Автор: прот. Александър Лашков

НЕДЕЛЯ СЛЕД КРЪСТОВДЕН

Според християнската антропология човекът е дихотомно или двусъставно същество – той се състои от тяло и душа. В акта на сътворяването на човека се различават две Божии действия: създаване тялото на човека от пръст, тоест от съдържащите се в земната кора елементи; одушевяване на сътвореното тяло от Бога с диханието на живота. „И създаде Бог човека от земна пръст – четем в книга “Битие”, – и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа” (Бит. 2:7). Този текст ясно свидетелства за наличието на две природи у човека: телесна, или физическа – човешкото тяло; и духовна – човешката душа.

Тялото е неповторимата, индивидуална, видима форма на човека. Християнската религия не отрича огромната ценност на човешкото тяло. Св. апостол Павел му отрежда важната функция да бъде „храм на Светия Дух” (I Кор. 6:19). Никой няма основание да занемарява, изтощава или погубва произволно този дар от Бога (I Кор. 3:17). Наш дълг е да се грижим за прехраната, облеклото и хигиената на своето тяло. Тук е уместно да припомним и препоръката на А. П. Чехов: „В човека всичко трябва да бъде прекрасно: и лицето, и облеклото, и душата, и мислите”.

Но грижейки се за тялото си, ние твърде често превръщаме тези грижи в похоти и забравяме, че душата ни също има своите духовни потребности и също се нуждае от непрекъснати грижи и внимание. Още повече че за разлика от тялото, което е материално, временно и смъртно, тя е нематериална, вечна и безсмъртна. Душата, по думите на д-р Хърбърт Локиер, е „централната част на човека, оста на неговата малка вселена”. Тя е съвкупност от онези сили и способности, които дават представа за човешката личност. Подобно на Триединния Бог душата е духовна субстанция, състояща се от разум, чувства и воля. По своята духовна същност единствено тя е способна да се издигне над временното и тленното и да се приближи към Бога. Личностният живот на човека не е нищо друго освен разкриване на неговите душевни сили.

И затова толкова по-непонятно, тъжно и страшно е, че ние почти не разбираме или забравяме достойнствата на нашата безсмъртна душа. Към тялото ни са насочени всичките ни мисли и грижи от сутрин до вечер. Често пъти тези грижи се израждат в един непрекъснат ламтеж за придобиване и консумиране на все повече и повече материални блага и придобивки. Осигурили подслона и препитанието си, мнозина не спират дотук, а искат да се подсигурят с още нещо – по-голямо жилище, по-скъпа кола, повече и по-разкошни дрехи. Имането събужда жажда за още и още, човек неусетно става роб на алчността и на имането си и напълно забравя за душата си – това най-драгоценно Божие творение, образ на Божията слава и величие.

Колко тъжна и горчива е участта на такива хора! Някои от тях ще бъдат изправени пред органите на правосъдието и заставени да върнат незаконно придобитото. Ала не това е най-страшното за тях. Много по-страшно е, че те са опустошили и погубили душите си. И когато се явят пред неизбежното за всички Божие правосъдие, ще се окаже, че те са ограбили непоправимо и невъзвратимо самите себе си. „Защото каква полза за човека – пита Иисус, – ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?” (Марк 8:36-37). Откупът за душата – това са добрите дела. Тях трябва да събираме ревниво, с тях да богатеем. Те са нашето единствено съкровище, с което ще минем в отвъдния свят и ще се представим пред Бога.

/20 септември 1997/

източник: alashkov.wordpress.com