Автор: старецът Никон Светогорец

Дяволът винаги знае къде да удари. Проблемът е, че и ние трябва да разберем, че е нужно да помагаме на тези хора, защото като човешки същества те също имат нужда от човек. Без значение колко свят човек може да е. Спомням си думите на отец Ефрем Катунакийски, който казва: „Толкова много се уединих. Толкова отдавна не бях виждал човек, че накрая отидох до ръба, до скалите, седнах с ръка под брадичката и чаках с часове наред лодката да мине ниско в морето, за да видя хора, които се движат по нея. За да видя хора.“ А сега си представете, че ако хора с такава святост се нуждаят от човешко присъствие, колко повече се нуждаят онези, които не са достигнали до такава святост.

А сега за стареца Ефрем, каквото и да кажем за него, ще бъде малко, никога няма да бъде казано всичко, и е по-добре да не знаем всичко. През какви мъки са минали тези светци. Защото това, което винаги ни наранява, е, че всички тези мъчения са дошли от хора, които са близо до нас, от хора, които са в съседство. Разбира се, в това има логика. Кого ще доведе дяволът, за да се бори с теб? Някой от Венецуела или Афганистан? Къде ще го намери? Той ще подбуди съседа ви. И съседа, чийто ум не е на мястото си, което означава, че не внимава, което означава, че е разсеян и потънал в интернет – е, той ще стане и твоето изкушение. Е, както е било с всички, така било и с Ефрем, и с Ефрем Катунакийски, но повече с Ефрем Филотейски, когото сега наричаме Аризонски.

Тези хора се справиха по конкретния начин, по който се справили всички светци. Тръгвайки от всекидневните неща, за да стигнат до вечните. Започвайки от простото, за да стигнат до непостижимото, което човешкият ум не може да побере, и когато казвам от простото, имам предвид поста, всекидневната молитва, бдението, търпението в живота с братята, неща, които се отнасят, разбира се, и за съпрузите и семействата. Защото св. Йоан Златоуст казва:

“И мирският, и жененият мъж трябва да правят това, което прави монахът”.

Разбира се, в рамките на възможното и допустимото. Защото мнозина се заблуждават и рушат тайнството на брака. Единственото, което е позволено на мирския човек като женен мъж, а на монаха не е позволено, е да има съпруга. Всичко останало, каквото прави монахът, го прави и жененият мъж. Затова ще започнем от простите всекидневни неща и няма да се стремим направо към небето, иначе ще се препънем и ще си строшим главата; но борбата, която ще водим, ще я водим с решителност. Ние ще живеем и ще умрем за Христос. Той живя и умря за нас? Ние ще живеем и ще умрем за Него. Така правили всички. Св. апостол Павел ни увещава: „Бъдете мои подражатели, както съм аз на Христа“. Да подражаваме на Христос, да подражаваме на св. апостол Павел.

Всички знаем през какво преминал св. апостол Павел. Когато решават да го убият, го замерят с камъни и бягат, а той оцелява, защото го смятат за мъртъв. Издърпали го за крака и го изхвърлиха навън, като труп, и си тръгнали; и понеже останал един Лука и го избавил, светът получи апостол Павел. Е, същото ще се случи и с всички мисионери, същото ще се случи и с Ефрем Аризонски, същото ще се случва навсякъде и винаги.

Когато за пръв път отидох в манастир през 1973-та година, в манастира Филотей, манастирът имаше само около десетина старци. Дванайсет, дори не знам колко. Дори не ги преброих. Те казаха на стареца, който беше в един скит наблизо: „Ние в манастира сме една шепа старци. Вие тук, в килията, сте повече от двадесет души, и все млади и много учени. Вземете ги и елате в манастира!“. Е, старецът ги взел, те отишли във Филотей, през какво минали, по-добре да не говорим. Най-младият от старците беше на седемдесет години. Останалите бяха по-възрастни. Седемдесетгодишният беше най-младият. Манастирът беше изоставен, тогава беше дошъл един Йоргос, за когото се говореше, че ходил в Тибет, неговата история е известна, с гуру и всичко това. Той отседна във Филотей и го виждам един ден със змия в ръце и той се гордееше.

Извиках му:

– Къде я носиш, бре? Как я улови?

Змията бе жива.

– О, научих се да хващам змии в Тибет – казва той.

Змии в коридорите на манастира. Представете си колко изоставен бе манастирът. Помещенията, от които започваха стълбите за влизане в манастира, нямаха врати. Валеше дъжд и целият манастир беше наводнен. На четвъртия етаж окачих рамки в коридорите и зад рамките влагата се стичаше като дъжд. Намокриха се всички картини, които поставих. Бях взел една килия с дървен под, но дъските не пасваха и имаше разстояние между тях. Виждах през дъските отдолу склада с дърва, който имаше огромна сводеста врата. Вратата я нямаше. Така че през зимата в склада влизаше сняг и аз виждах как дървата отгоре се покриват със сняг и сякаш спиш върху скара, скара върху снега.

Събуждахме се в 22.00 часа всяка нощ, през всички нощи, през всички седмици, през всички месеци, през всички години. В 22:00 преди полунощ до 6:00 сутринта. Имахме осемчасово бдение всяка нощ. И аз приготвях печката през нощта, така че когато ставах в 22:00, да е необходима само една клечка кибрит, за да се стопли това място. Скачах от леглото във “фризера”, втурвах се към печката, запалвах кибрита, тя беше настрани, вземах големи дърва, тичах да си наплискам очите с вода… Каква вода? Пръсках малко вода в лицето си, правех кафе, сядах да пия кафето, докато изпиех кафето, четях нещо, което щеше да ми помогне през бдението, а след кафето гасях лампата, която беше газова. Нямаше електричество. Аз също гасях лампата, за да върша бдението, да правя поклоните си. Накрая не издържах и отидох при стареца да се оплача.

– Геронда, благослови! – казах аз. – Когато се събуждам през нощта и слагам килимчето, за да правя поклоните си, килимчето се вее като това на Аладин в “Приказките от хиляда и една нощ” и аз съм върху него като духа. Не смея да стъпя долу“ – казвам аз. Вятърът режеше.

– И накрая, – казвам му, – издърпвам масата до леглото, от леглото скачам на масата и започвам да правя поклоните на масата. След това – казвам, – ще си намеря работа в някой цирк. Ще изкарам много пари. Не смея да стъпя на пода!

Той ме поглежда с удивление и казва:

– Имаш и под?!

– Ох, казвам. Защо ли говоря? Защо ли говоря?

И за да ни вдъхне кураж, горкият, ми разказваше през какво минал, когато за пръв път се качил в скалите и пещерите на Атон.

– Дядо Йосиф ми даде – казва – една черга, показа ми една дупка в скалата и ми каза: „Там ще спиш.“ Аз казах: „Да бъде благословено!“ Влязох, – казва, – разстлах чергата, спах, през нощта се събуждах, правех бдение, на сутринта вземам чергата, излизам, изстисквам я, простирам я на една скала, за да може слънцето да я грее през целия ден, през нощта я хвърлям отново, спя отгоре, правя си поклоните, на сутринта я изстисквам, простирам я на скалата…

Подът на пещерата бил подгизнал от вода, но той не казвал: „Къде ми казахте да спя?“ Той спал върху водата. А аз имах под и говорех?

Друг път ме попита:

– Как се справихме тази нощ, момчето ми?

Защото всеки ден след събуждане той следеше помислите ни. С какво се бореше всеки от нас. Всеки един от нас е различен свят. Е, аз му разказвах каква война водя… Най-голямата война на всички нас в началото е как да станем в 22:00 преди полунощ и да останем будни до 6:00 сутринта. Ако това е възможно… Заспивахме в 17:30 ч., е, спяхме 4-5 часа, не бяхме лишени от сън, спяхме нормално. По 4-5 часа през нощта и след 6:00 часа сутринта спяхме още 2 часа, 2 часа и половина. 7 часа са повече от достатъчни. Всички спят толкова. Но тъй като спането бе накъсано, (реално) бяхме будни през всички дни и нощи. Да, опитайте се да се събудите в 22:00 ч. и да останете будни до 6:00 ч. сутринта и ще говорим. Така че отидох един ден:

– Как беше тази нощ, момчето ми?

– Да, геронда, заспах и се събудих с клепалото.

– Не – казва той. – Не трябва! Не трябва! Аз, – казва той, – когато ми се доспиваше, излизах от пещерата, влизах в снега до гърди и седях там. Един час, два часа, три часа.

Погледнах го, не казах нищо.

– Друг път – казва той, – когато нямаше сняг, ставах, засилвах се и се удрях в скалите.

Блъскаше се с всичка сила. Беше посинял по тялото си от ударите, за да се пребори със съня, за да не заспи.

– Предпочитахме – казваше ми, – смъртта пред съня на непослушанието.

Логично е каквото сееш това и да жънеш. Той дал на Бога всичко и Бог му дал всичко. А когато го повикаха и отиде във Филотей, постави манастира в ред… Беше идиоритмичен, направи го общежитиен манастир. Какво дело само, не можете да си представите, за да направи от тази развалина палата, който съществува сега. За щастие 5-6 от отците бяха дърводелци-мебелисти. Други бяха водопроводчици. И така Филотей се превърна в палат.

След няколко години си казвам: „Добре ни е тук“. Виждам го, че строи, до манастира има една пропаст и до нея една разрушена килия, която старецът ремонтираше.

Аз казах:

– Геронда, защо я ремонтирате?

– Ами, момчето ми – казва той, – сега, когато манастирът е в ред, мисля да оставя друг игумен и да се оттегля тук и както започнах живота си в пустинята, така и да го завърша тук, на този склон в пустинята. Да почина в мир.

Да. Но „човек предполага, а Господ разполага“. В пустиня почина, но в коя пустиня?

И с какъв мир почина, той и сърцето му го знаят. И докато очакваше да почине до Филотей, се озова да служи в Канада и Хонолулу. И в Хонолулу – за да видите, че е добре да поставим спирачка на нашето православие и спазването на правилата, защото понякога, спазвайки буквата на закона, убиваме брата си и духа на закона…

Той служеше на Хаваите, нямаха псалт, само един знаеше византийско пеене и той беше китаец и не беше дори християнин. Не, не беше бял, не беше черен, не беше… Той дори не беше християнин. Старецът не знаеше. Той казваше: „Колко хубаво пее! Колко благословена душа!“. Когато след това му казали, че не бил християнин, той без малко да припадне. Какво щяха да кажат другите? „Върви си, не те искаме, защото не си християнин?!“.

Минаха години, 20-те монаси, които отидоха, станаха 30, 40, 50, 60, 70, 80, 90, започнаха да питат и от други манастири. „Изпратете ни, изпратете ни, изпратете ни“, той изпълни още три манастира…

Въпросът е, че вече започнал да се освещава от това, което му причинихме ние, неговите монаси. Много пъти казвам, че е по-добре хората да не научават какво си е изпатил този човек от ръцете на своите послушници. Но после си казвам, че един ден тези неща трябва да се съберат, иначе никога няма да разберем каква невероятна любов е имал този човек. Неразбираема любов. Любов отвъд всякакъв разум. Каква война, през какво мина – по-добре да не говорим.

Филотей е планински манастир, горе в планината, на часове от Карея с пътищата преди 50 години. А игумен на друг манастир с друго мислене и култура почва да негодува:

– Какво искат да правят с манастирите? Какво прави един камион на Света Гора?

Камионът минаваше през местност, която принадлежи на този манастир и има мост. Манастирът на този игумен е разположен на брега на морето. Той нямаше нужда. „Ще взривя моста! Нека колата остане в Карея, а те да си останат във Филотей“. Как пострадахме от този игумен, по-добре да не говорим… Какво очерняне, какви подигравки, какви обвинения…

Е, след това и той придоби пет коли.

Бог да се смили над всички, които Го обичат и се подвизават за Неговата любов. Защото мнозина гледаме Църквата с ума, който носим и според ума ни действат и нашите сетива. Защото очите не виждат, а умът вижда. „Умът вижда и умът чува“.

Веднъж един старец, 85-90-годишен, беше отишъл в Солун, оперираха го, бяхме изпратили колата в света и бедното старче дойде на муле, четири часа вървеше напред-назад върху самара, докато дойде през Карея, през калдъръмените улици, през нагорнища и пропасти… Когато дойде в манастира, старецът не беше уведомен и с право, видях го толкова тъжен. “Не можех -каза той, – да си представя това нещо. Можех да платя за една от колите, които са в Карея!“.

Бог да се смили над нас и да ни защити от нашите братя и приятели.

Ние виждаме враговете си и се защитаваме. Опасни са тези, които смятаме за приятели и братя, за християни и православни. Защото са придали много нюанси на думата Православие.

С годините изкушенията се увеличаваха, венците, които старецът получаваше, се увеличаваха по хиляди поводи. Веднъж, когато отсъствал от Света Гора, един младеж с обеца на ухото тръгнал от селото си, с наполовина боядисана коса, модерна за времето, с раница на гърба, озовал се в Лариса, заболял, хората, които се грижели за детето, му казали: „Къде отиваш, момчето ми?“. „Искам да отида да се покатеря на планината Олимп!“ и те му казват: „Ами ако ти се случи това на Олимп, кой ще те намери?“. Той бил непълнолетен. Нямал още 18 години. Бил на 17 години. И бил малък. „Ако ти се случи това това на Олимп, кой ще те намери?“ „Искам да се покатеря.“ „Ще ти кажем да отидеш в една планина.“ „На коя планина?“ “ „На Света Гора.“ „Къде е това?“ Казали му как да стигне до Уранополис, как да се качи на корабчето, а той дори не е знаел къде отива. Отишъл, намерил Уранополис, качил се на кораба, всички слезли от кораба, слязъл и той. Всички се качили на автобус, и той се качил на автобус. Всички слезли от автобуса в Карея, той видял някакви хора да се качват в един камион.

„Така правят тук“, си казал той.

Той се качил в камион и се озова във Филотей. Въодушеви се. Остана. Изпрати съобщение на роднините си: „Ще стана монах.“ Настана голяма буря. Има близнак. Двама близнаци. Другият близнак казва: „Не се притеснявайте! Стойте тук, ще отида да го доведа жив или мъртъв!“. И той е на 17 години. Идва да вземе брат си, и той се подлудил. Останал. Не можете да си представите какво се случило. Какви обвинения срещу стареца. Старецът, който междувременно нямаше представа, дори не бил в манастира. „Този, който отвлича непълнолетни! Който подмамва непълнолетни!“ Идва полицията, идва с прокурор, извели младежите. Какви ругатни само чу горкият старец! Вестниците злорадо пишат за това, а игуменът, който го мрази и до днес, да препредава. „Това прави Ефрем! Така завлича младите!“ Старецът дойде след около двадесет дни, разбира се, той не четеше вестниците, нито пък знаеше какво се е случило. Разбрал по-късно.

Момчетата се записали – едното в университета в неговия град, а другото – в университета в Крит. На следващата година, на рождения си ден, когато станаха пълнолетни, единият тръгна от Крит, а другият – от неговия град, и двамата дойдоха и станаха монаси. И близнаците и до днес са монаси на Света Гора.

Не можем да разберем някои неща. Един велик човек с много дарби, които използвал за голямо зло, казал нещо умно: „Идеите са като пирони. Колкото по-силно ги удряш, толкова по-дълбоко влизат.“ Така и с близнаците.

Така и с всички. Колкото повече се бориш с неговата гледна точка, толкова повече той се чувства принуден да я защитава. И следваше очерняне едно след друго.

Един физик напуска света, дойде и стана монах.

Майката на младежа, който дойде във Филотей, за да стане монах, три години чакала с пушка стареца: „Ще го намеря! Ще го убия!“ Хваща един журналист, казва му: “Това и това направи папа-Ефрем, открадна детето ми”. Детето не беше чак толкова много дете, тъй като бе завършило университет, беше цяло “магаре”, но за майката и на 70 години, няма значение на колко години си, на 90, ще ти каже: “Облечи се да не настинеш!“. За нея той бил дете. Журналистът казал: „Не се притеснявай, такива неща искаме“. Той отива във фотостудио, правят фотомонтаж, вземат една картина с оргии, голи мъже и жени, махат главата на човека, който направил това, което е направил, и слагат главата на стареца. Фотомонтаж, разбира се, от онова време. Занасят я на някакъв журналист от вестник в Северна Гърция, той я взема и я разглежда: „Такива неща искаме“, казва: „Ако имаш още, донеси ми“. „Нямам“, казва той, „а тази ми отне няколко дни да я направя“. „Моят вестник ще продаде толкова бройки, колкото никога не е продавал“, казва журналистът. Той взема снимката на стареца по време на оргиите и я занесъл на стареца. Бил духовно чедо на стареца. „Геронда – казва той, – виж какво правят за теб”. Старецът се кръстил и казал: „Остави, момчето ми, изхвърли го“.

Не може да се представи човек през какви мъки мина, причинени от неговите монаси и от другите.

Изглежда, че такава е участта на всеки светец. Идва часът на болестта, той се разболява, много тежка болест на нозете, не можели да направят нищо, много страдал, качили го на самолета за Америка. Какво са писали вестниците там срещу него – не можете да си представите. Пазят се тези вестници. Още не го познавали. Един кардиохирург ми казва: „Геронда, операцията на крака отне шест часа“.

Разбраха кой е отишъл в Америка и хората на тълпи отивали да го видят. Някой ми каза: „Чакаха на опашки с часове, дори в дъжда.“ А аз казвам: „Имаше ли време да изповяда толкова много хора?“ „Какво да изповядва, геронда?“ – казва – „Шегувате ли се? Да му целунат ръка, да вземат благословението му и да си тръгнат. Хиляди!“

Върна се във Филотей със самолет. Горкият старец беше в шок. Той дори не знаеше, че Америка съществува. И видя една Гърция извън Гърция. В костта на крака му бяха поставили две пластини, в костта бяха поставили винтове и бяха завинтили пластините в костта, за да подхранват костта, и той трябваше да се върне на следващата година и да го разрежат, да извадят винтовете и металите и да го зашият отново. Невероятно мъчение. На следващата година той се върнал отново. Направиха цялата тази мъчителна операция… Вестниците почват да го хулят: „Самозванецът! Казва, че му е направена операция! Никаква операция не е имало!“ И казва, да не казвам името му, един голям гръцки лекар: „Или се извинете, или ще подам жалба и ще затворя вестника!“. Защото в Америка за някои неща не се шегуват. Другите се ужасиха. И на следващия ден беше публикувана статия, чието заглавие заемаше цялата ширина на вестника. „Ние излъгахме“, излъгахме, излъгахме за Ефрем. Кой си го спомня? Тези, които са запазили вестниците. И така, от едно мъчение, от една болест, от нещо толкова лошо в Америка бяха основани двадесет манастира.

Виждате ли как Бог използва пътища, които човешкият ум не може да разбере? Ако не се беше разболял, никога нямаше да има двадесет манастира в Америка. Омразата все още продължава.

Спомням си какво казва св. Юстин Попович, че светиите са Христос, простиращ се през вековете. Светците са Тялото Христово до ден днешен, и всички християни, но най-вече светците в Неговата най-явна форма. Е, това, което ставало с Христос, става и с Неговите образи. Защото се казва: Пилат „видя“ (разбра), на друго място се казва „знаеше“, че от завист Го предадоха. От завист, от ревност. Завистта засяга и съвършените, казва един велик светец; и ако съвършените могат да изпаднат в завист, колко повече всички онези и всички ние, които сме далеч от съвършенството. И от завистта на тези хора – по-добре да не говорим колко пострада. Човешкият ум не може да го побере. И един университетски преподавател ми казва: „Синаксарът на този човек ще бъде написан от следващото поколение, когато сегашните му убийци, тези, които го разпънаха на кръст, ще бъдат мъртви“. И аз научих невероятни неща. Отвъд всякаква логика, отвъд всякакъв разум. А той винаги да е изпълнен с любов, изпълнен с благост, не само никога да не казва лоша дума за никого, нито да споменава чуждо име. И научих някои невероятни неща. Един влиятелен човек в Америка крещял: „Ще ти взема паспорта, попе! Никога повече не стъпвай в Америка! Да умреш и да бъдеш погребан в Гърция! Докато съм жив, манастир няма да построиш!“. И докато този човек беше жив и дойде време да си тръгне от този свят, бяха построени седем манастира, и старецът още бе там. Какво е това, което ни заслепява и не виждаме светостта на светците?

Винаги едно и също нещо. Това, че не сме причастни на светостта. Човек, който се подвизава духовно, разпознава светеца. Както ставало по времето на Христос.

Христос трябвало да отиде някъде, минава през Самария, среща Самарянката – самаряните не били местни жители, коренни жители, те били доведени, както става сега – някоя съседна държава, която прехвърля жители от собствената си държава в някои от нашите острови, за да представи населението на острова за свое, същото ставало още преди Христос. Вавилонците заселили свои хора в частите на Палестина, на Израел. Е, тези хора, които били от седем века там, вече били местни. Те приели Петокнижието и също очаквали Месията, но евреите, юдеите, местните жители там не понасяли самаряните. И имаме разговора при кладенеца със Самарянката, която Христос помолил за вода. Тя разпознава истинския Бог, Месията и изтичва и вика другите: „Елате, намерихме Месията.“ И това е парадоксът, който винаги се случва. Този, Когото религиозното ръководство от онази епоха век, стоящите високо в йерархията отхвърлили, а тези смирени и презрени хора разбрали, че Той не е човек, а Богочовек. Този, Който беше отхвърлен от религиозните водачи, беше приет от бедните, от обикновените хора. Те разпознали Кой е. Същото става и досега.

Онези, които хулеха Ефрем, които осъждаха Ефрем, които погребваха Ефрем, заемаха високи постове.

Имам снимка на един пълен, розовобузест мъж, със златна верига, кой знае каква награда и какъв медал е, носи я с гордост и казва, хулейки бедния старец: „Той е маскара (He is a maskaras)“. „Не се приближавайте до него! Стойте далеч от него!“. И какво казва мъничкият свещеник? Всички тези хора са учени, всички тези хора са теолози, а папа-Ефрем дори не завършил начално училище, като св. Порфирий. Къде са всички те? „С тях загина споменът им“. Не мога да ви кажа много, защото ще се ужасите. Чудя се как издържа. Как издържа цялото това зло.

Човешкият ум не може да го проумее. Три пъти се опитваха да го убият. Три опита за убийство. При един от тях пред него беше един лекар. Хвърлили го от стъпалата на една сграда, не жилищна сграда, а небостъргач, за да изчезне веднъж завинаги. Когато тази книга излезе: „Моят старец Йосиф Исихаст“, в която се описва какво мъки са теглили по скалите на “Малката Света Анна“, аз си спомних всички неща, които ми разказваше, всяка година ходех и го виждах в Америка, защото имам за послушник човек, който отишъл в Америка 17-18 годишен и се върна на 55-годишна възраст и казал на стареца, който имал за духовник:

– Геронда, ще ми дадеш ли благословия да стана послушник на стареца Никон в Неа Скити?

И той му казал:

– С двете си ръце ме прекръсти, ще отидеш при детето ми? Иди, иди, иди.

И той дойде, аз го направих монах, но той има американско гражданство и понеже пенсията, застраховката, шофьорската книжка са му в Америка, той всяка година ходи и ме взема и мен, така че всяка година ходя в Америка и сега дойдох от Америка. Не сега, преди един месец. И се виждах със стареца всяка година.

– Геронда, – казвам, – как издържахте такива неща, такива злострадания и такива мъки на Света Гора горе?

И какво ми казва той?

– Момчето ми, всичко, което претърпях в продължение на 60 години на Света Гора, е нищо в сравнение с това, което претърпях един ден в Америка.

По-добре никога човек да не разбере какво се случило. По-добро никога да не се напише целият синаксар на този велик мъченик. Защото ако нещата излязат наяве, всички ще се срамуваме от себе си, че сме част от човечеството.

Да, но обикновените хора го приеха. Обикновените хора виждаха в папа-Ефрем свещеника от своето село. Онези, които напускаха островите, онези, които напускаха селата, онези, които напускаха планините, за да изкарат парче хляб, виждаха свещеника, когото бяха оставили, и го приемаха. И тези прости бедни хора направили това невероятно чудо – 20-те манастира. Противно на всякаква логика. Отвъд всякакъв разум. Историята никога не е виждала такова явление. Един човек, един свещеник с начално училище, да напълни четири манастира на Света Гора, да подкрепи и напълни или просто да подкрепи и помогне на 10 женски манастира в Гърция и на 20 манастира в Америка. Кога историята е виждала човек да има повече от 30 манастира под името си? Нито историята на Православната Църква, нито историята на папата. И това да е един малък свещеник с начално училище. Какво ни пречи да разберем, че този малък свещеник, който дори не е можел да говори, не направил всичко това сам.

Не беше велик оратор да кажеш, че увлякъл тълпите с красноречието си, с думите си. Ако го слушате в интернет, той има глас като на 13-годишно момиче. „М,м,м. . .“ Казваш: „Кой говори? За какво говори?“ За да разберете, че това, което станало, не е човешко. Бог чрез този мъничък свещеник извършил това невероятно дело. Е, защо богословите и онези, които заемат високи постове, не могат да го видят? Защо хората видяха това веднага? Неговият старец Йосиф Исихаст бе признат от йерархията и канонизиран за светец, кога? Преди две години? Знаете ли, че съм виждал икони на Йосиф Исихаст в манастирите, които го изобразяват с ореол десетки години преди Патриаршията да каже: „Йосиф Исихаст е светец“. Десетки години. И не просто малки икони. Стенописи в манастири, от едната страна на които има стенопис с височина близо два метра, на който св. Григорий Палама с протегната ръка държи Църквата, а от другата страна Йосиф Исихаст държи Църквата заедно със св. Григорий Палама. Двата големи стълба на Църквата. Преди Йосиф Исихаст да бъде канонизиран. И така, откъде хората са знаели, че този Йосиф Исихаст е светец? Ето откъде знаем и дали Ефрем е светец. За съжаление, Господ отнема ума на тези, които иска да накаже.

И всички тези господа и дами, защото и някои дами хулеха Ефрем, не бяха чели Киркегор, за да знаят това хубаво нещо, което е казал: „Тиранинът умира и царство му приключва. Мъченикът умира и неговото царство започва.“ Е, кръвта на светиите е кръвта на Христос, тя е семето на Христос. И този човек претърпя мъчения по невероятен начин. Моля се на Бога и дори когато станат известни, да не станат известни имена за това, което му причиниха както в Гърция, така и извън нея.

В Гърция – не толкова. Повече го мразеха един-двама, от невежество, на Света Гора, за да се сбъднат думите: „Врагове на човека са неговите домашни“ (Мат. 10:36) и да се научим да не споменаваме нищо за никого лично. Не знаете дали нещата на тези, които осъждате, са такива, каквито изглеждат. Възможно е да се случват неща, които не разбирате. Осъждате делата му, да, ако ви се струва, че те са неправилни. Никога човека. Никога човека; защото ще се окажете в ада, без да го разберете. Делата, когато са лоши, не можете да кажете, че са добри. Те са лоши. Когато са еретични, не можете да кажете, че са православни. Те са еретични. Не съдиш еретиците. Ереста, да.

Да осъдиш еретика е работа на съборите, това е Божия работа, защото този, когото осъждаш, може да се покае и да се спаси и да отиде в Рая с покаянието си, а ти можеш да отидеш в ада, защото си го осъдил. И ти без друго да загинеш. Така не познаха и Ефрем. Спирам дотук, защото историите, свързани с това необичайно явление в историята, нямат край.

И отново казвам необичайно явление, защото е така, защото като човек той бил необразован, както Порфирий, както Паисий, всички необразовани, всички с начално училище. Отец Георги Карслидис, Йаков Цаликис, всички последни светци на нашата Църква са с основно училище. А ние, образованите хора, отиваме след това на гроба на неукия и просим: „Свети Божий угодниче, застъпи се за мен, кажи и за мен една дума, за да се спася!“ и нямаме разум да видим, че светското знание не ни спасява, мъдростта на този свят не ни спасява. Това знание тук, казва св. Исаак Сириец, се превръща в окови, превръща се във вериги, които ти пречат да придобиеш богопознание. Това е знанието, за което св. Павел казва, че „възгордява“, то надува ума ти. Фалшиво знание. Нужно е правилно знание. То те кара да не приемаш нито една дума от никого. „Е, аз не съм невежа, знам нещичко“. Нищо не знаеш. Какво знаеш?

Ако знаеш, защо отиваш да молиш неукия светец да те спаси? Добрият Господ ни просветли да видим това, което е пред очите ни, защото за съжаление ние не виждаме.

Когато замина за Америка, не разговарях с него. Виждах го всяка година, когато идваше във Филотей. В началото идваше и аз го срещах там. Никога не сме говорили по телефона.

Един ден телефонът звънна, бях в тежко духовно състояние, имах и първия послушник, не исках послушници, отпращах ги един по един… По това време имах за духовен наставник игумена на манастира „Св. Павел“. И той ми каза: „Защо правиш това, момчето ми?“ Отговорих му: „Отче, дойдох тук да живея в безмълвие. Освен това, мога ли да помогна на някой друг?“. Тези фалшиви смирения, които всички имаме. Той казва: „Не, момчето ми. Трябва да приемеш послушник, защото не само старецът помага на послушника, но и послушникът помага на стареца“. Това не ми беше хрумнало, че някой може да ми помогне. След като аз помагах на другия човек.

„Отвътре навън“ (Гръцкото заглавие е „Умът, който носиш“). Не знам дали сте гледали този филм. Казвали са ми, че е много хубав, аз не съм го гледал. Трябва да го видите. И ми казаха, че показва войната, която мислите водят в ума ни. И така, приех първия послушник. Минавахме през труден период и не знаех как да му помогна. И аз бях начинаещ като старец. Телефонът звъни, една жена пита за моя послушник… Казвам: „Майка му?“. Майка му ли чух или сестра му по телефона? Гласът звучеше познато, напомни ми за една моя леля от Мениди, Маргарита. И аз се засилих да попитам: „Лельо Маргарита, ти ли си?“. Казах си, че ако беше леля Маргарита, щеше да потърси мен, а не моя послушник. Извиках го, отидох в кухнята и казах: „Една от лелите ти те търси. Може да е и майка ти.“ Той отиде, аз се качих горе в ателието, килията е двуетажна, работех, тичах надолу, чух го да говори и той каза: „Да, да бъде благословено!“ Казах си: „Хм, той доста бързо научи монашеския език. Да бъде благословено!“. Качвах се, слизах, дълго си говореха. По някое време той затвори телефона, аз влязох в кухнята, след като той спря да говори, ми каза: „Геронда, дядото…“ Имаше предвид моя старец Ефрем, защото, тъй като аз съм негов духовен отец, моят духовен отец е негов дядо. Така че ние също наричаме стареца на нашия старец – Йосиф Исихаст – дядо Йосиф.

И така, моят послушник ми казва: „Геронда, нашият дядо ни гледа от Америка.“

Казвам си: откъде му хрумна тази идея?

– Да, разбира се, – казвам, – той ни гледа. Той е свят човек. Светиите ни виждат.

Той беше замислен.

– Геронда, той реално ни вижда.

– Да, разбира се, той реално ни вижда. Но как така ми казваш това сега ненадейно?

– Ами каза ми да не се тревожа и св. Димитрий, който извърши чудото, когато бях на осем години и се спасих от смърт, ще ми помогне сега и ще ми помогне да те слушам и да бъда търпелив.

Кой ти каза това?

– Дядото.

– Какъв дядо? – казах аз.

– Дядо Ефрем, геронда, от Америка.

– Кога ти каза това?

– Е, сега – казва той, – говорих с него.

Едва не получих удар. Това беше моят старец! Добре че не попитах: „Лельо Маргарита, ти ли си?“. След това щях да умра от срам. Чух едно слабо гласче. . . Този глас ми е познат. Как ме опази Света Богородица и не казах : „Лельо Маргарита, ти ли си?“. И ми казва: „Дай ми Константин“. И аз го извиках.

– Старецът ли беше? – попитах аз.

– Да, старецът. Това беше твоят старец.

– И какво искаше от теб?

Старецът ми Ефрем не знаеше, че имам послушник. Той не знаеше, че името на моя послушник е Константин. Щях да му го кажа, когато дойде отново във Филотей в онази година.

Как е възможно той да знае, че моят послушник, когато бил на 8 години, без малко щял да умре и бил спасен от св. Димитрий в Солун? Как е могъл да знае този мъничъкк свещеник в Аризона? За един човек, който никога не го е виждал през живота си.

– И той ми каза, че св. Йоан Кръстител, когото толкова много почитам, няма да ме изостави.

Наистина моят послушник изпитва голяма почит към Честния Предтеча. Откъде би могъл да знае това Ефрем в Аризона, който никога не е виждал послушника? Който никога не се е срещал с него.

Ние не можем да разберем, че не сме сами. Винаги има хора, които ни виждат, които ни чуват, които ни покриват, които ни защитават, които ни помагат, докато се събудим и разберем, че Божието царство е дошло. То вече е минало и настояще. Е, когато осъзнаем това, ще престанем да се тревожим и да се страхуваме. И ще се радваме, че принадлежим към Църквата на Христос и Неговите светци, като Йосиф Исихаст, като Ефрем Аризонски, като отец Паисий, като отец Порфирий… Бог да ми прости, че все още ги наричам отец Паисий, отец Порфирий, но понеже съм ги познавал, все още ги виждам по този начин…

превод: Константин Константинов