Автор: монах Йосиф Дионисийски

  •  Вяра

Вярата, братко мой, за душата е това, което е дишането за тялото. Както има телесни сетива, така съществуват и сетива на нашия духовен свят. Всички хора имат вяра. Някои в истината, други в религията си, трети в идеологията си, четвърти в собствената си гледна точка. Всички вярват. Виждате ли, че вярата е елемент от човешкото съществуване, тя е дадена на човека от неговия Създател. И не ми казвай, че сме били създадени от несъществуващ създател от нищото. Може ли нещо да бъде създадено от нищото, ако няма създател? Всичко произлиза от нещо или някого, който съществува преди това: растението – от семето, животното – от животното, човекът – от човека. И ако дори предположим, че много неща произлизат от нещо различно, което често се случва, те също винаги произлизат от нещо, което съществува преди това. Това означава, че сме длъжни да приемем съществуването на безначално и вечно начало и причина. Не можеш да дадеш нещо, което нямаш. Да предположим, че отиваш в магазина, за да купиш захар. Ако торбичката е празна, как ще получиш захар, ако човекът няма какво да ти даде? За да ти даде нещо, даващият го трябва да го притежава, т.е. то да съществува и следователно да може да ти го даде. Може ли смъртта да даде живот? Само животът може да дава живот. Само любовта може да дава любов. Само мъдростта може да даде мъдрост. Само властта може да даде власт. Само личността може да създава личности.

Следователно безначалното и вечно начало и причина на всички неща не е една вечна мъртва материя, нито абстрактно божество, а Личният Бог, Който в Своето всемогъщество е създал всичко от нищото, от небитие. Така че, брате, нека оставим различните софизми на псевдонаучната наивност и да бъдем сериозни. Творецът на цялото творение е Господ Бог, Който според откровението на Иисус Христос е триединен: Отец, Син и Свети Дух. И нека атеистите да не твърдят: „Христос откъде го знае?“ С възкресението Си Христос доказа, че е Бог, защото никой мъртвец не може да възкреси себе си. А възкресението на Иисус Христос е исторически факт, проверен и удостоверен по много начини. Затова нека православната християнска истина проникне в нас изцяло и вярата да възкреси нашето нещастно Аз.

Вярата съживява, просветлява, радва, извисява, прави чудеса, тя е канал за общуване със Светата Троица, преодолява смъртта, води към вечността. Грешно е мнението, че истинската вяра е „наркотик“, защото наркотиците убиват, докато вярата съживява и води до безсмъртие. Това не е романтично състояние за хората, които се реят във въздуха, защото то активира, върши чудеса и спасява. И вярата е най-превъзходното нещо, което можем да срещнем в този свят, защото в Христос тя води и поддържа, поддържа и въздига, въздига и спасява, спасява и дава вечен живот. Тя е пътят и истината, и животът (Йоан 14:6).

  • Смирение

Чрез вярата човекът стига до смиреномъдрие. Той осъзнава, че няма причини да се гордее, защото както той, така и всичко, което има, идва от Бога и Му принадлежи. Той осъзнава собствената си нищожност и величие на Бога. Разбираш ли сега безкрайната сила на Бога и собственото си нищожество? Така че защо да имаш надменност? Осъзнаваш ли, че гордостта е просто една измама?

Господ Иисус Христос каза: „Блажени бедните духом, защото тяхно е небесното царство“ (Мат. 5:3). Тези, които са смирени по дух, са угодни Богу. И не защото Бог е надменен и обича да смирява Своите създания, а защото смиреният човек преживява в себе си истината за човека и Бога, преживява в себе си правилната връзка между Бога и човека.

Смиреномъдрието ни освобождава от много злини и ни дава много добри неща. Наистина ще бъдем блажени, когато осъзнаем истината за смиреномъдрието и се опитаме да живеем с тази добродетел. Тогава, брате мой, вратата на Рая, която някога е била затворена именно заради гордостта, отново се отваря за нас от Христос.

  • Надежда

Вярата и смиреномъдрието раждат надежда. Хората са свикнали да казват, че човек живее с надежда, а надеждата умира последна. Но християнската надежда живее през целия ни земен път и умира едва когато получим това, което желаем, т.е. когато влезем в царството Божие, тъй като тогава това, за което сме се надявали, вече сме го получили.

Затова християнската надежда е източник на оптимизъм и радост и с увереността в нея подкрепя вярващия във всички изпитания на живота и по пътя му към Небесното царство.

Вярата, надеждата и любовта са триптихът на живота на християнина по време на земния му път, тъй като, според апостол Павел, „А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта. “ (1 Кор. 13:13).

Вярата, смиреномъдрието и надеждата активират и добродетелта на търпението, която допринася за спасението на душите ни, както е казал Господ: „с търпението си спасявайте душите си“ (Лука 21:19). А винаги чрез благодатта на Светия Дух вярата, която се проявява с истинска любов и истински дела на любов, според апостол Павел (Гал. 5:6), води до спазването на Христовите заповеди чрез въздържание и има за свой плод милостинята.

Така че, брате мой, въпреки цялото си недостойнство, заради твоята любов ми позволи да се занимая и с търпението, въздържанието, милостинята и любовта.

  •  Търпение

Търпението е много голяма добродетел във всяко отношение. И когато казваме „търпение“, нямаме предвид болестно пасивно състояние като „кармата“ при индусите или „кисметът“ при мюсюлманите. Имаме предвид едно здраво състояние, при което човек, изправен пред проблем, прави най-доброто, на което е способен, но същевременно понася изпитанието хладнокръвно и уравновесено. Той не се обърква, не се отчайва, има надежда в Бога и същевременно се подвизава с търпение.

Търпението е в основата на успеха на всички равнища. Трудностите, несгодите, изпитанията не трябва да сломяват вярващия. Напротив, те трябва да го направят великан. С вярата си в Бога той трябва да претърпи до крайната победа. И би било от голяма полза, ако в трудни ситуации се опитаме да гледаме по-правилно и по-ясно на нещата. Но за съжаление гледаме късогледо – докато трае този живот. Затваряме очите си за това, което следва. Занимаваме се с временното и сме безразлични към постоянното. Притесняваме се за временното и избягваме вечното. Тревожим се за дребни земни интереси и се опитваме да забравим съществуването на вечността. “На брашното сме евтини, на триците скъпи“. Каква е истинската ни полза? Знаем ли какво наистина е за наше добро? Знаем ли всички тайни? Страхувам се, че не познаваме дори това, което е до нас. Но Бог знае. Той знае каква е нашата истинска полза, какво е за наше добро. Ние сме невежи.

Така че, когато минаваме през някакво изпитание, се объркваме. И не помисляме, че трябва да има някаква причина, която Бог знае, а ние я пренебрегваме. Щом Той позволява нещо, значи то е за наше добро, дори и да изглежда временно неприятно или лошо. Колко пъти осъзнаваме, че онова, което сме смятали за зло в онзи момент, по-късно е било спасително? Ние сме като малките деца, които плачат, когато родителите им ги изпращат на училище, или които се молят учителя да се разболее, за да пропуснат часа. Те не осъзнават колко полезно и необходимо е училището.

Но животът също е училище. Чрез изпитанията ние се обучаваме, печелим награди, издигаме се, печелим. Старците и учителите на Църквата с право ни съветват не само да не роптаем срещу изпитанията, но и да се радваме, защото те ни подготвят за триждиблажен вечен живот. Бог познава истинското ни добро, това, което е за наша вечна полза, ако ще на нас, които сме в духовна тъмнина, да ни се струва зло и нещастие.

След това, имаме и нашия егоизъм. Една егоистична любов. Когато например някое скъпо лице си отиде от този свят, дори да е живял зле и да е страдал от хронично заболяване, ние плачем и ридаем. Не се замисляме, че той или тя са се избавили от болките и сега изпитва небесно щастие. Огорчаваме се, че сме загубили удовлетворението да бъдат с нас. Не мислим за неговото благо.

Също така, когато едно малко дете напусне този суетен свят, ние се бунтуваме и окайваме. Не вземаме предвид собственото му спасение, вечното му благо, истинското му благословение, вечното му спасение, вечното му щастие.

Всъщност нас ни измъчват собственото ни егоистично удовлетворение, което сме изгубили, и онези наши мечти, които не са се сбъднали. Дори това, което наричаме нещастия, може да бъде възможност за ново начало, за нов живот. Бог е безкрайна Любов, която винаги иска нашето добро. Със свободната воля, която Той ни е дал, ние поставяме препятствия по пътя си и се съпротивляваме на Неговата добра воля. Ще се научим ли някога да се доверяваме на Неговата всемъдрост? Ще Му позволим ли да управлява живота ни?

И нека не ни убягва, че от търпението се ражда постоянството. Казахме, че изпитанията са уроците в училището на живота. Християнинът, подчертаваме отново, приема изпитанието и, от една страна, се радва и претърпява спокойно, защото чрез него се обучава, издига се и печели венци; от друга страна, понеже го смята за зов на борбата, продължава духовния си път с още по-голямо търпение и постоянство и с по-голяма ревност. Търпението и неговия брат близнак – постоянството – са голяма придобивка за човека. С търпение той преодолява неуспехите, а с постоянство полага многократни усилия до крайната победа.

Ето защо свети Йоан Златоуст казва, че е страшно не да паднеш, а да упорстваш в падението. Трябва да се изправиш и да продължиш напред, независимо колко пъти ще паднеш. Чрез благодатта на Светия Дух Господ Иисус Христос ще ти помогне. Така че не се отчайвай, братко мой. Продължавайте твърдо до крайната победа в Христос Иисуса. Господ Иисус Христос „И той излезе като победител, за да победи” (Откр. 6:2).

  •  Въздържание

Въздържанието е свързано със самоконтрола, а самоконтролът – с волята. С тези три добродетели се занимава великият душелечител отец на Църквата, свети Максим Изповедник.

Въздържанието ни прави способни да избягваме вредното, да се занимаваме с полезното и да имаме чувство за мяра. Чрез самоконтрола ние премахваме разврата, завистта и гнева. Чрез умереността неутрализираме високомерието и чревоугодничеството, като придобиваме смирение и въздържание в храната. И като се занимаваме с дела на любовта, преодоляваме унинието (потискащото избягване на всякаква дейност).

Въздържанието, заедно с благодатта на Светия Дух, се подсилва и от самоконтрола и волята, защото винаги са необходими и човешки усилия.

  •  Милостиня

Милостинята, скъпи брате, съчетана с молитва, има голямо дръзновeние пред Бога. В „Деяния на светите апостоли“ стотникът Корнилий принасял милостиня и молитви на непознатия Бог, което толкова Го умилостивило, че Той пратил св. ап. Петър да го призове към християнската вяра и да го освети. Милостинята, наред с други неща, компенсира някои недостатъци на нашите братя и сестри, които се борят в света и  които по естествени причини се затрудняват да бдят и да постят много. Когато това се прави за Бога, а не заради показ, човекът се уподобява на Твореца, Който от милосърдие станал Човек за нашето спасение. Милостивият човек е милосърден и състрадателен и е подобен на Бога, според думите на Христос: „И тъй, бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден“ (Лука 6:36).

Затова смятам, че ще бъде добре, ако напишем един пример за тази добродетел, след като преди това препоръчам на нашите благочестиви читатели да изучат житията на свети Йоан Милостиви (12 ноември) и на свети Филарет Милостиви (1 декември). Позволете ми да ви предложа само трошица от живота на свети Йоан, разказана от самия светец за някой си Петър:

„Веднъж в моя град срещнах един богат човек, който беше толкова безмилостен, че никога не даваше и пукната стотинка. Един ден просяците от града се събрали на едно обикновено място и си говорели за богатите. За един казваха, че е много милостив, за друг – че е по-малко милостив, и т.н. Но всички проклинаха богаташа Петър, който, макар да беше най-богат, никога не даваше нищо на бедняк, дори сух хляб.

Тогава един просяк се обзаложил, че ще получи милостиня от този безмилостен човек. И така, той се втурнал в къщата на богаташа и започнал:

– Моля те, дай ми малко хляб, защото съм гладен!

Другият:

– Махайте се оттук! Не искам да те виждам!

Просякът отново и отново:

– Дай ми един хляб…

– Махай се!

– Няма да си тръгна.

– Махай се, или ще те ударя!

– Няма да си тръгна.

В този момент хлебарят пристигнал в имението на Петър, което било едно от най-богатите в Константинопол, и донесъл кошница с хляб. Тогава Петър ядосано грабнал  един хляб и го хвърлил като камък по главата на просяка, за да го убие. Той се подхлъзнал леко и избегнал удара. След това, изпълнен с радост, взел хляба и изтичал при другите просяци:

– Спечелих! Спечелих залога!

Другите наистина го признали.

Но какво станало с Петър? Не можел да преживее факта, че го измамили и загубил един хляб. Вечерта заспал уморен и тъжен. Но Бог искал да го спаси от ада. Така в съня си видял, че  настъпила смъртта му. След това се появил светъл Ангел, който държал голяма везна и претеглял делата му. Откъм страната на злите дела везната натежала и докоснала пода. Той се обърнал към другите Ангели, които били с него.

– Донесете добри дела от дясната страна на везната – казал той.

– За съжаление, нямаме нищо – отговарят те.

– Нищо?

– Само един хляб като  милостиня – казал един от тях.

Този, който хвърлил върху главата на един просяк.

– Донесете го. Дори това да е.

Донесли го и го поставили от дясната страна. Изведнъж везните се раздвижили и лявата страна се вдигнала леко над земята.

Ангелите се изумили. Толкова много да струва този хляб! Но  със сигурност лявата част здраво натежала.

– Хлябът достатъчно натежава, но за съжаление човекът отива в ада. Необходими са много такива хлябове, за да се наклонят надясно везната, казал ангелът, който го претеглил.

И точно когато душата се подготвяла да излезе, за да отиде в ада, дошла заповед от Бога:

– Дайте на този окаян човек отсрочка, да не би чрез милостиня успее да повдигне дясната част на везните и да се спаси.

Това видял Петър като във видение и се събудил. „О, – казва той с облекчение, – лесно се отървах. Директно отивах в ада! Но виж един сух хляб, който хвърлих като камък, каква тежест имаше! Помисли каква цена ще има, ако го дам с душата си. Е, от днес започвам да давам милостиня.“ И той започнал да дава. Давал хляб, храна, пари, дрехи, давал всичко, което имал, за да стане най-милостивият.

Една сутрин един просяк се разхождал почти полугол в студа. Щом го видял, Петър  толкова много се смилил, че съблякъл коженото си палто иму го подарил. Но просякът, който не бил свикнал с такъв лукс, почти веднага го продал. На следващия ден Петър видял друг човек да носи палтото, което дал.

– Откъде го взе? – попитал го той.

– Купих го от един просяк – казал другият.

Е,  не понесъл това. „Бре – казва той, – аз да го съжаля за това, че му е студено, а той да го продаде!“

И с тези мисли заспал през нощта. В съня си видял Христос. Но колко странно! Той носил палтото му и с любов му казал:

– Петре, сине Мой, защо си тъжен?

– Ето, Влaдико мой, аз давам милостиня с благоразположение, но има хора, които ме експлоатират.

– „Погледни ме. Виж какво съм облякъл“, казал Иисус. – Това е твоето палто. Ти го даде заради Моята любов на бедняка, но Аз го нося и ти го дължа. Продължавай да правиш благодеяния и не се притеснявай, ако някои хора те експлоатират. Аз ще ти платя.

След това видение Петър взел невероятно решение: освободил всичките си роби, раздал имуществото си на бедните и заклел един доверен роб да продаде него самия, като негов уж роб, на някой християнин в Йерусалим, а парите, които ще получи от продажбата, да даде като милостиня.“

Тази история има трогателно продължение, но те оставям да го прочетеш в житието на свети Йоан Милостиви. Следователно истинската милостиня е любов както към Бога, така и към ближния.

  •  Любов

Евангелист Йоан казва: „Бог е любов, и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, и Бог – в него. “ (1 Йоан 4:16). И на друго място: „Който каже: „любя Бога“, а мрази брата си, лъжец е“ (1 Йоан 4:20).

Е, отново те питам: трудно ли ти е да постиш, да бдиш, да живееш в безбрачие и девственост? Разбирам тези неща. Но да изпитваш омраза към брат си, това не го разбирам. Ще кажеш: „Имам студенина в себе си, която не мога да премахна“. Хайде, и това го разбирам; дело на изкусителя е. Но трябва да потърсиш в молитва помощ от Бога. И ще покажеш добра воля; ще кажеш добро утро на този, който те е обидил, ще кажеш две думи в молитвата си, за да може Бог да го просвети. Твърде трудно ли е това? Мисля, че тогава е трудно, когато човек не се страхува от Бога и не вярва в Евангелието.

Ако вярвахме в недвусмислените думи на нашия Спасител („ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви“, (Мат. 6:15)), тогава щяхме да простим на най-големия си враг. Дори да ни е откраднал, да ни е обидил или да е засегнал честта на нашия род.

Със сигурност ще бъда онеправдан. Но в случай, че вярвам, че всичко тук е суетно, че има ад и рай, какво да правя? Да остана в прегръдката на завистта, за да отида заедно с нея в ада, или да прегърна любовта, което означава прегръщам Бога и следователно Неговото вечно царство?

Но ако поверяваме живота си на Бога, нима Той не е в състояние да ни оправдае и в този свят? Разбира се, че може. Има много примери, които виждаме всеки ден. „Богатите обедняха и търпят глад, а ония, които дирят Господа, не са лишени от никое благо“, пее нашата света Църква. И св. ап. Павел казва: „Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека“ (1 Кор. 13:1).

превод: Константин Константинов