слага своя печат върху нас. “По думата на устата Ти, аз се пазех от пътищата на притеснителя” (Пс. 16:4). Ако помнехме само този стих в живота си, никога не бихме съгрешили. Когато  словото на Бога управлява живота ни, ние Му принадлежим напълно, защото Неговото слово е израз на предвечния Му съвет (воля), на предвечната Му цел за нашето спасение. В началото на духовния ни живот е лесно да разчитаме на Божието Слово: щом го чуем и приемем, сърцето ни се отваря и започваме да преживяваме благодатта на спасението. Всичко това ни е дадено с Божието слово.

Господ е Сеячът, който сее Словото Си в сърцата ни, и ако семето Му намери добра почва, т.е. сърце, което ще приеме Неговите заповеди, то ще даде плод.

превод: Константин Константинов