Притчата за блудния син – истинската същност на Бога и Църквата Му

Автор: архим. Варнава Янку

Покаянието не е рана на егоизма, изброяване на греховете, в желанието за оправдание, което означава себезатваряне, себеидолизация, а възстановяването на връзката с Бога и с всяко лице на Христос – с нашия брат. Следователно то се определя като движение към Бога, като връщане. Затова се казва завръщането на блудния син.

Нека видим духа, разположението и етоса на бащата от познатата притча. Главна негова черта е възпитанието на свободата. Той дава опасното възпитание на свободата, не държи сина си насила до него, когато той иска да си тръгне. Знае, че нищо добро не става с натиск и по-скоро знае, че само чрез свободата можеш да плениш някой до себе си. Синът му решава да вземе своя дял от имота и да си тръгне. Баща му не подхваща безумни разговори и обяснения, той вижда решимостта на сина си да разкъса свръзката, оставя го свободен да си изпати и да се научи. Бащата знае кога да мълчи и кога да говори, кога да заколи угоеното теле и кога да влиза в разговор с по-големия син и докъде да стига този разговор. Бащата не е нито консервативен, нито либерален, той е баща. Казва истината и „който издържи”. Не ограничаваш никой насила със заплахи. И ние може да видим това в живота ни. Имаме отговорност за други хора, и ни обзема страх и тревога какво ще стане, ако не защитя детето ми. Когато те обзема страх да защитиш, го разбиваш; няма да се спаси просто едно лично същество, а едно лично събитие – човека, и за да стане нещо подобно, е нужно да му дадеш предпоставки да поеме своята лична отговорност.

В Църквата изопачаваме понятието за изповедта и духовното наставничество. Искаме да се затворим в едно безумно разбиране за покаянието. Нима видяхме тук бащата да заплашва? Да постъпва така, че да отхвърли свободата на сина си? В Църквата проявяваме послушание към Бога и е нужно да поемем тази отговорност. Понятието за духовното бащинство, където се изтъква послушанието, може да стане една болна процедура, която ни отдалечава от Бога. Нима бащата говорил по такъв начин, че да ограничи някой до себе си? Нито дума. „Искам да взема моя дял и да си тръгна.“ –  „На добър път! Вземи всичко и си тръгни.“ Това е. Ако нямаш смелостта да рискуваш в тази рамка на свобода, нищо истинно не може да стане в една връзка. Просто нашите страхове, несигурност, вини ни затварят в една процедура. Щяла да се загуби връзката. Но имаше ли връзка? Оттук бащата знае това много добре, оставя го и му дава това възпитание на свободата – оставя го „на мира”.

Кое друго лице е главен герой? –  по-малкият син – което е духовен термин, който показва неговата незрялост – той не знае, че  радостта му е да бъде близо до баща му,  у дома, не придобива опит от Бога, защото и той бил затворен в своя помисъл и воля. Решил да си тръгне, въстава срещу баща си, оскърбява тази връзка. Грехът не е нарушаване на някакви заповеди, а оскърбление на връзката. Ние, християните, искаме да се нагаждаме във външни неща, за да не видим нашето сърце, същността, интересуваме се да научим пет религиозни правила, но не ни интересува да познаем Бога, да познаем нашия брат, следователно грехът е оскърбление на връзката ни, автономизиране и изолиране на съществуването. Къде отивам – в далечна страна, не издържам присъствието на баща ми и брата ми и отивам далеч. По коя причина? Защото той иска да разбие връзката с баща си и да се автономизира, тоест да живее живота си без Бога, това е грехът, нищо друго. Искам аз да командвам живота си, Ти ще си там горе и ще благославяш желанията ми. Нищо не може да устои без Христос. Какво е истината? Етимологически означава това, което не изпада в забрава, което не се забравя, което не се изчерпва. Тук лежи понятието за греха и добродетелта: това, което живеем, изтлява ли, изчерпва ли се? – тогава съдържа лъжа. Какво направил блудният син, какво си изпатил? В даден момент, докато гуляел, започнал да гладува и умирал от глад. Защото рано или късно, колкото и да си представяме, че ще се зарадваме на живота без Христос, пропадаме. Измисляме си фантазии, търсим лъжливи богове, защото не сме намерили Христос, защото сърцето ни не е изпълнено. Когато сърцето ти е празно, не можеш да се изпълниш с нищо, за момент вземаш някакви наркотици, които може да са и религиозността, може да са и социалността, може да са  всяка друга форма на въобразяване, което задоволява нашия нарцисизъм. И в даден момент чувстваме този недостиг, това изразходване, това прахосване. И след това блудният син тръгва да насити глада си, пасейки свине, ядейки храната на свинете, тоест плътските страсти, защото те са усещане за въображаема, а не за реална връзка, и човек се опитва да се задоволи с това, защото чувства утвърждение в това, но в него не съществува Христос. И тогава умира от глад. Какво обаче спасява блудния син? Опитът, че това, което имал с баща си, било бащинска връзка, опитът, че и в далечната страна бащата му продължавал да бъде баща. Той не наранил дълбоко тази връзка и баща му го оставил в тази свобода, за да не се заличи дълбоко в него опитът от тази връзка. Това му дало надежда, защото знаел, че каквото и да стане, баща му го обичал. И това му дало сила да стане , да се върне обратно и дошъл в себе си. Това е нашият грях – живеем в нашата лъжа, живеем една фалшива реалност, за да се нагаждаме и да създадем едно въображаем рай.

Блудният син имал този опит, че баща му го обича, макар и в падението, в която и да е форма на падение и грях, и го спасил този опит, че баща му наистина бил баща. Второ, имал смирение да стане и да се върне. Той бил смелчага и когато се отдалечил от Бога, и когато се върнал, рискувал живота си, но бил истинен, нямал социалния профил на един добър християнин и човек в обществото, който се страхува да не се изложи. Рискувал всичко, и дори в греха си имал опит от Божието присъствие, спасило го присъствието на Бога, Който присъствал и при неговия грях. Той имал смирението да се стане и да каже – „Съгреших“. Кое е най-разтърсващото от цялата притча? Както се казва в Писанието – „И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля“. Бащата му с със своята любов го виждал и се грижел за него, втурнал се и го прегърнал и разцелувал, без дума да каже.

Истинните неща се свещенодействат в мълчание – в мълчанието, в което има дълбоко слово. Ние говорим много слова, защото нямаме истина в нас. Движението, състоянието на живот свидетелства за това, което е истинно или лъжовно и бащата се втурва, прегръща го и не се чувства обиден. Единствената му болка е отдалечаването на сина му, неговия глад, далечната страна. Той дошъл и го прегърнал. Това е цялата същност на Църквата, това е рухването на всеки морал и логика, блудният син оплесква всичко и изчезва, наранява връзката, но баща му го вижда отдалеч и без да търси обяснения го възстановява в древната бляскавост. Това не го казва някой, а Самият Христос и е Неговото Себеописание. Такъв Бог имаме, такава е Неговата любов и такава е Неговата грижа и промисъл за нас. Това ни въодушевява, това ни крепи в живота, това ни подтиква да се открием за всеки човек. Бащата се обръща и какво прави? Дава му първата одежда – Кръщението, дава му обуща, за да тръгне отново по пътя на добродетелта, дава му пръстена, защото връзката е пръстен и ерос, любов участие, съучастие, общение. И заколват угоеното теле. Настава празненството на Божествената Литургия, бащата не търси възможност да каже: „Съгреши толкова много! Върви да се разбереш със себе си и тогава ела!“ Бащата не го интересува това, не чувства това оскърбление, а вдига празненство, след като видял покайното разположение и движение на сина си и го храни със собственото си съществуване и битие. Това е любовта. Да храниш другия не с думите си, а с битието си. И настава празненство.

Но всички празненства имат и своето изкушение. И изкушението било по-големият син, просто бихме казали добрите християни, които живеем с добрия имидж и се чувстваме оправдани. И откъде да знаем дали сме първа или втора категория? – питаме ние. Много е просто – кой е белегът? – гневът. Човекът, който живее тази фантазия на своето оправдание и добродетел, постоянно се гневи, има гняв, конфликтност, отхвърля връзката. Вижте това поразително нещо – идва доброто дете и какво казва? „Аз работя в къщата ти, не наруших никоя твоя заповед, но какво ми стори? Не ми даде едно козле, не ми постла трапеза и не направи празненство. Но на този твой син. . .“ По-големи сине, нима той е само „този твой син”, не е ли и твой брат? Той отхвърля тази връзка, защото е впримчен в неговите закони и логика, идеологията. Нашата справедливост е най-голямата пречка за реална връзка. Затова той не може да почувства това понятие за връзката. Той само работи, той е изрядният, порядъчният. И идва и обвинява бащата. Човекът на справедливостта не издържа дара, благодатта, любовта, жертвата. Обвинява баща си, че бил онеправдан. Бащата идва и му казва: „Детето ми, не ме наричаш баща, но аз те наричам детето ми – за да покаже това понятие за връзката, и казва – ама брат ти  бе мъртъв, и възкръсна, но ти не го наричаш свой брат, аз го наричам брат ти –  защото това е същността на всичко.“ Можем ли да поставим Христос в сърцето си, можем ли да се откъснем от нашата справедливост и морал? Може ли нашето същество да копнее за Бога? Нека оставим тези лъжи, където егоистично искаме духовници и светци да ни дават заповеди и да ни наставляват – ние имаме ли смелостта да потърсим Бога, да плачем ден и нощ, така че Бог да стане видим в живота ни? Не можем това, не го искаме и оставаме в други външни схеми. Ако не намеря Бога, като мой Бог, и брат ми не може да стане брат мой. Това е цялата история. Тази празнота ни води до далечна страна. Съществува обаче и нещо по-лошо – да си в далечна страна земя, т.е. в рамките на Църквата, и да си затворен в твоите права.

И тъй, много просто – животът ни е Божията любов – тропосът ни е покаянието, етосът ни е опазването на връзката, всички други неща са нашата лъжа, колкото и привидно да имаме право. Това предизвиква обрат в нас, където искаме да се заличим, защото реално живеем. Не искаме да съществуваме, а вместо нас да съществува Христос. Не искаме да се сравняваме, а да изтъкнем лицето на другия. Това е духовната свобода, това е свободата на Божиите чеда, това е опитът на осиновяването. Ние онеправдаваме себе си, когато не разбираме, че животът ни е Христос, и го търсим другаде, търсим други христосовци, за да ги наричаме Христос, но те не са Христос.

превод: Константин Константинов