Автор: о. Харалампос Пападопулос

Ако се опиташ да влезеш в битка с ума си, си загубил. Това иска и дяволът, да се заприказвате. Затова отците на Църквата настояват върху презирането на помислите. Тоест да не подхващаме разговор с мислите ни. И, внимавай, не само с лошите, но и с добрите. Защото и те са мисли. Не се заблуждавайте.

Тайната е чрез безмълвието и молитвата да опразним ума, доколкото е възможно, и останалото Бог ще го направи. След това Бог ще изпълни с благодатта Си нашето битие.

Знам, че чуваш това и ти се струва невъзможно. Казваш си в теб: „не е възможно“, „не е постижимо“. Но това е и нашият проблем. Че сме възпитани с дълбоки убеждения за нашата неспособност и безсилие.

Знаете всички тези изрази „не можеш“, „няма да успееш“, „ не разбираш“ и т.н., които сме чували като деца и са се записали дълбоко и звучно в нас и свирят като касети. Всеки път, когато чуваш нещо различно, те започват да свирят и да издигат мисловни стени в теб. Така възпрепятстват всичко ново, динамично и преобразяващо, което ще прозвучи в живота ни.

Припомнете си тази хубава история със Слончето, която ни разказва Хорхе Букай:

Когато бях малък, бях влюбен в цирка и най-много от всичко обичах животните. Особено слона, който беше любимото ми животно. А и на другите деца, както разбрах по-късно. На всяко представление той демонстрираше невероятното си тегло, ръста и силата си.

Но след номера и дори малко преди да излезе на арената, стоеше завързан за едно колче, забито в земята, със закачена на крака му верига. А колът беше само парченце дърво забито едва няколко сантиметра в земята. И въпреки дебелата и здрава верига, ми беше съвсем ясно, че едно толкова силно животно, способно да изтръгне цяло дърво от корен, би могло лесно да се освободи от кола и да избяга. Тук явно има някаква загадка. Какво го спира тогава? Защо не бяга?

Когато бях на шест–седем години още вярвах, че възрастните са много умни. И попитах един учител, един отец и един мой чичо за загадката на слона. Някой от тях ми обясни, че слонът не бягал защото бил дресиран. Тогава зададох съвсем ясно въпроса:

– Щом е дресиран, защо го оковават?

Не си спомням да съм получил някакъв смислен отговор. С времето забравих за слона и за колчето и си спомнях за него само когато срещнех други хора, които си бяха задавали този въпрос. А преди години разбрах, че за щастие се е намерил достатъчно умен човек, който е открил отговора:

Слонът от цирка не бяга, защото е бил вързан за такъв кол още много, много малък!

Затворих очи и си представих беззащитното новородено слонче, вързано за кола. Сигурен съм, че тогава малкото слонче се е дърпало, блъскало и напъвало, мъчейки се да се освободи. Но въпреки всички усилия, не е успяло, защото онзи кол е бил твърде здрав за него.

Представих си как е заспивало изтощено и как на другия ден отново се е мъчело. На следващия и на по-следващия също… Докато един ден, един ужасен за него ден, животното просто е повярвало в своето безсилие и се е примирило с участта си.

Огромният силен слон, който виждаме в цирка, не бяга, защото си мисли, горкият, че не може. Споменът за поражението, преживяно малко след раждането му, го е белязал завинаги. Но най-лошото е, че той никога не дръзва да постави под съмнение този спомен. Никога, никога не дръзва да изпробва отново силата си… (източник на цитата: http://www.pozitivnoto.info/2009/11/horhe-bukai-okovaniqt-slon.html)

превод: Константин Константинов