Как всекидневието се облича в багрите на светостта (първа част)

Автор: о. Харалампос Пападопулос

Как нашето всекидневие и рутина, от които се отвръщаме и ги смятаме тежест и страдание, която много пъти ни смазва, уморява ни и се чувстваме, че ще се задавим вътре, как може това незначително всекидневие, където всичко ни изгледа познато, обичайно и всичко се превръща в привичка, да придобие отново нов смисъл и да се облече в  нова форма, да го видя с нов дух и с различен поглед и всекидневието да стане на празник на живота ми? Да стане изненада, да се върне изненадата и удивлението? Възможно ли е?

Св. Кирил Александрийски прави много хубаво тълкувание върху падението на  Адам и Ева в Рая и казва, че същността на падението било в това, че човекът загубил изненадата. Вече нищо не го удивявало, всичко било поставено във времето и тленността на смъртта и с падението човекът спрял да се удивява и да се изненадва. Защото светостта е един напълно различен поглед към нещата. Тоест животът ми не се променя външно, може да имам същия труден началник, същата трудна жена, същия чепат мъж, те може и да не се променят, защото в живота ни не всичко се променя. Някои неща се променят, но някои не. И сме принудени да живеем с тях, за да не се подлудим. Светостта е тази възможност да можеш – без да се променя нещо външно – да гледаш всичко с друго око и поглед. Светците не били хора, които никога не са се разболявали, които никога не са почувствали скръб.

Наскоро препрочетох житието на свети Йосиф Исихаст, този велик светец, велик нептичен отец на Църквата. Този светец много пъти чувствал скръб, плачел, говорел на Бога и казвал „сърцето ми ще се пръсне от скръб“. Светецът, който живее в молитвата и благодатта, с толкова явявания на Света Богородица и светодуховни състояния. Това не означава, че не участвал в общата човешка участ, тоест може да се разболеем, но светостта облича по друг начин нещата, гледаш ги с друг дух, превеждаш ги по друг начин, защото, както казват отците, голямо значение имат помислите, т.е. мислите. И старецът Тадей казва, че реалността, в която живеем, е резултат от нашите мисли. Затова и когато дойде покаянието, когато се промениш вътрешно, лицата, които са те уморили, може вече да не те уморяват. И страстите, които си имал, да не усещаш, че ги имаш и съседът, който те е дразнел, вече да не те дразни, и да се справяш много по-добре с твоята реалност. И слабостите, страховете, несигурностите, паниката, мислите, помислите вече да не те безпокоят. С тази вътрешна промяна чрез Божията благодат това вече не те безпокои. Живееш в една напълно различна реалност, защото Божията благодат е дошла в теб и е станало това преобразяване.

Ще говорим за това как човек може да промени и да преобрази своя живот и всекидневие.

Мисля, че всички сте разбрали, че всички хора в живота си търсят радостта, щастието. Каквото и да прави човек, го прави, за да почувства радост. А дали се проваля, това е друг въпрос. Но сега, когато сме тук, сте дошли, за да си прекарате добре. Въпросът е да си тръгнем красиво, тоест не дойдохме тук да се разстроим, никой не се е облякъл, не се е нагласил и не си е казал: „Отивам там да се разстроя!“. Всички в нашата работа, дела, контакти, приятелства, връзки, женим се, създаваме деца, с една и единствена цел – да сме радостни, щастливи. Оттук това, което човек търси, е радостта, защото той е създаден за това. Нашата онтология, битието ни е такова, създадени сме за общение с Бога, за общение с радостта, създадени за общение с щастието, което не познава смърт. В живота си търсим тази радост, но не винаги я намираме, или я намираме и се получават следните ситуации.

Един намира радост, която трае твърде малко. Защото много пъти свързваме радостта с насладата и мнозина мислят, че радостта и щастието имат връзка с насладата, но не е така, защото насладата играе с времето. Ям едно хубаво ядене, наслаждавам му се, чувствам се хубаво, изпитвам радост и щастие. Да, но ако го свържеш с насладата, когато яденето свърши, отново ще имаш скръб. И скръбта и празнотата, която ще почувстваш, ще те принудят вечерта да ядеш още повече. И тук се провалят диетите. Също така ще видите, че мнозина свързват радостта с желанието. Желая, мисля и искам неща, и казвам: „Ако придобия този телефон, тази дреха, кола, къща ще съм много радостен“. Но отново не чувствам радост, защото забравям, че човешкото желание няма обект. Така казва Лакан – голям психоаналитик. С други думи, всеки път, когато отиваш и намираш обекта, който си поставил като цел, като символ на радостта ти, в момента, в който го купуваш и постигаш целта, чувстваш празнота. И казваш: „А, това ли беше?“. И след това искаш нещо друго и трето и четвърто и нова цел и това никога не спира. Искаш постоянно нещо друго, защото желанието в действителност е желание за Бога и затова е ненаситно, никога не свършва. Защото в действителност човек желае вечното, съвършеното, абсолютното.

Неслучайно в периода, в който сме влюбени, тези, които някога са се влюбили, ще видите, че хората придават метафизични свойства и имена на обичаното лице. Другият ти казва: „Ти си моят ангел!“. Това е метафизично. Докосва границите на съвършеното, на това, което е извън човешкото. Смятам, че в другия намерих абсолютното, съвършеното. Или казваме: „Ти си моят бог! Без теб не мога да живея!“. Разбира се, тези неща ги говориш в първите шест месеца, след това лека полека ги спираш и докато си казвал на другия: „ти си моят ангел!“, след това може да кажеш, че... „ти си моят д…“ и докато си го смятала за съвършен, прекрасен, забелязваш в него неща,  които не ти харесват и започваш да казваш: „Има голям нос!“ Добре, толкова време не го ли виждаше?! Не си го виждала, защото, когато си влюбен, това означава заслепение, заслепяваш се и всичко ти се струва прекрасно. Можеш да правиш всичко, когато си влюбен, да прекосиш небето и земята, за да отидеш при обичното лице. След това, когато мине известно време, мъжът ти казва: „Върви да изхвърлиш боклука“, и ти не искаш. Жена ти ти казва: „Ела да ме вземеш от работа“, и те мързи да я вземеш. Докато преди е можело да е пропътуваш километри, защото е съществувала тази екстатичност в теб. В действителност зад това стои онтологичната жажда за съвършеното, за Бога, реално Него търсиш, но съвършеното не може да ти го даде един човек, защото той, клетият, никога не ти е казал, че е съвършен. Ти го гледаше като съвършен; нито ти каза, че е ангел. Ти го гледаше така. Защото, както казват всички добри  психолози и добри психиатри, не трябва да се женим под въздействието на това, че сме влюбени. Защото еросът винаги идеализира нещата и в действителност не вижда другия както е, а както би искал да е. По-късно го гледаш така, както си е в действителност. И другият, милият, не ти каза, че е твой бог. Една душа е и той с неговите терзания, страхове, несигурности, проблеми, гени, с които се бори. И ако се обикнете, можете да се борите заедно и да живеете като съпрузи и спътници, споделяйки живота си. Кои са най-хубавите съпрузи, които са издържали и издържат във времето Съвършените? Не, няма такива. А тези, които са си приличали много малко. „Много си приличаме!“- това е лошо, опасно е, въпросът е да не си приличате много, да можете да съчетавате противоположности, различности, взаимно да се допълвате. Представете си и двамата да са много романтични. Край с дома, потънал е! Представете си и двамата да са много теоретични.  Единият ще казва: „Трябва да боядисаме къщата, в какъв цвят искаш?“ „Червен – казва единият, – зелен“ – казва другият. Но на сутринта никой няма да отиде да купи боя и четка. Представи си да се връщаш от работа, казва св. Паисий това е много хубаво. Да са те уволнили и да влизаш с наведена глава, мрачен, с меланхолия и скръб, жена ти и тя, с трудности, и да ѝ казваш:

– Не съм добре!

– И аз не съм! – казва тя.

– Зле съм.

– Аз съм по-зле!

Така и двамата ще потънат.

Затова съчетаваме нещата. Кои съпрузи издържат във времето? Тези, които са се научили да се борят със своя мрак и рани, да се карат, да прощават, да съчетават, да търпят, т.е. които са се научили да работят с материала, който имат. Те издържат.

Човекът търси съвършенство и радост, но в една реалност, която го смазва, от една страна, времето ни притиска, от друга страна, смъртта. Всеки ден животът минава, убиваме моментите, стрелките на часовника се въртят и животът ни прилича на огромно гробище с убити моменти, моменти, които минаха, изчезнаха и ние отсъстваме, не живяхме, не живяхме дара на живота – защото умът ни е бил някъде другаде, сърцето ни е било затворено някъде. Животът се е търкулнал, децата ни са пораснали, но ние и идея си нямаме от това. Виждаш дъщеря ти от гимназията да влиза в лицея и казваш: „Кога порасна, стана жена, къде бях аз? Отсъствах от живота ѝ. Някъде другаде съм бил“. И обикновено, когато си на средна възраст, децата са пораснали. И това те натъжава. Съществува болестта – това, което наричаме неочаквано, непредвидимо, колкото и добре да планираш, и да го гледаш и изчисления да направиш, животът е непредвидим, не те пита, няма да те попита: „Извинявай, може ли да ти дам това?“ Не те пита и много пъти даже изпитанията идват едно след друго. Тази непредвидимост създава несигурност, тревога в сърцето ни, чуваме постоянно, че еди-кой се разболял – „и защо да трябваше да стане това с този човек?“ Друг е умрял, не го вярваш, не можеш да повярваш, че сцената се променя за миг, както и вътре в нас. Сутрин ставаме и сме радостни, с настроение, на обед чувстваме скръб, вечерта се чувстваме зле. Тоест живеем в една променливост и това ни наранява и стресира. Защото чувстваме, че има една рутина, която убива живота ни.

И много пъти само когато загубим това, което смятаме за самопонятно, тогава осъзнаваме какво сме държали в ръцете си, какво съкровище и сме го загубили. Може да умре съпругата, съпругът, и само тогава разбираме, че сме имали един златен човек до нас и дори чувстваме вини, отиваме при духовника и казваме: „Чувствам вина“. Защо? „Защото не можах, докато бе жив, да му кажа колко много го обичам“. Трябва да изразяваме чувствата си на любов към другия, да не се боите да му го кажете, да не бъдем свидливи на чувства.

Да видим как светците гледали това преобразяване на живота. Тоест какво казват светците по тази тема.

И св. Порфирий казва, че „всичко около нас, всичко, което съществува са капки на Божията любов. И одушевените и неодушевените твари и растенията и животните и птиците и планините и морето и залезът“. Тук виждаме първо чувствителната душа, която трябва да има християнинът, затова старецът винаги казваше, че „дебелокожи души в Рая няма да влязат“. За да влезеш в Рая, трябва да имаш поетично и чувствително сърце, Бог не иска дебелокожи сърца до Себе Си. Чувствителността, която много пъти ни тиранизира, – за хората до човек с такава чувствителност е благословение, той те чувства, разбира те, но за него е кръст. Защото обикновено не го разбират лесно, ще го смятат за ненормален и ще изопачават неговите думи, и ще е много трудно да намери хора, които да го разберат, но за Бога чувствителността е святост, тя е като билет за царството небесно.

И старецът казва „от малките любови стигаме до голяма любов към Христос“.

С други думи, ще трябва да се научим да ценим малките неща в живота, тези, които оставяме и ни подминават.

Веднъж в едно интервю за румънско списание попитали о. Думитру Станилоае:

– Отче, кажете ни един светец, с който се познавахте!

– Ще ви кажа! Всяка вечер спя с един светец.

– Спите с един светец?

– Кой?

– Жена ми!

Кой може да го каже тук? Ако направя една анкета, ще кажете, че всяка вечер спя с един… не искам да продължавам. Тоест както казва св. Порфирий, от малката любов вървя към голямата любов. Трябва да се научиш да се радваш на простите, всекидневни неща, на една среща, един разговор. По-надолу св. Порфирий продължава:

„да използвате хубавите моменти…“

Много хора казват: „Имам един проблем, тревога, мъка, къде е Бог?“. Но какво очаквате? Да се отвори таванът и Той да слезе долу? Това никога няма да стане. Бог говори чрез живота.

В Патерика се казва, че когато имаш един помисъл, проблем, нещо, което те терзае, се помоли на Бога, излез навън и ще се намерят хора, във фурната ще отидеш да купиш хляб, едно „Добър ден!“ ще кажеш, нещо ще чуеш, някъде ще отидеш, нещо ще видиш, нещо ще стане и ще кажеш: „Ето, това търсих да чуя“. Може и случайно. Искам да кажа, че Бог действа в живота.

Затова св. Порфирий казва, че когато Бог те обича, ти праща един човек в живота ти, който реално става ангел.

„Хубавите моменти предразполагат душата към молитвата. Правят я чиста, нежна и поетична. Събудете се една сутрин да видите царя-слънце да излиза багрено от морето.“

Въпросът е човек да може да се нарадва на това и наистина св. Порфирий казва нещо много важно, защото, ако човек види онези момент, в които изгрява слънцето и мракът предава щафетата на светлината, ще видите сакралността на момента. Невероятен момент. Мълчи цялото творение.

И светият старец продължава: „Когато ви ентусиазира един хубав пейзаж, една църквичка, нещо хубаво, да не оставате там, а да отивате отвъд това и да пристъпвате към славословие за всички хубави неща, за да живеете само хубавото. Всичко е свято, и морето, и къпането и яденето, на всичко да се радвате. Всичко ни обогатява, всичко ни води до нашата голямата любов, която е Христос“.

Първо, трябва да отхвърлим едно изкривяване, което битува сред много християни и църковни среди, където има една вина спрямо радостта, спрямо благословенията и спрямо живота. Има едно протестантско разбиране, че Църквата мрази радостите на този свят, този свят, и постоянно изтъква само другия свят, пренебрегвайки, маргинализирайки и отменяйки този свят. Това е лъжа. Отците на Църквата, ако мразят нещо, това е грехът, който обезобразява света, не самия свят, самият свят е Божи дар. Значение има какво правиш там, където отиваш. Не е грях да се зарадваш на морето, хапването с приятели, едно излизане, екскурзия, танци, стига това го живея с доксологично и евхаристийно разположение в мен. Не е зло да имаш жената, а зло е деформирането, което грехът прави, преобръщайки я в предмет за наслада, не е лош ножът, той реже, но може и да те умъртви. Така зад ножа се крие едно произволение. Нито животът и радостите в него са забранени за християнина, стига да не ги абсолютизираме. Да не казваме: „Само това съществува!“ И така, радвам се на този живот, но зная, че реалността и красотата и абсолютното се намират в другия живот.

Човек трябва да се научи да се радва на малките неща, защото, ако не си се научил да се радваш на малките, няма да можеш да преживееш големите радости. И както казах, доста хора чувстват вини, защото, когато нещата им вървят добре в живота, не издържат това. Когато идва радост или успех, правят всичко, за да ги разрушат. Идва една хубава връзка и правят всичко, за да я разрушат, подсъзнателно, без много пъти сами да го разбират, едно благословение в живота им. Защо? Защото радостта съдържа отговорност. Тоест радостният, благословеният човек носи и отговорност. Ако погледна в себе си, със сигурност ще видя мрак, имам рани, грехове, страсти, но няма да видя само това. Ще видя и много харизми, които Бог ми е дал. Но за тях се правя, че не ги виждам. Защо? Защото харизмата изисква отговорност, какво да я правя харизмата? Ако открия, че имам една харизма, трябва да я развия, да я култивирам и да я споделя с братята, с обществото. Оттук много пъти за мен е по-изгодно да нямам радост, нещата да не вървят добре при мен, защото съм се научил да гледам живота през ролята на жертвата.

Научил съм се да гледам живота от ролята на злочестния, от ролята на типа: „Знаеш ли, по-добре да ме съжаляват, защото няма да ми потърсят отговорност!“ Кой търси отговорност от един болен човек. Никой. От един немощен. От един злочест. Затова, ако го играя злочест и болен и нещастен и постоянно оплаквам черната си участ, навярно някой ще ми обърне внимание. Защото от малък съм обучен – например ако никой у дома не ми обръщаше внимание, само когато плачех, тогава идваше някой. Когато не плачех, ме забравяха и гледаха телевизия. Когато се разболявах, получавах една милувка, една целувка. Така съм се научил и съм отъждествил, че за да проявят грижа към мене, е нужен рев, злочестие. Сред радостта ме забравят.

Още нещо важно. Научили сме се и казваме: „Приятелите в трудности си проличават. Там ги преценяваш“. Аз казвам нещо друго: не се проличават в трудностите, защото е лесно. Когато аз съм добре и болестта не е при мен, а при другия, е, добре съм, отивам и му давам съвети. Или когато има някакъв проблем в семейството си, проблемът не е при мен, а при него. Давам съвети, и то превъзходни съвети, страхотни учители сме, когато трябва да посъветваме, сме страхотни. Но когато трябва да ги приложим, забравяме всичко. Всъщност по-трудното е да съм приятел с някой и да бъда такъв в неговата радост – там е много трудно, защото чувстваш завист, съревнование. Казваш: „Защо той напредна, а аз останах назад, защо той спечели, а аз се провалих?“. За да съучастваш в радостта на другия, е нужна голяма доблест, а не една външна любезност, когато в теб ври и кипи. Да участваш в радостта на другия е много трудно, защото ще трябва да преодолееш комплекса и завистта, че другият е напреднал, оженил се е за един добър човек и т.н. Това не е лесно. Затова ще видите нещо странно и необяснимо – когато сме добре и нещата вървят добре при нас, някои приятели си тръгват от нас. Губим ги. И ние не можем да си го обясним. „Но защо той изчезна?“ Защото не издържа твоето щастие. Да те гледа толкова радостен, толкова здрав…

Следва

превод: Константин Константинов

2-ра част – тук