Автор: о. Харалампос Пападопулос
Целта на живота ни не е раната да изчезне, а да се преобрази. Ще го кажем още много пъти, за да го осъзнаем, че не очакваме да се заличат белезите от раните, а да се преобразяват в светлина. Това претворяване ще ни позволи не просто да оцелеем изгубени в черната участ, чийто удари сме понесли, като жертви и злочестни, а да живеем отговорно нашия живот, избирайки радостта, изразяването, свързването и творчеството.
Но както вече споменахме, това преобразяване не е толкова просто. Нужна е нашата воля и много благодат и укрепване от Бога. „Искаш ли да оздравееш?“ пита Христос преди да извърши чудото, претворяването. Той не действа без нашето съгласие и участие на човешката свобода. Така първото, което трябва да направим, е да задвижим нашата воля за промяна. Да се покаем, да закопнеем различното, другия начин на нашия живот. Христос протяга ръката Си и ние поставяме в нея нашето сърце.
Но пак ще настояваме, не е толкова просто. Защото за един човек, който е имал травмиращо преживяване, не е толкова лесно да разбере, че дисфункцията на характера му и злочестието на живота му не се дължат винаги на лошите-другите и тъмния свят, но и на неговото отношение и тълкувание на живота.
„Колкото и да ни изненадва, е много важен фактът, че може да мине много време, докато един човек разбере, че е претърпял рана. Една от основните последици от раната е загубата на какъвто и да е спомен за нея – нещо, което означава, че не е лесно за него да разбере колко изкривено е неговото възприятие за реалността тук и сега“.
Повечето пъти дълбоко ранените ще се борят много с техния мрак, докато излязат на светлина. Това е истината. Но колкото и да звучи болезнено, в същото време е обнадеждаващо, че можем да се освободим от нашите травмиращи окови, да излезем от мрачните подземия и нашия индивидуален ад. „Лошата новина е, че раната е реалност в нашия живот. Добрата новина е, че не е нужно тя да бъде доживотна присъда“ (Peter A. Levine).
Една от основните причини, по които Бог допуска едно изпитание, е за да се срещнем с нашата рана. Ще забележите много пъти, че желаем и се молим да спре едно изкушение, през което минаваме, да се заличи една страст, която имаме или да свърши едно изпитание, което помрачава нашите надежди. Но не става така. Защо? Защото Бог се опитва да ни доведе до съприкосновение с нашата рана. Доколкото не осъзнаваме това и не го разбираме, Бог допуска да минаваме през изпитания, за да се събудим, да се пробудим, да видим истинската причина, поради която корабокрушираме в живота.
Затова помисли следващия път, когато се помолиш да се заличи една страст или да свърши едно изпитание, да не би тези безизходици и болка, която чувстваш, искат нещо да ти кажат, покажат и явят. Да не би в крайна сметка твоята страст, изпитанието, което преминаваш, не са проклятието на живота ти, а благословението на твоето изцеление? Тогава именно започва чудото, когато започна да разбирам, че в крайна сметка зад всичко се крие една рана, която желае да формира ново начало на живота.
Със сигурност в този преобразителен процес не съществуват рецепти. И не съществуват, защото, както въобще животът, така и всеки човек е една тайна. Животът на всеки човек се преживява в неговата уникалност. В тази тайна непонятното е той самият и съвкупният живот. Бог е очертал заедно с всеки човек един уникален път към неговото спасение, тоест към съвършенството и възпълването в Бога. А това как всяка човешка личност ще претвори и преобрази своите рани не влиза в рецепти и схеми. Начините са много и различни. Среща с една личност, едно запознанство, едно посещение, едно пътуване, една книга или една беседа, едно радостно събитие или тежко изпитание, тези неща и много други, които не можем да си представим, може да съществуват като начини за среща с нашата рана и нейното изцеление.
Опитвайки се да помогнем в уникалната борба на всеки човек, а не да посочвам цитати и рецепти, ще изложа няколко общи терапевтични предложения, които чувствам, че помагат в това преобразително пътуване.
- Бъди подозрителен към твоите помисли. Научи се да поставяш едно „може би“ или „да не би“ в начина, по който тълкуваш себе си, другите, света.
- Гледай в очите твоите мъки и намери техния смисъл. Дори и най-голямата безизходица може да стане път към себеоткриване. Бог чрез нашите изпитания ни зове да изцелим нашите рани. Не поставяй под килима твоите проблеми, намери дръзновение, търси от Бога силата да погледнеш твоите рани очи в очи.
- Не търси лесни и бързи решения; те просто не съществуват. Терапията е едно пътуване. Затова и отците на Църквата казват, че покаянието е „пожизнено“ дело и практика на живота.
- Прави малки всекидневни стъпки. Промените се нуждаят от време. Това не означава, че не се променяш всеки ден. Не слушай помисъла си, който ти казва „нищо не постигаш“. Лъже. Раната ти играе обезсърчителни игри. Променяш се и ще вървиш много по-добре, отколкото помисълът ти казва.
- Пътувай заедно с Бога. В пътуването на преобразяването не тръгвай сам. Имаш нужда от просветление, вдъхновение и някой да те държи, когато падаш. Защото много пъти раната ще те събори на земята, ще те блъсне назад, и душевната умора ще те разочарова. Там имаш нужда от Неговата сила. Да вдишаш от Неговия божествен кислород. Да вдишаш живот и светлина. Не забравяй, че Христос преообърна Кръста във Възкресение, мрака в светлина. Колко важно е да изпълниш твоето битие с примера, но и благодатта на Христос.
Нека не забравяме, че векове наред в центъра на нашата цивилизация стоял примерът на Христос; на един Човек и същевременно Бог, Който обърнал раната в светлина, раната в чудо, смъртта във Възкресение и живот. За съжаление в наши дни западните общества все повече се дехристиянизират, губейки тази спасителна и изцелителна връзка с Христовата личност.
- Говори, ако ще да е на вятъра. Тези думи се приписват на св. Григорий Богослов. Важно е да се научим да говорим и да се изразяваме. Да споделяме преживявания и състояния, които ни нараняват, гневят и затрудняват в живота ни. В много изследвания се казва, че при малки рани дори и простият разговор с приятели и близки хора, когато се води с любов и приемане, може да помогне да се изцели раната. Със сигурност при по-трудни състояния и сериозни душевни наранявания ще е нужна помощта на науката.
Важно е да конструираме историята на душата ни върху нашия език, т.е. тя да излезе от сферата на неизказаното и неявеното, от подземието на неизказаното и да стане език, думи, звук, движение, общение, възприятие и съзнание. Всеки път, когато разказваме историята на живота ни, прогонваме злото от душата ни.
Покойният старец Анания Кустенис много пъти казваше, че когато чувствал някаква скръб, много го утешавало да говори за нещата, които го измъчвали, с приятели и негови духовни чеда. И те му казвали своите мъки. Както фактът, че говорил за нещата, които го ранили, така и това, че слушал историите на другите подобострастни ближни, облекчавали болката. Той самият казваше, че когато посетителите си тръгвали от килията му, се чувствал отморен. Наистина, това не ни ли напомня изцеляващото слово на Евангелието, което гласи: „ Понасяйте един другиму теготите“ (Гал. 6:2).
В статия под заглавие „The Healing Power of Telling Your Trauma Story“ д-р Сет Джилиан твърди, че когато човек говори за раната, която е преживял, това помага по следните начини:
– отстъпва чувството за срам
– коригират се убеждения, които не ни помагат
– спомените ни не възбуждат толкова неприятно емоциите
– раната става по-организирана.
– придобиваме чувство за контрол.
- Превърни раната в молитва. За изцелението освен говоренето и разказването, свързването и връзката помага и молитвата. Ако за оздравяването и изцелението на една рана помага човешкият разговор, представете си колко е ценен разговорът и свързването с Бога. Защото молитвата е точно това, свързване и среща с живата личност на Бога. Св. Софроний Сахаров от Есекс казваше, че молитвата е най-висшият израз на изкуство и е прав. Ако изкуството взема суровия вътрешен материал на душата ни и му придава форма, извайвайки например от камъка статуя, тогава молитвата гради, облагодатява хаотичния душевен материал и го преобразява в общение с Бога.
Христовата и светодуховна благодат влиза в нас и прави от травмиращите пукнатини вход за светлината. Слизането от ума в пространството на сърцето разбива фалшивите представи за собственото ни аз и ни открива кои сме в действителност. Тогава чрез благодатта разбираме, че не сме онези, които ни диктува нашата рана, а нещо много по-дълбоко, Божи образ, творения, изпълнени с Неговото дихание и Светлина. Най-главното е, че осъзнаваме по показателен начин, който не се вмества в словесни описания, че сме нещо повече и по-превъзходно от нашите рани, с други думи (осъзнаваме, че) можем да застанем над нашите рани.
превод: Константин Константинов
Храм Свети цар Борис 