Кое е истинско и кое е фалшиво?

Автор: архим. Христодул Кутлумушки

Ако мъчениците на любовта били кръстени с кръв, вярно ли е и обратното, че всеки, който пролива кръвта си, е мъченик на любовта? Ако изповядващите вярата  били преследвани, следва ли, че всеки, който се оттегли от мястото или позицията си, е изповедник на вярата? Ако отците на Църквата са издигали глас в различни обстоятелства, следва ли от това, че всеки, който вдига врява, е свети отец? Ако юродивите за Христос се правят на щури, то всеки, който се прави на луд е юродив заради Христос? Ако светците правят чудеса, означава ли това, че всеки чудотворец е светец? Ако много пъти някой се е изправял срещу мнозина, спасявайки  истината, означава ли това, че истината винаги се спасява от един човек, а тези, които са срещу него, винаги грешат? В крайна сметка, ако яйцето има черупка, дали всяка черупка крие един кехлибар? Ако отговорът е „да“, значи сме в логическа грешка.

За съжаление на практика тази логическа грешка е широко разпространена и служи най-вече на незрели герои и самозвани светци. Всичко се преценява външно и се представя по външните му елементи, а не по неговото вътрешно свидетелство. И то не само чрез външни елементи, а от гледна точка, която всеки път е по-удобна, и винаги чрез установения метод на изолиране и абсолютизиране.

Това не е въпрос на глупост (или само на глупост), а на образование и култура, където субектът и неговото крехко его са издигнати до облаците. Този субект се изгражда тревожно и безпокойно, както за да защити въображаемото его, така и за да проектира навън една привлекателна повърхност, за която няма значение дали има вътрешен резонанс, защото образът вече не прилича и не препраща към първообраза. Древните латинци са казали, че не всичко, което блести, е злато, а Шекспир е написал: „красивото илюзорно и илюзорното красиво, увиснало в мъгла и мръсен въздух“. Те виждали лъжата като хамелеон, който се домогва до душите и подкопава обществата.

Но докато тогава горивото на машината за лъжи било лицемерието, днес то е нещо по-силно и по-лошо. Това е заблудата; не само в смисъла на логическа грешка, не само като слаба теза, но и като разрив в самата личност, като дезориентация на всички сили на душата, тъй като в своето духовно измерение заблудата е рожба на погрешното мислене и на най-мрачната страст – гордостта. Разумът е първият в този странен танц, който се лута в суха и безплодна земя, флиртувайки с идолите на миражите. И малко по малко, година след година, заблудата, лъжата и техните производни се превръщат във висша призма. Потиснати страсти, скрито неверие (и неизповядано неверие) и човек се бори и разкъсва вътрешно без да знае или да иска да знае защо. Затворен в своето его, в капана на това, което се намира във всеки един момент в неговата умствена каторга, той усеща заплаха дори от насекомото, което ще прекоси въздуха, който диша.

Няма да е пресилено да кажем, че това, от което се нуждаем днес, е познаването на собствената ни истина, себепознанието. Защото част от нашето Аз се изплъзва, крие се, маскира се, прави фалшиви предсказания, поставя си заблуждаващи цели, изпраща фалшиви сигнали. Когато не разбираме себе си, не можем да разберем нищо друго – нито лице, нито надпис, нито знак. Дори и да си мислим, че разговаряме, думите не се срещат, умът и сърцето не се срещат, остава само високомерният замък на собственото „Аз“, който изгражда защитни механизми. Текстове, думи, хора, действия, земя и небе – всички насилствено влизат в един и същ казан, всички те са хвърлени в един и същи котел, хомогенизирани и обработени от алхимика – сам алхимикът бива почерпен, а нас черпи с антимон във виното (За предизвикване на повръщане на пациент се дава вино, отлежало в съд с антимон – бел. прев.)

Кое е истинско и кое е лъжливо всеки път? Кое е истинско и кое е фалшиво? Кое е реално и кое е имагинерно? Отците знаят, че отговорът не е лесен. Ето защо те настояват, че най-голямата добродетел е разсъдителността. Няма да я намерим, няма да можем да видим нещата ясно, ако първо не се обърнем към себе си със смирение и искреност, ако не помолим Светилника-Христос да ни освети и тогава да придобием истински очи, да прегледаме душите си и да намерим изгубеното, да видим скритите грешки и страсти, но и най-скритите тайни.

превод: Константин Константинов