Житейски грижи и духовен живот

Автор: о. Харалампос Пападопулос

Могат ли да вървят заедно? Това е един въпрос, който терзае и занимава всички нас, които се опитваме в този свят – винаги с нашите проблеми и затруднения – да живеем реалността и същевременно сме хора, които се опитват да приложат в живота си Божието слово, да изпълнят Божиите заповеди, да познаят опитно Христос, да вкусят Христовото присъствие в живота си. Мнозина се питат: възможно ли е в света с толкова грижи, тревоги и проблеми, аз, който например съм женен, имам толкова неща върху главата ми всеки ден, нима е възможно да преживея това, което чета в житията на светиите? Възможно ли е някога да преживея и да осъществява в живота ми това, което иска Христос?

Повечето хора на този въпрос биха казали в най-добрия случай, че това е изключително трудно. Други биха казали, че е непостижимо и обикновено чуваме, че тези неща, които четем в житията на светиите, техните „подвизи“, големите духовни харизми и откровения никакъв случай не са за нас, които живеем в света, които сме брачни, които имаме семейства, а за монаси, монахини и за някои хора, които не живеят в света и обществото, или дори за хора, които са живели в една друга много далечна епоха.

Разбира се, тук падаме в един много голям капан да мислим, че в миналото нещата са били по-добри. Един капан, който казва, че всяко минало е по-добро от настоящето. И винаги вярваме в ума си, че древните хора са били по-добри, не като нас днес. Старите времена, когато нещата бяха по-добре. Старите епохи, когато  бяха романтични. Старите хора, които имаха вяра. Къде да намериш сега такава вяра – и т.н.

Това не е вярно. Никога не е било по-добре. Ако четете житията на светиите, аз помня сега едно, което ми дойде наум – житието на преп. Нил Калаврийски, там ще видите, че неговият житиеписец, който е и светец, във въведението пише: „Днес ви представям свети Нил, един свят човек и преподобен мъж, за който навярно в съвременната епоха никой не се интересува да чуе, защото съвременната епоха е една епоха, в която никой не се интересува от светостта и духовността…“. Така започва и казва, че в онази епоха нямало духовно желание, интерес и търсене. И говорим за векове преди, за които ние мислим, че са златни векове. Не, не са били нито по-добри, нито по-зли, а същите. Какво означава същите? Означава, че живеели хора, които имали и много светлина, но и много мрак, много добродетели, но и твърде много страсти, имало свети хора, ценности и идеали, но ставали и жестоки, големи, кървави войни, с милиони жертви. Ние дори и днес възхваляваме миналото и говорим за народното благочестие, за баба ми и дядо ми и за народното благочестие. Да, разбира се, имало баби и дядовци, народно благочестие, които наистина опазили молитвата, кандилото, просфората, поклоните вечер, молитвата. Но народното благочестие не било само това, а едновременно имало и такива, които заедно с иконата и тамяна гледали на кафе, тълкували сънища, представяли един бог, който наказва хората, плашели децата, които не ходели на църква, представяли една св. Богородица, която реже ръце и езици. Тези неща вървели заедно. Да бъдем искрени, да казваме истината, а не да си въобразяваме различни неща. Накратко, винаги е имало хора с добродетели, и винаги имало хора със страсти, падения и немощи.

И да дойдем на нашата тема. Винаги е имало трудни епохи, със сериозни проблеми и навярно повече от нашите. Защото ние днес протестираме, и с право до голяма степен, че живеем в една трудна икономически и социално епоха, но – я си представи да живееш в следвоенна Гърция, какво щеше да казваш тогава? Да събират всеки ден труповете от площадите и пътищата на Атина? Казваме всичко това, за да разберем, че не съществува идеална епоха за светостта и  същевременно не съществува епоха, в която не е възможно да се преживее светостта и духовността. Разбира се, полето винаги е открито с неговите добри и лоши страни, плюсове и минуси.

В днешната беседа ще ни помогне един велик светец, който особено обичам – преп. Теофан Затворник. Този руски велик светец, който има слово за житейските грижи, молитвата и християнската борба. Нека започнем с първото място от него.

Той казва следното и вижте колко реалистични са светците спрямо живота:

„Въпреки това без светски и житейски дела, без житейски и светски грижи не можем да живеем“

Тук има един реализъм на светеца. Ние много пъти инкриминираме себе си и чувстваме вини, защото имаме житейски грижи, живеем в света, женени сме, имаме деца и мислим, че духовният живот е труден, непостижим и не е за нас. И тук светецът казва, че истината е, че не може човек да живее без житейски грижи и занимания и по-надолу казва, че дори и подвижници, които са се отрекли от житейски грижи, и те имат една градина и садят зеленчуци, обработват я, имат ръкоделие, правят броеници, които продадат, в миналото плетели кошници, приготвяли тамян, правят нещо, първо, за да може умът им да не се губи в помисли и, второ, за да изкарат прехраната си. Дори и те, а колко повече ние.

И продължава:

„Какво ще правим сега? Много просто, външно ще извършваме всяко необходимо житейско дело, вътрешно обаче ще оставаме далеч от него. Няма да оставяме сърцето ни да се плени от това дело“.

Това какво означава? Че стоя на разстояние от това, което правя, правя стъпка назад от него и ставам наблюдател на събитието, не ме поглъща това, което правя, не ме пленява, не ставам роб на вещта, на работата, на професията. Аз го употребявам, не то мен, аз го използвам, не то мене, не ставам васален на реалността, дръпвам се назад от това, което става, и мога да го наблюдавам, да влизам в него и да излизам, когато искам, и да върша работата си без това да ме поглъща, да ме ограничава и да ме руши. Това всъщност казва светецът.

Второто е, че трябва да разберем, и тук има един голям капан, че това, което правим, е една роля, с която в никакъв случай не трябва да отъждествяваме себе си. Тоест аз не съм това, което правя. Много пъти хората се отъждествяват с това, което правят до такава степен, че не могат да различат себе си. Губят себе си в работата. Но човекът не е само това, което прави, а нещо много по-дълбоко, по-съществено, не се преценява само от това, което всекидневно работи. Аз съм нещо много по-дълбоко – Божий образ, имам Божие дихание в мен, целта ми е царството Божие, а не да се изчерпя в тукашната реалност. Моят ход е есхатологичен ход,  дълбок ход, който превъзхожда времето и пространството, не се разтварям в това, което правя, не го оставям да ме погълне.

И св. Теофан казва, че причината човек да се обвързва от  работата и житейските  грижи е неговото нерадение. Тоест проблемът не е, че работиш, не е, че имаш една работа, не е, че трябва да вършиш някакви работи, а това, че те поглъщат. Имаш нерадение, не бдиш себе си, оставяш се да вярваш на помислите си, на мислите си, на сценария на ума си. Не е виновна професията, не е виновно само това, че имаш тревоги. Ти ги вземаш с теб, спите заедно, осъмвате заедно, ядете заедно, ходите на разходка заедно, постоянно сте заедно. Повече време сте с тях, отколкото с мъжа и жената ви.

Когато дойде един човек и ти казва своя проблем или затруднението си, много хора казват: „Леле, разби ме! Отне ми всичката енергия“ или „чувствам се много слаб“. Това става, защото не сме научили на изкуството да слушаме другия, не знаем онова, което казва майка Гавриила: „да щракваш ключа“. Да чуеш какво иска да ти каже, болката му, да го почувстваш, да имаш състрадание, но когато свърши тази среща, трябва да знаеш да „щракваш ключа“, защото в противен случай ще се разрушиш и ще повлечеш и други с теб. Защото, ако отидеш у дома си така, след това ще имаш проблем с жена си, ще избухнеш и върху децата си.

Ще ми кажете: „Отче, лесно ли е?“ Не е толкова лесно, но не е и трудно, нужно е обучение и с Божията благодат може да стане. Много хора, които се подвизават и борят, го постигат и могат да правят това.

Светецът продължава: „Ние оставяме себе си да се окаляме и с мислите и с чувствата и с желанията и с грижите“.

Оставяш себе си да се окаляш, смесваш чувства, мисли, тълкувания и ставаш едно кълбо. Един старец на Света Гора казва: „Когато котенцата играят с кълбетата, накрая какво ще стане? Ще се оплетат. И колко се опитват да ги разплетат, толкова повече се оплитат“. Това е истината, оставяме и позволяваме на светските грижи, на проблемите, които срещаме, да навлизат изключително много в живота ни, да повлияват отношенията ни и накрая да повлияват на нашия най-дълбок образ.

„Нужно е да се грижим за придобиването на житейските неща“.

Имаш деца, дом, домакинство, заради това е нужно.

„Това не е грешно. Така е поискал Бог да се устройва животът ни. Но хитрият дявол се мъчи непрестанно да превръща всяко добро в зло, изопачава разумната и благословена земна грижа в неразумна, постоянно и тревожна грижа, която помрачава ума и разстройва сърцето“.

Дяволът е клеветник, клевети една истина, той изопачава нещата. Предлага ни изопачени нещата от първоначалния им образ и реалност. Изкривява ги. Представил плода в Рая пред Адам и Ева като избавление, като обожение, но всъщност изкривил същността на желанието. Това прави в живота ни – „ще станете богове“, казва дяволът. Изкривява нашите същностни потребности, клевети, руши нашите съществени желания, и докато нашето най-дълбоко желание е Бог, на мястото на Бога той поставя страстите. Какво са страстите? Сурогат на Божието присъствие. Липсва ти голямото и търсиш малкото. Липсва ти цялото и се храниш с малкото, с лъжливото, липсва ти истинното и ти търсиш изкуствени неща, нямаш оригиналното, истинското и търсиш имитиращото, фалшивото. Защо? Защото душата на човека, казва св. Порфирий, не живее с празноти. Душата иска смисъл, иска творчество, иска изразяване, иска единство, иска връзка, иска да приеме и да даде любов. Ако не влезе истинното, ако не влезе Христос, ако не влезе превъзходният смисъл на битието и на живота, ще намериш други фалшиви, изопачени, изкривени смисли, ако не се храниш с висши храни, ще вложиш изкуствени храни, които са фалшиви и с много ниска хранителна стойност. Виждаме това в нашия всекидневен живот, когато животът ни няма някакъв смисъл, затънали сме в стрес и отиваме вкъщи и се нахвърляме върху яденето и ядем лакомо, не ядем, за да се храним, не сме гладни. Гладът не е яденето, не ни липсва яденето, затова, когато се наядеш, казваш: „Седнах и пак ядох, а не бях гладен“. Защо го правиш? Защото ти липсва нещо друго, по-дълбоко. Същото става и с хазарта, с наркотиците, при тях проблемът не е да изкараш децата от наркотиците, хайде, изкарал си го, въпросът е къде ще го поставиш, какво ще му дадеш на мястото  на наркотика? Младежът казва: „С наркотиците живея“. Ако не влезе наркотикът, как да живее? Какво да вложи в живота си на мястото на наркотиците?

Къде се вижда, че не ни липсват вещите, които постоянно търсим в живота ни? От факта, че когато задоволиш желанието си, това не те изпълва. Умираш да придобиеш нов айфон и виждате какво правят – опашки, нощуват пред магазините, сякаш има бдение в чест на св. Спиридон, стоят отвън, спят в спални чували. Ако им кажеш да отидат на едно бдение, ти казват: „Вие ми се свят, краката не ме държат, не мога!“ Но за айфона могат да стоят толкова часове или за един билет за мач или за концерт, часове наред могат да чакат на опашки. Защото там, в тази вещ – билет, телефон, реално има едно обожествяване на желанието. Тази вещ, която е една хартийка, бива обожествена в душата като нещо абсолютно. Ако го взема, ще съм щастлив, ще съм изпълнен, ще се промени животът ми, ще почувствам абсолютното преживяване и хайде, направил си го, но веднага щом го придобиеш, чувстваш невероятна празнота и казваш: „Мм, това ли беше?“ И след това какво правиш? Искаш нещо друго и след това още, още и още. Върху какво се крепи и  какво формира висшето изкуство на психологията на пазара? Върху тази незадоволеност на човешкото желание. Постоянно излизат нови модели телефони, неща, дрехи, коли – нима мислите, че това са реални нужди? Целият капитализъм се крепи върху това. Пазарният капитализъм. Върху ненаситността. Какво се крие зад  това? Липсата на Бога, искаш съвършеното, абсолютното, абсолютния миг, абсолютната вещ, абсолютния човек, перфектната връзка, перфектната майка, баща, семейство, общество. Защото в теб има една жажда за съвършенство. Тя какво показва? Жаждата за Бога. И след като не тръгваш да осъществиш това нещо, поставяш сурогати на негово място.

„Как мога да запазя трезвението сред грижите? С каквото и да се занимавате да го правите сърдечно, внимателно, системно“.

Тук ще каже човек, че този откъс влиза в противоречие с предишния, където казва не се пленявайте, не се прилепвайте към това, което правите. Но няма никакво противоречие. Защото светецът тук казва една голяма истина, че в живота има една постоянна променливост, всичко се променя, всичко е ефимерно, изменчиво. Има само един начин човек да преодолее този влак беглец, тази скорост, която постоянно се променя, променят се чувства, състояния, отношения, приятелства, и този начин е да присъстваш сърдечно, с трезвен ум в това, което правиш и си. Това само може да прави човек, за да не загуби своето присъствие в реалността. Много пъти ще чуете родители, вземайки пример от семейния живот, да казват: „Казвам ти истината, отче, че детето ми порасна и аз изобщо не го усетих“. Защо? Защото отсъстваше, защото присъстваше в пространството, но отсъстваше от времето и от душевното време на детето си. Не присъстваше в душевното време на детето. Може да си се борила да задоволиш неговите житейски нужди, но отсъстваше от неговите дълбоки душевни нужди. И може да кажеш на детето си един ден: „Аз се борих нищо да не ти липсва“, но в същото време може ти самата да си му липсвала. Да му е липсвало твоето присъствие. Кое присъствие? Твърдото и неизменно присъствие. Децата имат нужда от това присъствие, да почувстват, че някой ги обича, това е съществено за развитието на душата на едно дете, на един човек, те искат абсолютната любов. Може да ги обича целият свят, но ги интересува да го обичат майката и бащата. Може едно дете да спортува, да упражнява някакво изкуство, всички да му ръкопляскат, детето ще се обърне да види и да потърси майка си и баща си да види дали те са доволни…

Защото това е нуждата на човека – да бъде обикнат. Затова е изключително рушително отсъствието на съвременната майка от дома. Особено в първите определящи години, когато се гради системата на душевното здраве на човека. Защото може баба му да е до него, или някоя жена, която ще се грижи за детето, но детето не иска такава грижа, има нуждата да се увери, че някой ме обича и този някой е майка ми, баща ми. Безкрайни са примерите и изследванията, които са станали в домове за сираци върху деца, които не са израснали с това присъствие – жените там са се грижели за тях, но това не могло да компенсира майчината и бащинската грижа. И казваме това, за да покажем, че много пъти отсъстваме от настоящето на живота и, както казва св. Теофан, една от многото причини за това е, че те завличат житейските грижи, затваряш се в тях.

„Възлагат ти една работа, приеми я, сякаш Сам Бог ти я е възложил. Така мисълта ти ще е близо до Бога“.

Реално тук ни дава едно решение, предлага едно друго тълкувание. Имаш работа? Вместо да казваш: „Уморявате ме“, гледай на това сякаш Бог ти го е дал.

С други думи, друго отношение, друго тълкувание на същата реалност. Оттук, не реалността създава проблема, а тълкуванието, което ние даваме на реалността, това как тълкуваш реалността. Мислите и помислите, според стареца Тадей, създават реалността, в която живеем.

„Проблемът на многогрижието е, че преследваш егоистично самодостатъчност. Някой иска всичко да направи сам, иска всичко да постигне без Бога, крепейки всяка надежда върху себе си, върху способностите и материалните средства, които има, презирайки Божията промисъл“.

Проблемът при многогрижието не е многогрижието само по себе си, а фактът, че правиш всичко това, за да построиш едно голямо его, не за да споделиш това, което правиш, да му се зарадваш, нито за Божия слава, а за да построиш едно голямо его. И в същото време трябва да знаем, че многото грижи крият и нещо друго – едно себеизгнание от нашето истинско Аз, правя много неща, за да не ми остане изобщо време и не искам да ми остане време, защото не искам да остана сам със себе си и се старая да правя много неща, за да не остана вкъщи. И ако не се разбирам добре с жена ми, намирам повече работи, за да не стъпвам изобщо вкъщи или се прибирам и лягам.

Св. Йоан Лествичник казва, че тщеславният човек е една лъжа, една подвижна лъжа. Едно лицемерие, защото това, което казваш, правиш и показваш, е фалшиво. Тщеславният, казва свети Йоан, показва външно, че е верен, но в действителност е най-големият идолослужител.

Колко голяма истина. Колко много светите отци са разбрали човешката душа, колко дълбоко са слезли от повърхността в дълбочината на душата на човека и са го разбрали.

Защото неговата вяра, пости, молитви, милостини, участието в Църквата в действителност служат да укрепят егоизма му, да изградят едно много силно его, да изградят една много силна религиозна персоналност, която ще бъде агресивна, където ще чувства борец, защитник, ще преследва, ще осъжда, ще порицава, ще чувства, че държи Бога в джоба си. Докато в действителност духовният живот е оголване от егото, т.е. – противоположното. В духовния живот трябва да застанеш гол, казва свети Йоан, гол дори от твоите добродетели, да чувстваш, че нямаш никаква добродетел. Отците на Църквата казвали: „Боже мой, нямам нищо, не вярвам в никоя моя добродетел, едно нещо вярвам, в Твоята любов. Само в нея, аз нямам нещо, което мога да повярвам. Само в нея“. Пълно оголване от егото. Докато тук виждаме, че много хора използват грижите и всички тези неща, за да изградят едно изкривено мощно его.

И накрая светецът казва:

„Тежестите на семейството падат и те върху раменете ви“.

Тук светецът признава тежестите, които носи един брачен човек.

Но, казва, вижте, дори семейните грижи не са суетни. Чуйте това внимателно, защото има много хора, дори и вярващи, които казват, че заниманието със семейството те извежда от духовния живот, много пъти мислим, че понеже сме в света и имаме грижи, не можем да водим духовен живот и не можем да имаме висши духовни преживявания. И тук светецът казва, че семейните грижи не са извън християнската борба, нито извън благодатния живот, охристовяването на живота ни, а са вътре.

Веднъж някой казал на стареца Ефрем Катунакийски:

– Аз, геронда, ходя на работа, имам много занимания и грижи в дома и не мога да се помоля. Нямам време да правя това, което казват църковните текстове.

И папа-Ефрем Катунакийски му казал:

– Ще ти дам едно правило, което, ако искаш, можеш да последваш.

– Кое?

– Когато ставаш и отваряш очи, да казваш „Слава Богу!„. И след това, когато отиваш да се умиеш, там да казваш „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!“, и когато отиваш да пиеш кафето си или на закуска, да казваш пак „Слава Богу“, и когато излезеш от дома си и затвориш вратата, да се прекръстваш, и когато хванеш волана и шофираш, пак да се прекръстиш. И след това, когато отиваш на работа, отново да се прекръстиш. Когато толкова пъти се прекръстиш и казваш тази молитва, това е като непрестанна молитва, която отговаря на твоя ритъм и начин на живот. И така умът ти не се разсейва, защото на всяка проява на човешкия живот гледаш като на молитва, като причина за славословене на Бога.

И така папа-Ефрем му отговорил на един основен въпрос, който всички имаме, как може да живея един живот с грижи и да се моля? Така става. По един много просто начин, който може да намери само едно сърце, което обича.

Оттук трябва да разберем, че и в семейния живот човек може да се освети и да намери пътя към светостта и срещата с Христос.

Начинът, по който живеем, в действителност е този, който ни освещава – не  външното пространство, не освещава Света Гора, а освещава начинът на живот на Света Гора, не се освещава някой понеже просто е монах, може и в ада да отиде, а освещава начинът на живот. Оттук и у дома и в семейството, дори и с грижите, проблемите, мъките ни, можем да претворим всичко това, целия този живот в  причина и път към светостта и среща с Христос. И не забравяйте едно много основно нещо, че светците не са само в манастирите и светците не носят само расо, има и светци със сини джинси. Има светци и в домовете, и в жилищните кооперации, и в болници, и в затвори, и на улицата.

Онези дни видях една възрастна жена, която живее в компанията на светците. Тя разказваше, че всяка нощ говори със св. Нектарий. Това изобщо да не ни се струва странно. Не направил ли същото св, Иаков във Евбея – с преп. Давид? Имал и оплаквания, по някой път се карали, това го има в отношенията. Казал му: „Ако направиш отново това, няма да ти запаля кандилото“. Близост, която произлизала от светостта. Тази госпожа като малка по време на Втората световна война играела в квартала си и стъпила върху мина, другите четири деца загинали, тя оцеляла, но останала с отрязан крак. И тази жена от малка имала невероятни преживявания, явявали ѝ се св. Неделя, св, Нектарий, и казваше по много естествен начин: „Говоря със св. Нектарий, идва и Христос през ден“. По много естествен начин го казваше. Една жена, която живее в света, която имаше мъки, проблеми, задължения, грижи, затруднения, пречки, болести, но имаше тази святост. Оттук, грижите не са препятствие, за да се осъществи духовният живот, напротив, могат да стане и причина и повод, за да изградим върху тях връзката с Христос.

превод: Константин Константинов