Да влезеш в Божията логика (втора част)

Автор: Месогейски митрополит Николай

продължение от тук

Нека сега преминем към втората част на нашия разговор. Как можем да схванем другата логика, логиката на Евангелието.

Иисус пристига и започва да поучава.

5-та глава от Евангелието на Матей ни разкрива другата, евангелската логика.   Главата започва с „Проповедта на планината“. В началото са „Блаженствата“, а след това прави сравнение между възприятията и порядките в Стария и Новия Завет, който Иисус Христос предава на света.

И така, Той започва с „блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно“.

На това съвременният рационализиран свят би се подиграл. Но изразът „бедни духом“ означава нещо друго – означава „смирените“. Блажени са смирените, онези, които се смиряват.

Това не се приема лесно нито от съвременната светска логика, нито от естествената логика. Блажен е онзи, който е смирен, който отстъпва, който прощава, който не вярва, че е център на света; „блажени бедните духом: защото тяхно е царството небесно“. След това „блажени плачещите“, „блажени гладните и жадните за правда“, преди това „блажени са чистите по сърце“… Добре, последното е разбираемо… Но гладните, жадните, които жадуват за правда, как така те също са блажени? Плачещите (и разбира се, това не означава светския траур) също са благословени.  Тези, които дават, милостивите, „блажени милостивите, защото те ще бъдат помилвани“. „Блажени гонените заради правда“. „Блажени сте, когато ви похулят и изгонят“. Блажени са онези, които са преследвани, пренебрегвани, отхвърляни от света. А какво следва накрая? „Радвайте се“, тези хора трябва да се радват, дори и онези, които имат изкушения. В Посланието на Иаков се казва: „Смятайте го за голяма радост, братя мои, кога паднете в разни изкушения“. Трябва да сте радостни, когато имате изкушения. Какво е това? Трябва да го разберем, душата ни трябва да го приеме, вътрешният ни свят трябва да го открие и да бъдем способни да се радваме на това събитие, което вероятно в началото изглежда като изкушение. В същото време в Господнята молитва се молим „не въведи нас в изкушение“. Сякаш казваме: „Боже мой, моля те, не допускай изкушения“, но ако те трябва да дойдат, тогава идва тази вест от Евангелието (която току-що видяхме) и казва „радвайте се“. Радвайте се в изкушенията. Toзи израз „Блажени сте“ се появява много пъти на други места. Понякога обаче Той ни въвежда в нещо друго: „По–блажено е да се дава, нежели да се взима“. По-голямо и по-добро е да даваш, отколкото да вземаш. В един свят, в който всеки иска да получава, това се е превърнало в наше естествено движение и в наш аргумент. Върху този стих се основават много неща. Цялото дело на Църквата се изпитва по този начин. Колкото повече човек раздава, толкова повече събира, както казва свети Йоан Златоуст.

Имахме един отец в Камариза, може би го познавате, отец Нектарий Виталис. Той беше „малък човек“, едно нищо. Това, което правеше в живота си, беше да дава всичко и да не задържа нищо за себе си. В резултат на това аз отидох да отслужа Света Литургия с него. Често, когато епископът посещава енорията, свещеникът облича красивите си одежди, за да ни видят и другите. Той, напротив, имаше връхна дреха, съшита оттук-оттам, одеждите бяха напълно несъвместими. Знаете ли какви пари раздаваше на хората… Невероятно! Ще ви разкажа една странна история… Отидох и казах: „Отче, сега трябва да те поздравя, преди да си тръгна…“ Той каза: „Чакай!“, а на останалите: „Можете да си тръгнете, искам да се изповядам пред отец Николай“… Извади една торба от жилетката си с пари, банкноти от 5, 10, 50 евро, смачкани… След малко извади един плик с чуждестранна валута, който някой от Австралия му донесъл.

– Не разбирам… – казвам – трябва да тръгвам…

Той каза:

– Чакай, детето ми, чакай..  Не се дръж като началник!

И издърпа под матрака нещо друго, после отиде някъде на друго място… В крайна сметка си тръгнах с 13 800 евро оттам. Той не задържа нищо за себе си. Когато някой му дадеше нещо, той го даваше на друг. Знаете ли колко пари? Милиони минаха през него и той не задържа нищо за себе си. Беше умен. Беше намерил правилния „бутон“. Не чакаше да получи. Имаше мъдростта да знае, че когато не задържаш нищо, това е най-доброто, което можеш да направиш за Бога. Независимо от това дали парите продължавали да идват при него. Той нямал за цел да събира пари, а да се отказва от тях. Имал мъдростта да вярва, че си благословен, когато даваш и не получаваш. Имал и друга логика. Мястото ухаеше прекрасно. Ръцете му бяха пожълтели. Беше нещо невероятно, красиво преживяване, пример за друга логика, за друг дух, който – дори в този свят – се оказва най-доброто средство за доказване, че логиката на Бога извършва най-великите дела и доказва, че Той е прав. „По–блажено е да се дава, нежели да се взима“. В едно общество, в което всеки иска да печели, се появява човек, който иска да раздава всичко, което притежава…

И още едно допълнение към тази логика.

Иисус казал на св. ап. Тома: „Тома, ти повярва, защото Ме видя; блажени, които не са видели, и са повярвали“. Ние какво очакваме? Очакваме да станем очевидци, за да повярваме. Има и такива, които изискват да видят, за да повярват. След това има и такива, които виждат и не вярват. И накрая, има и други, които първо вярват и след това виждат. Ето защо Господ казва: „Блажени са онези, които не са видели, а са повярвали“. По този начин Той говори за логиката на вярата… Една различна логика. Трансцендентна логика, в която някой вярва и получава отговори. Тази логика се среща и в друга част на Евангелието. Говорихме за пета глава от Матей, която започва с Проповедта на планината, „Блаженствата“. След това Иисус прави едно сравнение. Сравнение, което показва как точно душата трябва да се обърне към нещо по-висше от диктата на собствената природа или още повече от старозаветния Закон. Христос казва:

„Слушали сте, че бе казано: oко за око, и зъб за зъб. Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но, ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата. И на тоя, който поиска да се съди с тебе и да ти вземе ризата, дай му и горната дреха. И който те принуди да вървиш с него една миля, върви с него две.

Томува, който ти проси, давай, и не се отвръщай от оногова, който ти иска назаем. Слушали сте, че бе казано: „обичай ближния си, и мрази врага си“. Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят, за да бъдете синове на вашия Отец Небесен“.

Хората се подиграват с това. Идват ученици при мен и казват, че Евангелието е остаряло и когато чуват думите „ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата“, казват: „Значи да станем хора, които ядат шамари?“. Това обикновено цитират, но не разбират. Те не разбират величието на това да се освободиш от собственото си Aз. Нашият най-голям враг е собственото ни Aз, а не другият човек. Това са нашият нрав, навици, мисли, взаимоотношения, егоизъм.

Тази логика, логиката на Бога, изглежда чужда на приложната човешка логика.  Други подобни неща могат да бъдат открити в Новия Завет. Когато се казва: „Всеки, който иска да бъде пръв, трябва да бъде най-последен и да бъде слуга на всички“; „всеки, който иска да спаси живота си, ще го изгуби“… Kакви са всъщност тези думи?  Също там се казва – много ми хареса, когато си мислех за това – че Господ казва на учениците Си, след като ги изпраща: „Пазете се от човеците; защото те ще ви предадат на съдилища… И ще ви поведат пред управници и царе заради Мене, за да свидетелствувате пред тях и пред езичниците. И кога ви предават, не се грижете, как или що да говорите; защото в оня час ще ви бъде внушено, какво да кажете;  защото не сте вие, които ще говорите, а Духът на Отца ви, Който говори във вас“. Представете си, че някой иска да основе своя собствена религия и да я разпространи по света, логично той би учил своите ученици: „Внимавайте, ако ви кажат това, вие ще кажете онова“, „ако ти сторят това, ти ще направиш онова“ и „отиди там и другаде“. Но Иисус казва: „Не се грижете, как или що да говорите; защото в оня час ще ви бъде внушено, какво да кажете“… Колко невероятно нещо! И отговорът им беше даден и все още бива даден, когато не мислиш предварително, а съществува това доверие на вярата. Защото вярата не е изповядване на идеологическа конструкция. Но вярата е доверие в Божията любов, в Божия промисъл. Наистина е трудно да се „довериш“, но е изкупително. Днес в нашите общества и помежду ни ние не се доверяваме един на друг и затова виждаме пречки в нашите взаимоотношения.

И така, тези думи от Евангелието ни казват: „Оставете за малко правата логика, защото по-правилно от самото право е словото на вярата и точно до това ни води Църквата“. Чрез нас, чрез нашето сърце ние можем да вярваме, вярваме в Божието слово и да виждаме нещата в живота ни с очи, различни от тези, с които светът или дори ние самите сме свикнали да виждаме. Докато човек продължава да изучава текстовете, в живота на Църквата, има нужда да обърне ума си, да насочи антената на мисълта си в друга посока и да види целия свят чрез логиката на Кръста, чрез логиката на кеносиса, чрез логиката на смирението на Самия Бог.

Наскоро имахме три наистина големи празника, които не могат лесно да бъдат обяснени. Единият е Въплъщението, Раждането на Христос. Защо Бог става Човек и по какъв начин? Може ли някой да се сети за това? Аз не мога! Защо Бог става Човек? И как Той влиза в историята. На Утренята  пеем: „Елате, верни, да видим къде се роди Христос“ и акцентът е върху начина, по който се е родил, вижте пътя на кеносиса, на смирението, по който се е родил в ясла. Той е непознат, изгонен е, в Негово име избиват младенци. Обърнете внимание, това е Бог! В Този Младенец е скрито божеството. Втори кеносис, Обрязването, Той преминава през обрязване. Това е празникът, който празнуваме заедно с паметта на свети Василий Велики на първи януари. Трети кеносис, Кръщението, Той се смирява още веднъж. Първо, раждането Му, след това Обрязването, после Кръщението. Всичко това съставя началото на Божието домостроителство. То отразява начина, по който Бог се разкрива на света и на самата Църква.

Друго слово на Господ гласи: „Влезте през тесните врата; защото широки са вратата и просторен е пътят, който води към погибел, и мнозина са, които минават през тях; защото тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират“.

Това означава, че пътят, който води към живота, има „тясна врата и стеснен път“. Силно ме развълнува употребата на думата „тесен“. Това означава, че в крайна сметка истината се вижда през тясна пукнатина, през която човек трябва да премине. За да направи това, той трябва да стане по-малък. Да стане тънък.

Изразът на отците е наистина красив: „Не трябва да имаш дебел, а тънък ум“. Не бъди тромав като мед, вместо това бъди като водата, която преминава през всичко.  Така че всеки човек, който иска да се освободи и да застане пред тайната на Бога, трябва да стане по-тънък, да бъде гъвкав, за да може да се провре през някоя пукнатина.

Първият път, когато посетих стареца Паисий, бях с мой състудент. Помня неговите думи, изпълнени с благодат и духовна сладост:

– Какво следвате, юнаци? – ни попита.

– Физика – му отговаряме.

– И двамата ли сте физици? Е, тогава трябва да научите и физиката на метафизиката. Чували ли сте за духовното разпадане на атома? Когато познаем себе си, т.е. когато стигнем до себепознание, тогава става разпадането на нашия атом (на гръцки думата атом означава неделим, индивид. Тук старецът говори за индивида в смисъла на нашето егоистично „Аз”, което трябва да се разпадне). Ако не се смирим, за да се разпадне нашият атом (т.е. нашето „его”), няма да се освободи духовната енергия, която е необходима, за да преодолеем гравитацията на собствената ни природа. Само така, юнаци, ще можем да очертаем духовната орбита.

Колко приятна изненада! Старецът Паисий ни говореше на нашия език с неговия език.

– Духовният живот е лесен – ни рече. – Защото игото Ми е благо, и бремето Ми леко” (Мат. 11:30), казва Господ.

– Но „тесни са вратата и стеснен е пътят” (Мат. 7: 14) – му възразява моят приятел вежливо и любезно.

– Благословени, тлъстините са тези, които правят вратите тесни! Изхвърли ги и ще видиш колко лесно стават нещата!

И какво имаше предвид под „тлъстини“? Егоизмът, нашите страсти и важното е да се пазим от егоизма на ума. Тази идея, която някой има за себе си: „Аз мога да разбера всичко, мога да направя всичко, аз съм силен“, това е тенденцията на нашето време.

Бях преди години на голямо тържество в едно социално заведение, в което се полагат грижи за деца със сърдечни проблеми. Там бяха президентът на републиката, архиепископът, лекари, други важни хора, имаше голям екран, голямо тържество. Не чух нито веднъж думата „Бог“. „Ние сме способни, ние ще победим рака, ние можем да го направим„. По-спокойно, какво ще постигнеш? Това е грозното, което живее в нас, че вярваме в своите сили… „Бъдете смели, тук и сега“. Не! Нито в силите си, нито в „тук и сега“… „Навсякъде и винаги“ някой става силен чрез духовния живот. Ето как живее Църквата, ето как върви от години, ето какво е посланието, то се разпространява в историята, то се повтаря и в нашата епоха.  Епоха, която поражда атеизъм, малоумието на атеизма, където Бог не е нужен.

Съществува постоянната потребност на човека да постига велики неща. Но най-впечатляващото нещо, най-великото нещо, което човек може да направи, е да надскочи този свят, да пречупи неговата логика, да разцепи своя атом, както казва св. Паисий, да опише духовна траектория, да постигне енергията, от която се нуждае, да достигне скоростта на бягство, да премине през пукнатината на логиката, да влезе в пространството на вярата, в него да преживее тайната на Бога и да благодари „сега и завинаги во веки веков“.

Съвременната логика е логика, която изисква отговори за всичко. Казвам това по „коварен“ начин, за да изпреваря въпросите ви. Вие, богословите, казвате в университетите, че Църквата има отговори за всичко. Църквата има една наистина красива дума „тайнство“ и то не включва изследвания, нито физическо разбиране или смисъл. Какво носи тя? Човек застава смирено пред тайната и истината му се разкрива според мярата на неговите възможности. Толкова, колкото той може да побере. Това е, което той може да живее, това е, което Църквата живее; тя живее откриването на тайната на Бога, а не отговорите на въпросите. Някога бях на едно събрание на Атинския колеж и ме помолиха да произнеса слово. Наред с другите неща, за които говорих, споменах и един пример. Съвременната наука през последните 30 години, по-специално астрофизиката заяви, че това, което виждаме от Вселената, е наистина малка част от нейния истински размер. Напоследък този размер се оценява на около 5 %. Останалата част според тях е тъмна енергия и тъмна материя, т. е. енергия и материя, които ние не можем да видим, но съществува и в това се крие тайната. Вселената крие своята тайна в тъмното си пространство, в некомуникативното пространство, което може да се наблюдава само косвено. Споменах този факт, учениците го харесаха. Накрая те казаха:

– Виждаме свещеник и слушаме някой, който ни говори на научен език. Можете ли да обедините това, което виждаме, с това, което чуваме?

Отговорих:

– С удоволствие. Това, което чухте, е 5%, т.е.  съобщимото, малкото… Това, което виждате, Свещенството, са останалите 95%. Лично аз съм пълен с първите 5%, изпил съм чашата до дъно и беше невероятно! Но се осмелих да скоча в тайната на 95-те %. Уверявам ви, че пътуването в тъмното пространство на Тайнството е по-красиво от светлото и видимо пространство на логиката и разбирането!

Църквата притежава именно това. Някой казва: „Само това, което виждам“. Не! Съществува и това, което вие разбирате, но не можете да видите. И така, те питаха за други неща, а после ме попитаха нещо и аз им казах: „Деца, нямам отговор на този въпрос“. Настъпи пауза и избухнаха невероятни аплодисменти. И така, след това те написаха в дневника си: „Най-накрая се появи човек, който каза, че не знае!“. Но аз бях толкова щастлив, защото моята слабост да отговоря на въпроса потвърди това, което се опитвах да кажа.

Въпрос:

„Бих искал да попитам относно понятието „време“ в нашата вяра. Имам предвид, че по-старите отци, както и св. Паисий, в известен смисъл са спрели времето, както го разбираме ние [някой трябва да прочете преживявания от живота на св. Паисий и други светци, за да разбере естеството на този въпрос].Тоест кога времето спира за светците и кога за нас, смъртните?

Отговор:

– Защо мислиш, че ти самият не можеш да станеш светец? Църквата е църква на светците. Първо, това разграничение между светците и нас, смъртните, не е правилно. Църквата е покана за святост. Всички са светци! Може и да не сме такива в действителност, но смятаме, че светостта е нещо изключително далечно.  Светецът е човек на благодатта. Горко, ако има човек, кръстен и в Църквата, и няма елементите на благодатта и нейния печат. Не! Така че това разграничение само по себе си не е правилно! Бих ви дал пример от физиката, просто се опитайте да проследите какво се опитвам да кажа. В общата теория на относителността съществува т.нар. тензор на Айнщайн, тензор на Ричи. Какво означава това? Той показва връзката между масата и времето и пространството с времето. Това означава, че там, където има маса, тя дава ипостас на пространството, а там, където има пространство, има и време. С други думи, там, където няма материя, няма и пространство, а там, където няма пространство, няма и време. Описвам това просто и ще направя необходимия преход. Защо ми харесва, че съм изучавал физика?  Човек, който има материалистичен дух, материалистична „тлъстина“, този човек не може да вижда добре времето. Някой, който става лек, като намалява своята тлъстина, например отшелникът, човекът на молитвата, човекът, който се въздържа и ограничава своята тлъстина, той не я премахва, а я свива. Сега той или тя може лесно да се освободи от пространството и времето. По тази причина хора като св. Паисий могат да виждат, те са имали дарбата да предвиждат. Те са „изтънели“, а (духовно) „изтънелият“ вижда. Дебелият не вижда нищо друго, не говоря за теглото му, а за духа му, ума му. Той се интересува само от това какво да яде, какво да прави, къде да отиде, от развлечения, това е тлъстината. За другия човек всички тези неща избледняват и той започва да вижда. И така, отиваш при св. Порфирий и без да правиш нещо друго, той те чете. Това е животът на Църквата, опитът от нея. Колкото повече някой свива физическата си дебелина, своята материалност – която обаче не отменя, ние сме тяло и душа, в противен случай говорим за ереста на монофизитството – толкова повече той се освобождава и навлиза в пространството и времето. Класически пример е това, което четем в житието на св. Порфирий. Св. Порфирий пътува във времето… Той вижда къде има вода, какво се случва в Сан Франциско, има някои истории, за които не съм сигурен дали са публикувани. Също така той виждал в бъдещето. Така че не съм сигурен дали това отговаря на въпроса ви, но понеже времето зависи от материята, най-общо казано, времето има „дебелина“, колкото повече някой изтънява,толкова повече се освобождава от времето…

Край на беседата

превод: Константин Константинов