Автор: прот. Игор Рябко

Дядо ми беше ветеран от Великата Отечествена война. Бил ранен в петата. Раната бе с размерите на кокоше яйце и не заздравяваше. Шрапнелът попаднал в костта на крака му, така че от него през цялото време капеше сукръвица и течеше кръв. Не знам дали сега се лекуват такива рани, но по онова време такава рана не можело да се излекува. А и какво лечение можело да има тогава в селото? И така до края на живота си дядо ми вървеше, влачейки подутия си до коляното крак, и търпеливо понасяше болката, която му причиняваше незарастващата рана.

Спомням си, че едно лято много исках да се разхождам навън, а майка ми ме накара да измия пода в стаите. Мисля, че по това време бях на около осем години. Измих пода бързо и качествено, както ми се струваше. Изплакнах кофата нетърпеливо, изстисках парцала и тъкмо се канех да изляза на разходка, когато видях по пода петна от кръв, които още не бяха изсъхнали. Това беше кръвта от болния крак на дядо ми, който си бе събул обувките на прага, за да направи няколко стъпки и да отиде в спалната. Но от раната течеше кръв и по пода имаше кървави дири. Трябваше отново да се измие подът. С голямо възмущение и гняв на висок глас, за да ме чуе дядо, казах:

– Наоколо се разхождат всякакви хора, а след това отново трябва да се мие подът.

Малко по-късно в стаята влезе майка ми и ме попита:

– Какво каза на дядо си, та той сега плаче в спалнята си?

Аз, ядосано промълвих:

– Нищо…

Дядо ми почина, когато бях малък. Инфекцията от раната го уби. Като пораснах, не мога да се сещам за него без да се разплача. Тази болка в мен продължава да живее в душата ми като незараснала рана. И аз цял живот живея с тази рана.

Страшният съд е моментът, когато вече е твърде късно. Когато не можеш да кажеш  на близък човек, който вече не е сред живите:

– Прости ми!

Когато не можеш да промениш нищо. Когато една майка, гледайки съседските деца, които играят в пясъчника, осъзнава, че нейната дъщеря или син са могли да играят с тях, но думата „аборт“ е прекъснал живота на нейното дете още в утробата ѝ. Когато в мисълта си се връщаш в миналото си и осъзнаеш, че не си живял истински, а си имал един луд, празен живот, който вече отминава. Когато всичко е било напразно. Когато би искал да промениш всичко в живота си, но вече е твърде късно.

Съдът на съвестта е ужасен, но Божият съд е още по-ужасен. Ние виждаме само част от живота, който сме изживели. Но не знаем последствията от постъпките си, влиянието, което те са оказали върху живота на другите хора. Не знаем последствията  от думите ни върху душите на онези, които са ги чули от нас. Има толкова много неща, които не знаем. Но Бог ни е разкрил достатъчно неща, за да разберем от какво се нуждаем, за да бъдем оправдани от Него. Защото ние самите вече не можем да са оправдаем.

От всички хора, които са живели и живеят на тази земя, няма никой, освен Иисус и Божията Майка, които могат да бъдат оправдани пред Бога. Има хора, много малко на брой, които са се доближили до границата на оправданието. Това са великите светци. Но дори и те не могат да бъдат оправдани. А за всички нас, които сме толкова грешни, няма никаква надежда за оправдание пред Бога. Ние вече сме осъдени от съвестта си, от Бога и от хората. А в задгробния живот ни очаква същата съдба като и демоните – вечни мъки. Можем да сме сигурни в това.

Какво да правим? Да се примирим отчаяно? Не, Въплъщението на Бога на земята ни дава възможност и тя е описана в единствената притча в Свещеното Писание, която ни разказва за механизма на Страшния съд. Тази притча се нарича „За последния съд”. От гледна точка на човешкото рацио, тя е толкова абсурдна, както и цялото християнство.

От една страна, както Свещеното Писание, така и Свещеното Предание ни говорят настойчиво за непостижимостта на Бога. Той живее в недостъпна Светлина, така че дори висшите ангелски сили не могат да достигнат тази Светлина, да не говорим за постижимостта на самия Бог, Който живее в нея. От друга страна, в притчата за Страшния съд разказва, че този, който не признае Бога в земния живот, ще отиде на вечни мъки. И в същото време тази притча ни разказва, че Христос е Цар, който се е преоблякъл като обикновен човек и се разхожда някъде близо до дома ти. Той е навсякъде: в автобуса, на пазара, в магазина, опашката при лекаря, в болничното отделение и дори сред затворниците.

И ние можем да правим с Него каквото си поискаме. Можем да Го наругаем, да Го наклеветим, да Го набедим, дори, ако искаме можем да Го набием. Или можем да направим точно обратното. Ето това е чудото, което ще видим на Страшния съд. Откраднал си строителен материал от вилата на съседа си, но се оказа, че си откраднал от Бога. Купил си няколко килограма картофи на пазара за една непозната баба и се оказа, че си нахранил Христос. Молим Му се пред икони, мислим, че е някъде там, в центъра на света, на милиарди светлинни години от нашата планета, но се оказва, че Той стои в старчески дом зад ъгъла.

Оказва се, че светът, в който живеем, не е петзвезден хотел с ол инклузив на брега на лазурното море. Той е лепрозариум, в който всеки трябва да помага на ближния си: да плаче с плачещите, да се радва с радващите се. Християнският свят е свят на осъзнато човеколюбие. Ние можем да са спасим при едно условие – да придобием единственото свойство на Бога, което може да бъде възприето от човека. Не можем да бъдем всемогъщи и вездесъщи като Него, не можем да имаме Неговия ум и воля. Но  можем да бъдем толкова милосърдни колкото Бог. И това ни дава възможност да се оправдаем. И през тази седмица Светата Църква ни напомня: призовката за Страшния съд вече ни е написана. Остава само да ѝ се сложи датата.

превод от руски: Виталий Чеботар

източник: сайт „Православие FM” – https://pravoslavie.fm/articles/povestka-na-strashnyy-sud-nam-uzhe-vypisana/

Реклама