Автор: архим. Ефрем Панаусис

продължение от тук

Един човек, който има велика идея за себе си, може ли да види доброто, което другият има? – пита една монахиня.

Старецът Паисий отговаря: Разбира се, че не може. Този, който има велика идея за себе си, оставя в бунта на гордостта. Когато човек се намира в този бунт, съди хората, като има за критерий себе си. Мери всички по своя ръст и по-ниския и по-високия ги отхвърля. Няма нито духовно здраве, нито духовно зрение и не може да види харизми в другите. Но защо човек да има велика идея за себе си? Как ще дойдат божествените идеи, добрите помисли, ако човек има велика идея за себе си?

Това е липсата на духовна радост. Отиваме при духовния отец и му казваме нямам духовна радост или не чувствам сърцето ми да се изпълва с Бога, не чувствам Божието присъствие. Не го чувстваме, защото не правим място за Бога. Обземат ни грижи, мисли, гордост, страсти, които заемат жизнено пространство на душата ни и как да почувстваме в сърцето ни, че Бог наистина е началото и Краят на живота ни, когато сме Го изолирали и оставили в периферията? Най-много да Му отделяме малко време в неделя, но през седмицата продължаваме живота си, държейки за себе си нашите страсти и грехове?

Накрая старецът Паисий говори за т.нар. самоувереност.

В нашата епоха въпросът с депресията е нещо страшно. Днес учените, психолози и други говорят за депресията. Но освен медицински причини, тя има и други корени. Тук можем да се позовем на стареца Порфирий. Той казва, че депресията има своето начало в егоизма и можем да свържем това с думите на стареца Паисий за самоувереността.

Защо изпадаме в депресия, защо се разстройваме? Защото нещата не стават така, както ги искаме. Защо се оплакваме? Защо чувстваме самота? Защото не чувстваме Божието присъствие и не сме се потрудили да Го почувстваме, за да можем да кажем: „Боже мой, и всичко да загубя, ако Теб имам, нищо не ми липсва!“ Но ние какво правим? Казваме: „Имам децата ми, внуците ми, имам самолети, пътувания“. Когато след това не те държат нозете и седиш с бастуна и гледаш от сутрин до вечер телевизия, казваш: „Децата не ме уважават!“ и просим любов, но не сме се подготвили предварително и да кажем: „Детенцето ми, Бог гледа и младите, устройва и старите, и не трябва да гледаме на Бога като чадър, който вземаме, когато вали“. Има един израз, който казва разслабленият: „човек нямам!“ Това е човешко. Но Христос казва: „Казваш, че нямаш никой? Нямаш Мене? Който има Мене, няма нужда от никого“. Затова в молитвата говорете на Бога като на Баща.

Самоувереността означава да имам изключително съзнание, че само аз съм способен. Както казват понякога – да стъпиш на нозете си. В Църквата не казваме това, защото човекът, който стъпва на нозете си, няма нужда от Бога и си мисли, че той е началото и краят на всичко.

Коя е тайната, която православието предлага? – казва старецът – това се вижда в последованието на Великата схима.

При монашеското пострижение се задават въпроси и отговори – това е  тактика, която съществувала в миналото и в тайнството брак, в древния византийски брак е имало отговори и въпроси.

Така към бъдещия монах отправят въпроси:

Ще останеш ли в манастира до последния си дъх? Ще претърпиш ли кръста на монашеския живот? Ще проявяваш ли послушание към всички?

И той отговаря постоянно: „Ей, Богу содействующу, честный отче“.

Не казва: „да“, а „да, със съдействието на Бога“. С други думи – „Да, Боже, ще се опитам, ще вложа душата си, ти вложи всичко останало“. Това е правилното отношението към самоувереността, към духовната самоувереност. Християнинът не казва: „Да, ще го направя, мога!“, защото не познава себе си.

Виждаме прояви на самоувереност в Писанието и се ужасяваме – например самоувереността на ап. Петър. „Никога няма да се отрека от Тебе!“ Той не казал: „Господи, помогни ми да не се отрека от Теб!“, защото мисля, че Бог щеше да устрои нещо в онзи час. Както Бог го приел и след отричането му. Св. ап. Петър не казал: „Боже мой, помогни ми да не се отрека от Теб“, а казал: „Господи, дори и всички да се отрека, аз никога!“, но Христос му казал: „Истина ти казвам, че днес, в тая нощ, преди петел дваж да пропее, ти три пъти ще се отречеш от Мене“.

Тази самоувереност ще ни разруши. Но Бог дръпва килимчето под нозете ни, оставаме с егото в ръка и губим и началото, губим и края. Докато, ако казвахме в живота ни: „Бог ще помогне, ние ще направим каквото можем“, чудеса щяха да стават, на Еверест бихме се изкачили, защото Бог гледа любочестието, смирението, вижда, че човекът не е автономизиран, че умът му не се е надул.

Направи ми впечатление един професор – 0. Андреас Джакис. Един журналист го попита:

– Извършили  сте толкова операции, не ги ли помните?

– Не, не помня успехите ми, помня провалите ми.

– Ама провалите ви са много малко?

И той много мъдро отговорил:

– Не са малко, изключително много са!

Това означава един човек, който стъпва на земята, не на небесата, един приземен и смирен човек, един човек, който знае, че сме създадени от Божиите ръце, че сме от пръст, но с божествено дихание, където можем да станем богове по благодат.

Старецът Паисий казва, че повечето проблеми и неразбирателства в дома ни се получават поради голямата идея, която имаме за себе си, и поради нашата самоувереност.

Една монахиня казва на стареца:

– Разстройвам много другите сестри. Едно ми казват да правя, а друго правя.

И старецът казва – поради твоята самоувереност си патиш от това. Ти си мислиш, че хващаш птиче във въздуха, докато хващаш въздух. Вдигаш ръце и мислиш, че си хванала птиче. „Хванах го!“ Но ръката ти е празна. Вдигаш ръка и пак казваш, но ръката ти отново е празна. Затова първо гледай дали ръката ти е пълна и след това  казвай: „Хванах го“.

Прости неща.

Старецът казва: внимавай много, защото който има много разум и съждение с егоизъм и самоувереност, може да стигне дотам накрая никого да не приема, дори и Бога.

 – Как ще се избавя от самоувереността? – пита монахиня.

Ако познаеш себе си, ще видиш, че нямаш нищо твое и нищо не можеш да правиш без Божията помощ.

Всичко, което имаме, е Божи дар. Страстите и греховете са наши, всичко друго ни е дадено, какво се хвалиш за нещо? Бог ни е дал нещо, дал ни е Негови неща с цел да ги оползотворим. И затова имаме грях, ако заровим нашата дарба или я експлоатираме за зло. Но за добрите неща, които имаме, трябва да славословим Бога.

Горделивото мислене, съждение и логика пропъждат Божията благодат, правят човека горделив и самохвалко и не оставят поле за Божията благодат, за да влезе в сърцето на човека и да го преобрази.

Има един случай от Патерика. Един монах отишъл при стареца си и му казал:

– Да отидем да засадим лук.

Отишли и старецът ги слагал както знае, наопаки.

Монахът казал:

– Не, не се садят така.

– Не, така ги засади, чедо мое!

– Не, не е така, не знаеш!

Но именно тези, които старецът засадил наобратно, поникнали. Другите не.

Монахът отишъл и казал:

– Геронда, твоите поникнаха.

И старецът му казал:

– За градинар ставаш, за калугер не!…

Край на беседата

превод: Константин Константинов