Автор: архим. Ефрем Панаусис

Гордостта е сляпа страст. Този, който я има, много пъти не го осъзнава, нужно е навременно диагностициране, защото, ако злото напредне, е нужен голям труд, за да се освободим от нея. Гордостта е многоглаво чудовище, Лернейска хидра (чудовище от древногръцката митология, с тяло на змия и девет глави на дракон), режеш една  глава и пониква друга, свързана е с много страсти и, както казва старецът Паисий, е главният щаб. Създава големи проблеми, разделя семейства. Споменахме и разликата между егоизма и гордостта, макар много пъти да ги смесваме и казваме, че гордият е и егоист. Това е истина, но в действителност егоистът има инат и много пъти не може да отстъпи, когато се почувства засегнат, но засягането е  прикрит егоизъм, който наричаме достойнство. Тоест когато някой ни каже нещо или ни посочи нещо правилно, се караме с него, мислим, че е смачкан нашият имидж. Но това е егоизъм. Егоизмът носи в себе си инат, докато гордостта може да я скрием, външно да изглеждаме добри и да не се караме с никой.

Днес ще говорим за това, което наричаме голяма идея за нашето Аз и малко за самоувереността. Нека поговорим за голямата идея.

Εдна монахиня пита: защо се възгордявам лесно? 

Помисляли ли сме защо се гордеем толкова лесно? Виждаме един човек, който прави някакъв грях и веднага смятаме себе си за по-добри от него. Гледаме например нещо по теливизията и казваме „слава Богу“, ние не правим това и чувстваме, че наистина сме по-добри от този човек. Винаги искаме да се сравняваме и ако помните добре, тези математически действия много бързо стават в ума ни, защото винаги изкарваме себе си невинни, най-добрите, във всеки случай не най-лошите. И правим така, защото знаем да се сравняваме с най-лошите, а не с най-добрите. В състезанието на живота подражаваме на тези, които бягат последни, сравняваме се с най-лошите. Вземаме един престъпник и казваме: „Добре, ние не сме откраднали, по-добри сме, затова ще отидем в рая“. Но не е така. Не си откраднал? „Не, разбира се“. Не си убил? „Не съм“. Никого? „Никого!“ Нито с думи дори? Нито език?

Има един случай. Някой казал:

– Донесете ми най-добрият човешки орган.

И му донесли един човешки език.

– Браво, много хубаво! Защото с този език можеш да кажеш добри думи и т.н. Донеси ми сега най-лошия човешки орган.

Отново му донесли човешки език, защото езикът може и да възпява Бога, да Го прославя и да помогне на човека, но може жив да го зарови с унизителни, злобни, унищожителни думи.

Имаме голяма идея за себе си и много лесно и  бързо се гордеем. Тази скорост, която сме придобили, където веднага смятаме себе си за по-добри от другите, е продукт от дълъг процес, започнал е още от детски години, където сме си мислели, че сме най-добрите. Не може да бъдем двама и другият да е най-добрият! Затова е нужна много духовност и много дълбоко копаене в нас да осъзнаем, че нещо, наистина с Божията благодат, може Бог да ни е дал един талант, един дар, и в тази област да се справяме по-добре от другите. Това не означава, че този, който е добър в нещо, е добър във всичко. Или този, който няма това, което ние имаме, няма  нищо. Но ние лесно правим сметки и смятаме, че след като ние имаме нещо, което изглежда, което добро и хубаво и другият го няма, значи той няма нищо. Колко духовен труд е нужен в нас, но и колко любов, за да различаваме в хората техните харизми и таланти. Когато ги различаваме и не подчертаваме това, което нямат, а това, което имат, тогава човешките отношения стават по-добри.

Защо хората се развеждат? Когато нещата стигнат до адвокати и съдилища, се чуват обвинения и от двете страни. И докато са прекарали цял живот заедно, е трагично, че никой не помни дори един хубав момент с другия. Нищо добро не е направила другата страна. Ама наистина, нищо добро ли не е направила? Направила е. Защо не го помним? Защото любовта е угаснала. Угаснала е любовта, елеят на любовта. И как угасва елеят на любовта? Угасва, защото човекът не се доближава до Бога, защото Бог допълва нашия елей. Не е възможно с нашите сили и издръжливост да се справим, нужна е божествена любов и този  дар е Божий дар. Но за дойде, трябва и човек да доближи Бога. Ако човек не иска, Бог не насилва заключени врати. Затова се възгордяваме лесно, затова съдим и сравняваме, затова стигаме лесно до първите думи на фарисея от притчата. „Аз съм едно, друго, постник съм и Ти благодаря, че не съм като останалите хора като този митар.“ Как му се намерил под ръка един митар, за да може да съди и сравнява това, което бил, с това, което виждал пред себе си. Гордостта идва много бързо, тя е продукт на грубата и необработена душа, която не се е потрудила да доближи божествената любов. Когато човекът остава далеч от любовта, смята, че само той е правият в света и всички други криви. Но когато докосне крайчеца на божествената любов, смята всички за по-добри от себе си и себе си за по-лош от всички хора. Това е белег на духовния човек. Синаксарите на светците описват определени неща, за да можем да подражаваме на светците, но кой може да опише големите борби, дългите духовни битки и нощи в битка с дявола, безспирните сълзи на покаянието? Само Бог ги знае и ги е записал. Разбира се, това, което е записано в Божиите книги, никога не е било изтрито, но искам да кажа, че ние знаем много малко, и само Бог знае съществената част.

Затова се възгордяваме бързо, защото ни липсва божествената любов.

„Да се възгордяваш лесно означава, – казва старецът Паисий – че имаш голяма идея за себе си. Не може да се възгордее някой, ако не вярва, че е нещо. След като вярваш, че си добър, и при най-малкото се възгордяваш.

Сякаш живеем с тази идея и мисъл и каквото и да правим, минава през тази мисъл. И добро да направи другият, ще кажем добро е, но не е като доброто, което ние правим. Или например другият се опитва да направи нещо, но ние казваме: „Е, опитва се, но със сигурност не е (като нашето)…“ И в личните отношения изтъкваме себе си. С егото никога няма да видим рая.

Появява се като симптом на сърце, което боледува, както хипертониците, които веднага щом леко се притеснят, веднага кръвното им се вдига.“

Старецът говори с всекидневни познати неща и събития. Както когато хипертониците леко се разстроят, веднага вдигат кръвно, същото става и с горделивия човек. Когато човекът е постлал пътя си с гордост, където и да стъпи, има гордост, накъде и да се задвижи, винаги гледа всичко с горделив помисъл.

Езоп много години по-напред е говорил за тези две картини, които всеки носи със себе си. Едната е лъжливата картина, която има за себе си, и другата е тази която има за пред другия. Друг държи нашата картина и вижда кои реално сме. Себе си обаче не можем да видим.

Затова, когато един човек види лицето си във водата, за да го види добре, водата трябва да е спокойна, ако тя се движи, не може да види ясно.

Веднъж един монах отишъл при стареца Паисий, помисълът му внушавал да напусне манастира и старецът му казал:

– Седни.

Взел пръст, хвърлил я в една тенекия, и му казал:

– Погледни вътре!

Водата била мътна.

– Виждаш ли лицето си?

– Не, не мога.

След като минали известно време и започнали да разговарят и сърцето му се услаждало, пръстта се уталожила, водата не повърхността се успокоила и старецът му казал:

– Сега виждаш ли лицето си?

– Сега го виждам.

Безпокойството и смутът не ни позволява да виждаме истинското си Аз. Кой  прави това? Егоизмът, който вдига егоистичен бунт. „Той ще ми каже на мене!?“ За да може човек да види реално себе си, трябва да не отмъщава, а да изчака малко и да каже:

– Бре, детенцето ми, другият каза ми нещо. Но да не би да е прав?

Но е нужна голяма смелост за това.

Ние обвиняваме другия човек, а не себе си, че сме се засегнали, че имиджът ни се е сринал, идолът ни се е осквернил. Другият може да е направил нещо недобронамерено, но за да ни заболи, означава, че имаме натрупан егоизъм, имаме голяма идея за себе си. Защото, ако имахме малка идея за себе си, това нямаше да ни интересува. Но имаме много голяма идея за себе си, мислим, че сме нещо много значимо и не позволяваме никой и отникъде да ни закачи.

Човекът е зрънце пясък в този свят. С какво можеш да се похвалиш? Ние сме шепа пръст.

Авва Сисой поискал да види гроба на един велик човек. Отишъл при гробницата на  Александър Македонски, отворил гроба и намерил една шепа кокали. И се учудил, нима това е Александър Велики? И много хубаво пише, че великият подвижник Сисой плакал пред гроба на елина Александър и казал: „О, смъртте, кой може да те избегне! Ако Александър Велики не е могъл да те победи, никой не може да те победи!“

Това е нашата слава и величие. По време на другите тайнства се смеем, коментираме дрехите, с които са облечени другите, дори бонбониерите, но на погребенията никой не говори. Всички сме мълчаливи. Боим се и дори стоим далеч. Въпреки че това е единственото сигурно събитие в живота ни.

Един човек, който се хвали, освен че е духовно несмислен има и забавено духовно развитие. Представете си един човек, който да се гордее с това, че няма нищо, да  крещи и да се кара с другите. Но реално това правим. Великата идея за нашето Аз е реклама на едно празно нещо, на нещо, което нямаме.

Но великата идея за нашето Аз не е само грях, който засяга само нас, не сме лица, които живеем сами на тази планета, а засяга и други хора около нас. Съпругът има съпруга, деца, близки. Тази велика идея, т е. погрешната представа за нашето Аз крие много големи опасности. Първо, когато човек има голяма – тоест погрешна – представа за себе си, има и погрешна представа и за другите, не може да има правилна представа за тях, а всичко гледа през призмата на неговото знание или лъжливо знание, ако искате.

Един човек, който мисли, че е начало и краят на света, че каквото каже е закон, че  е математически доказано, че така стоят нещата, този човек създава големи проблеми в семейството си.

И старецът казва: когато имаме погрешна представа за другите, тогава имаме и проблем, който се проявява във всекидневието и в семейния живот и не можем да разберем другия.

Говорим на друг език. Помните, че във Вавилон, наказанието, което Бог дал на хората, било смесването на езиците. Докато говорили за едно и също нещо, подразбирали различни неща. Затова нашата епоха е един Вавилон, едно  смесване на езици. Дори и в семейството. Виждате, говорим едно и разбираме нещо напълно различно. Живеем под същия покрив и сме разделени.

Човекът с голяма идея не разбира другия. Родителите казват за децата: „Не мога да ги разбера! Не ме разбират“. И жената за мъжа си. Но трябва видим проблема в корена и да кажем: сигурно това започва от факта, че си мислиш, че ти си началото и краят на света, че ти си правият и всички други грешат?

Наистина в нещо може да си прав, но това не означава, че във всичко си прав и каквото кажеш, е правилно и каквото другият каже е погрешно. Ако ти не се помъчиш да го разбереш, как претендираш той да разбере тебе, правилния? И много пъти казваме: „Ама казвам му и не ме разбира!“ И правиш твоето и той неговото.  Ако всеки път, когато обръщахме гръб на Бога и се отвръщаме от Неговата воля, Той ни оставяше, тогава никога не би се разпнал, нито би възкръснал. Но животът на Христос, Кръстът, чудесата Му, Възкресението,  постоянното Му присъствие в Църква са една жертва докрай, защото продължава да се жертва и да ни дава Тялото Си в св. Евхаристия, когато се служи св. Литургия.

Друг голям проблем е комуникацията с другите. Смесването на езици, погрешната представа, която имаме за себе си,  създават  отдалечаване и отчуждаване от Бога. Ние вземаме думата от Бога,  даваме отговори за живота ни, нямаме нужда от Бога и си мислим, че подражавайки, както казва св. Василий, на самия Деница, искайки да се възкачим над Бога, да откраднем и ние решението на Бога, искаме ние да командваме света. Това е един огромен проблем.

Следва

продължава тук

превод: Константин Константинов