Автор: митр. Антоний (Паканич)

Духовният живот често се представя като безкомпромисна борба със злото. По принцип това е така. Но реалността винаги е по-сложна.

Онези, които нямат опит в духовния живот, често гледат света в черно и бяло, без нюанси. Понякога обаче животът ни поставя в условия, в които от нашето решение зависи съвсем малко или нищо. Например хората, които имат власт в обществото. Каквито и действия да предприемат, то това винаги по един или друг начин се отразява върху нас. Особено погрешните, неправилните действия. И, както често се случва, ние лично не сме в състояние да повлияем на ситуацията. Какво можем тогава да направим?

Правилният и универсален отговор е да останем там, където сме и да продължим да правим добро. Дори ако всичко около нас е неправилно.

Невярващият човек обикновено е склонен към тежки преживявания, отчаяние и депресия. Това е така, защото за светския човек действието е самоцел, а привидното бездействие е проява на слабост. Слабостта в един безбожен свят навярно е главният порок.

Що се отнася до вярващите, те възприемат случващото се като поредното изпитание по трънливия път на живота. Разбира се, и вярващият човек го изживява, когато не може да промени обстоятелствата, когато не може да се противопостави на несправедливостта, когато не може как да промени неправилните решения на началниците си.

Но само за християните слабостта им не е недостатък, а сила. Защото човек, който признава своето безсилие, се смирява. И в това състояние му е по-лесно да призовем Бога за застъпничество. „Силата Ми се в немощ напълно проявява“ (2 Коринт. 12:9) – казва Господ.

Понякога на християнина може да му се стори, че наоколо цари само мрак, че дори Църквата се е поддала на светския дух – и тогава се появява изкушението човек да слезе от личния си кръст и да се отдръпне настрани, обявявайки се за единствения праведник. Познаваме много такива случаи от църковната история. Но това е изкушение.

Достатъчно е да погледнем как са се държали светците. Нека си спомним за свети Йоан Златоуст, който несправедливо е бил отстранен от първосвещеническата катедра по чисто политически причини. Но той не изоставил Църквата, а смирено приел несправедливостта и така бил удостоен от Господ с нетленен венец.

Смирението и търпението са най-доброто лекарство за християните навсякъде и по всяко време. „С търпението си спасявайте душите си“ (Лука 21:19) – тези думи на Спасителя са по-актуални от всякога. Нека да се смирим, да бъдем търпеливи и да се укрепваме взаимно, тогава непременно Сам Бог ще ни притече на помощ.

превод от руски: Виталий Чеботар

източник: портал „Православная жизнь“ –

https://pravlife.org/ru/content/mitr-antoniy-pakanich-o-samoy-aktualnoy-dobrodeteli