Адът на самотата

Автор: старецът Никон Светогорец

Темата е самотата… Самотата е самата история на човечеството. Когато Бог завършил Своето творение и накрая създал Адам, казал: „не е добро за човека да бъде сам“. И за първи път се споменава думата „сам“ и „самота“. Този, който е сам, е наранен. Чувства се наранен. Чувства се сякаш, че не е човек, но реално е човек. Чувства се половинчат. Защото Бог, за да не бъде Адам сам, му създал другата половина.

Ето защо, когато сме сами, имаме чувството, че нещо ни липсва. Самата дума „човек“ (гр. – ἄνθρωπος), казват някои, произлиза според богатия гръцки език от „άνω θρώσκω“, „гледам нагоре“. „Гледам нагоре“, „гледам небето“, „гледам Бога“. Който не гледа към Бога, не е човек. Защо? Защото нашият Бог не е нещо, което някои чужди богослови наричат „actus purus“. Бог е Някой. Бог е Личност. Бог е общност от личности. Той е Света Троица. И ние сме създадени по образа на тази Троица. Ето защо всички хора са Негов образ. Затова, когато нямаме някого до себе си, се чувстваме така, сякаш сме изгубили Бога. Сякаш Бог се е отрекъл от нас. Чувстваме се наранени и уплашени. Затова, когато срещам хора от всички равнища – от министър-председател до фотограф, когото познавам в Америка – дори на 80 години, те все още искат да се оженят, за да не са сами. Самотата е мраз. Самотата е ад.

Авва Макарий вървял в пустинята, казва Патерикът, и по погрешка ударил с жезъла си  един череп, който проговорил. Аввата го попитал кой е и черепът отговорил и му казал, че „когато ние, християните, се молим, тези в ада чувстват малко помощ…“

И свети Макарий попитал: „Какво добро чувстваш?“

И черепът отговорил:

– Когато се молиш за мъртвите, ние се обръщаме и виждаме един други.

Едно от най-големите мъчения в ада е именно това: липсата на другия, да не виждаш лицето на другия.

„Ако се посветим на Бога, на Христос, имаме всичко.“ Дали? Но Христос не е само Бог. Той е и Богочовек. И едновременно с това Човек. Ето защо във всяко друго човешко същество виждаме не само образа на Бога, но и образа на Христос. Виждаме Самия Христос. Свети Антоний казва: „Сторил си добро на брата си? Христос си спечелил. Сторил си зло на брат си? Спрямо Христос си съгрешил.“ А не спрямо някой човек. Ето защо оттогава досега съществува една и съща мисъл, както ми казваше моят недоучил старец: „Видял си брат си? Видял си Господа, твоя Бог“.

Затова, когато някой, приятел или спътник, почине, се нараняваме и се страхуваме,  сякаш сме загубили не просто едно човешко присъствие, а нещо много повече… Чувстваме се сякаш сме изгубили част от живота си.

„А отшелниците,  – ще каже някой, – как успяват да живеят сами?“ Това е лъжа. Никой не е завинаги и напълно сам. Всеки, който го прави, е или дивак, или дявол. Спомням си нещо, което ни казваше отец Ефрем Катунакийски. Той се подвизавал на стръмни места и дълго време се бил оттеглил, за да се наслаждава на мир и тишина с Бога. „И дойде време, – казва той, – когато почувствах такава скръб, такова отчаяние, такава самота… Нямаше никой около мен… И отидох до ръба на скалата, – там е много високо, – а отдолу бездна. И стоях с ръка под брадичката си и чаках лодката да мине долу ниско, за да видя хора върху нея!“.

Това са думите на един велик светец: „Самотата на светеца“. Не! Бог не е достатъчен. Ние виждаме Бога чрез другия. Човек не е създаден, за да бъде сам.

Разказаха ми за един случай във Финландия. Току-що бях там и се върнах оттам. Какъв проблем имат често пожарникарите, парамедиците, или хората, които работят в колите, които превозват пациентите от домовете им до болницата възможно най-бързо. Получават обаждания, хората се втурват възможно най-бързо, за да спасят пациента, който се е обадил. Отварят вратата и тичат нагоре към апартамента. Една усмихната баба отваря вратата и те влизат: „Дойдохме да те вземем!“. „Влезте, влезте“, казва тя, и затваря вратата… „Не се чувствах добре, но сега съм добре… Седнете.“ Тя приготвила кафе, бисквити, почерпка…  Нищо ѝ нямало, компания търсела. И се обаждала хората да дойдат, да седнат и да изпият по чаша кафе с нея. Особено в трудни моменти. Имаме нужда някой да бъде до нас. Ние, монасите, сме го усещали до смърт…

И какво си спомням? Един филм, чието заглавие бе: „Самотата на вратаря преди дузпата“. Самотата на един човек, който е изправен пред критичен момент и знае, че трябва да се справи сам.

И е наше право да избираме нашите другари. Да изберем до кого да застанем. Оттогава досега. Един велик ливански поет, Халил Джубран казва: „Ако обичаш някого, остави го да си отиде… Ако се върне, той е твой, ако не се върне, той никога не е бил твой“. Трябва да се защитим. Това не означава, че само защото имаме много хора около нас, следователно сме обвързани с тях. Много хора знаят колко самота чувстват по време на големите празници. Самотата не е само когато сте сами.

Веднъж някой ми сподели, че имал приятел, който казвал: „Няма по-лошо нещо от това да си самотен сред тълпата“. Да бъдеш сред много хора и да бъдеш сам. Години по-късно, млад, на 25 години, той се самоубил.

В Патерика се казва за един пустинник, който изведнъж започнал да вика. Останалите изтичали при него: „Какво има, авва? Какво ти стана?“. „Колко съм самотен!!!“ А живеел сред други… Разбира се, от разстояние, но имал хора до себе си.

Ето защо наличието на хора наоколо не намалява самотата ни, а понякога я увеличава и ни кара да се чувстваме не просто самотни, но и отчуждени от човека до нас. Имаше една реклама – за да разберем как можем да спрем да бъдем сами,   как можем да се обединим и да не бъдем самотни. Какво се казваше в рекламата? „Златото ни обединява“. „Подари на приятелката си подарък и я имаш, спечелил си я.“. „Подарете на някого златен часовник, скъпа писалка, златна химикалка и той веднага ще ви обикне“. Рекламата казва: „Златото ни обединява“. А ние винаги ще казваме: „Христос ни обединява.“ Ще намерим нашите хора. Смятаме, че не съществуват. Не си ли мислим, че може би ние сме виновни за това, че сме сами, а не другите хора? Не си ли мислим, че може би ние сме причината много пъти другият човек да се отдалечава от нас? Мислим си, че сме сами.

И все пак може да има и други, които искат нашата компания, които искат нашата дружба. В Стария Завет има една случка: една демонична жена с власт, царица, избила всички Божии свещеници. А пророк Илия отишъл и се скрил в една пещера, където изпитвал болка и страдание. И той казал на Бога: „Всички са убити… и останах само аз…“ И казва една красива фраза: „Само аз останах“ (1 Царе 19:10).  Сам, сам, сам…  И Бог му казва: „Кой ти каза, че си сам?“. „Имам хиляди други като теб, които са скрити.“

Как да ги намерим? Как да намерим всички онези, които ни обичат? Как да намерим тези, които ще обикнем и които съществуват? И както ние търсим да намерим човек, така и те търсят да намерят човек. Само чрез здрава връзка с Църквата и Тайнствата на Христовата Църква. Защото и отношенията ни с Църквата не винаги са правилни. Ето защо все още се мъчим в това. Ще пристъпваме към Тайнствата на Църквата. „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него“, казва Христос. Пръчката, която пребъдва на лозата, е жива, има листа, ражда плодове… Когато се откъсне от лозата, тя изсъхва и трябва да се хвърли в огъня. Ще останем обединени в тялото на Христос. И тогава, дори и да не се виждаме, никога няма да се чувстваме сами.

Типични случаи с починали хора, които не виждаме, но виждат нас. Ние не ги чуваме, но те чуват нас. Ние можем да ги забравим, но те ни помнят. Защо? Защото любовта не се прекъсва дори от смъртта.

В Христовата Църква, в Божията любов никога не сме сами и никога няма да се чувстваме сами. Един младеж от вашия град щеше да идва в килията ми и понеже работата му свършваше в полунощ, казал на баба си да напише на лист хартия имената на починалите, защото не разполагал с време. „И ще се отбия сутринта – каза той, – на път за Атон с кола и можеш да ми ги дадеш“. „Затворих магазина, –  казва той, – и заспах.“ „И виждам в съня си чичо си Филип… Дори не си го спомнях.  Далечен чичо, нямахме много общо помежду си, обичах го, но…“ го беше забравил. С изненада видял забравения си чичо Филип в съня си, който му казвал: „Защо ме изоставихте?“. „Как те изоставихме, чичо?“. „Защо ме забравихте?“. „Не можех да разбера – казва той – какво казва.“ „Как те забравихме, чичо? Какво трябва да направя?“. „Забравихте само мен.“

„Събудих се. Време беше“. Не спал много човекът, три часа, притеснен, разстроен. Какво било това? Откъде се е появил чичо Филип, който бил починал преди десетилетия? „Измих се, облякох се, опаковах нещата си и ги изнесох. Отивам при баба, тя ми дава бележката, имаше някакви питки, които направила за килията, вземам ги. И си спомних за чичо ми. „Бабо, – казва той, – записа ли чичо Филип в имената?“. „Записала съм го, детето ми“. „Сигурна ли си?“. „Разбира се, че съм сигурна, чичо ти ли няма да напиша?!“. „Я виж“. „Бре, детето ми, записала съм го!“. „Донеси фенер!“ Стоят на светлината, гледат – името на чичо Филип го няма! Как би могъл да си го представи?

Ето откъде знаем, че любовта не се прекъсва дори от смъртта. Духовният контакт не престава дори със смъртта. Ето защо християнинът никога не е сам, когато е християнин, когато води църковен живот. Но не и когато е мързелив и чака Църквата и Христос да извършат чудесата Си, за да не се уморява той самият. Да не очакваме от Църквата това, което ние не правим за себе си.

Ние ще направим това, което трябва да направим, а Бог ще направи това, което не можем да направим. Ето защо самотата е нещо чуждо за християнина, когато християнинът е християнин. Само чрез Тайнствата, само чрез смирението, само когато станем живи членове на Христос, а не когато с единия крак сме с Христос, а с другия – с желанията на света. Не говорим за борбата, която ще водим, и за паденията, които ще претърпим. Говорим за това, когато човек е решил нещо и казва: „Ние също сме хора… Защо да не мога да се наслаждавам на това, това и това?“ И това, и това, и това, но не за сметка на нещата, които Христос иска от теб. Затова, когато сме смирени, никога няма да бъдем самотни… Само тогава ще чуем онова, което Христос каза: „Няма да ви оставя сираци“ (Йоан. 14:18). Никога няма да ви оставя сираци, никога няма да сте сами. И ние никога не сме сами в църквата.

Запознах се с едно семейство в Германия, симпатични хора, и двамата от Северна Германия, и научавам, че едно момиченце на девет години искало да пресече улицата, – Нектария се казва – и в този момент като куршум минала една кола. Пътят бил пуст, шофьорът не очаквал, че изведнъж едно малко момиченце ще излезе на средата на пътя, нямал време да спре и с висока скорост ударил момиченцето. Точно когато колата почти докосвала момиченцето, някой го грабнал и го вдигнал високо. „Той ме издигна в небето“, казва тя. „Гледам го, беше дядо,   свещеник.“ Той ѝ казал: „Не се страхувай. Винаги ще бъда до теб и ще те защитавам.“ И оставил момиченцето на тротоара от другата страна на улицата. След стотици метри шофьорът успял да спре колата… Хората бягали в паника и гледали надолу по улицата, за да видят къде е захвърлено момиченцето, за да съберат останките му. „И аз – казва момиченцето – от другата страна на тротоара стоях и ги гледах, страхувах се и ги оставих да крещят и да търсят.“ Накрая тя им казала: „Аз съм тук, добре съм!“ Всички се обърнали и я видели да стои на тротоара от другата страна на улицата.

Вече е омъжена, има семейство и деца… Нектария и свети Нектарий. Ето как християните не си мислят, че имат приятели, а знаят, че имат приятели. И те никога не са сами.

„Заобиколени от такъв голям облак свидетели“, казва някъде св. ап. Павел (Евр. 12:1). Ние сме в облака от мъченици, светци, приятели. В обятията на Света Богородица сме. В обятията на Христос сме… Не сме сами… Проблемът е, че ние създаваме такива състояния в себе си, че си мислим, че сме сами. И както казва свети Йоан Златоуст: „Ако ние забравяме, че сме Негови деца, за щастие Бог никога не забравя, че е наш Баща.“

И Той никога не ни напуска… Пожелавам да усещаме тази близост и занапред. Ако не е така, както ви казвам, какво правите с отвъдния живот? Ще ви върне ли някой отново тук? Да живеете този живот? Отсега нататък ще знаете…

Един отец ми каза, че преминавал през труден период, доста трудни дни, и достигнал до предела на възможностите си: „Видях Света Богородица пред мен“. Отне му няколко дни да ми разкаже подробностите. „Във видение?“– попитах аз. „Какво видение?!“ – казва той. – Пред масата и тялото ѝ скриваше предметите зад нея. Тя държеше Христос в ръцете си.“

И няма да ви кажа какво са си говорили, но ми каза: „Щом ме погледна, веднага разбрах, че през целия ми живот е била до мен и ме е гледала. Веднага разбрах, че тя не е пропуснала нищо от това, което съм преживял. Нито една скръб, нито една въздишка, нито един плач. Тя знаеше всичко“.

Надявам се, че всички ще успеем да достигнем това ниво на познанство. Защото знаете ли какво казва свети Симеон Нови Богослов? Нещо невероятно… „Нека никой не се заблуждава, че ще види Христос в следващия живот, ако не Го види в този“. Е, оттук нататък ще Го виждаме. Ще се подготвим под епитрахила на свещеника, в рамките на енорията. Но не сами… Ето защо един светец казваше: „Който няма Църквата за майка, няма Бога за баща“. Така ще бъдем спасени: като останем живи в живото тяло на Христос. Нека Света Богородица ви пази. Не ни забравяйте в молитвите си. И броеницата: „Господи Иисусе Христе, помилуй стареца Никон и неговата дружина“. Не искам много, само една броеница…  Всички ние се нуждаем от молитви…

превод: Константин Константинов