Да влезеш в Божията логика (първа част)

Автор: Месогейски митрополит Николай

Наслаждавам се на човешката мисъл и разумност. Наистина изглежда голямо благословение организацията на мисълта, която човек постига чрез научното образование и най-вече чрез научните изследвания. Развива се система от разсъждения, която е красива, като бродерия, която изпълва човека и много му помага в неговото себеусъвършенстване. Благодаря на Бога за този дар, който ми дари. От друга страна, Той закъсня да ми предложи друг по-голям дар. Чувствам истинска благодарност за онова, което желаех още от малък и в крайна сметка се сбъдна в живота ми. В определен момент от живота ми, макар човешката логика да бе толкова красива и велика, тя не даваше адекватно тълкуване на света, човека и живота. Тогава в съзнанието ми започнаха да се появяват различни мисли. Някои от тези мисли са стари, на 35 години. По онова време се случи следното. Позволете ми да го споделя с вас и не съм сигурен докъде ще стигна.

Бях отишъл в храма и пред олтара, точно зад Светата Трапеза, се намираше Разпнатият, Иисус Христос. Впечатлих се от разговора, който проведох с други състуденти, колеги, изследователи. Те бяха хора с вяра, но се опитваха да докажат всичко с ума. И така, гледайки Разпнатия, на върха [на кръста Му] пишеше: „Цар на славата“. Труп в кръв, на Кръста, бит, осмиван, пренебрегван пред лицето на смъртта и въпреки това на върха пише „Цар на славата“. Един вярващ ми беше подарил разпятие, мой колега, католик, на което пишеше: „Иисус Назарянина, Цар на юдеите“.

Сравнявайки двата кръста, си помислих, че върху единия кръст има историческо описание, което трябва да вярно, това е казано в Евангелията. На другия кръст има нещо друго, което не следваше реалността, но разкриваше някаква истина. „Това или е лъжа, или е наистина голяма истина!“. Не знам какво беше това… Но със сигурност в онзи момент то бе предизвикателство за мен. Как е възможно това Тяло върху Кръста да бъде Бог и да бъде Слава в същото време, да бъде „Царят на славата“! И така, умът ми започна да се мъчи и да се ориентира в продължение на дни в определени сфери на този проблем. „Ако бях Бог – си казах, – щях да създам света както пише в  Светото Писание!“ А там се казва, че Той е създал света „и той бе твърде добър“, а не „съвършен“, но „добър“. Ако зависеше от мен, щях да оставя света за известно време да работи както трябва. Но това не се случило. Той създава ангелите, ангелите падат… Той създава хора, хората падат… Защо е направил това? Защо не е могъл по някакъв начин…, да позволи това зло да се случи малко по-късно, за да можем да да сме живели за кратко в Рая, да сме усетили за малко какъв е Раят, а след това да оставим грехопадението и да видим как щяха да се развият нещата. Такива кратки въпроси започнаха да ми идват на ум, които можеха да поколебаят вярата ми. Вместо това те ме предизвикаха да търся по-дълбоко скрития отговор. Почувствах, че имам известна увереност, че вярата се намира някъде, защото цялото това нещо, което се нарича „Църква“, е толкова красиво и в него се крие нещо велико. Значи умът ми трябва да търси някъде другаде. В църковния език имаме термина ум (νούς), който може да се преведе като „ум“, „дух“. Съществува думата „увещание“ (на гръцки – „νουθεσία; νου-θετώ – увещавам“). След прочитането на Евангелието свещеникът „увещава“. Което означава, че той взема „духа, ума“ и го поставя там, където трябва. С други думи, да вземе ума и да го насочи някъде…, където всички заедно можем да станем свидетели на истината с поглед, различен от наивната гледна точка, от която често я гледаме. Така реално Църквата формира духа и ума, тя напътства с цел да се открият хоризонти, да се развие една друга логика. Сравнявайки тази логика с научната логика, започваме да осъзнаваме, че има разлика. Не че едната е по-добра от другата… Не бих казал това. Но имаме нужда от друга логика, различна от тази, с която вече сме свикнали, за да видим истината в този случай. На друго място св. ап.  Павел казва: „А нашето живелище е на небесата“.  Какво означава думата „живелище“ тук? Всъщност сърцето ни трябва да подхожда към посланията по небесен начин. „Нашето живелище“, любовта, която оформя ума ни, „е на небето“ – това иска да каже.

Сега ще събера цялата тази информация, за да ви улесня. Искам да предприемем едно пътуване, за да открием духовната логика, с която можем да разберем света, да доближим истината, да се изправим пред тайната, за да се опитаме по някакъв начин да докоснем Божията истина. Какво хубаво нещо и то си струва! Когато някой е в Църквата, или когато почука на вратата ѝ отвън, или когато вижда вратата да се отваря малко и влиза, той попада на едно необикновено място, това е мястото на Бога. Това място трябва да се разбира не като религия, не като обикновен морал, а като възможност, която озарява духа ни и отваря сърцето ни за света на Бога. Заслужава си. Следвайки този път, това е възможно.

Казва се „да придобием Христовия ум“. Какво е това, как подхождаме към него? Св. апостол Павел пише: „Защото словото на кръста“, което означава „Разпнатият Бог“, „е безумство за онези, които гинат“. Той казва, че този „Разпнат Бог“ е безумство, неразбираем и несъстоятелен за нашата логика. Какво е това в крайна сметка? „За иудеи е съблазън, а за елини безумство“. За евреите, които са очаквали един силен Бог, който ще дойде и ще промени целия свят, то е скандал-съблазън, Бог не може да бъде такъв. За гърците, които философстват, е безумие, дори не е нужно да се занимават с това. Чуйте какво следва! Той казва „за нас“ – за онези, които са верни, спасени, влезли са в тази логика, в тази прегръдка, в този път на спасението – е „сила Божия и премъдрост Божия“. Не скандал, а сила… Не безумство, а мъдрост“. Толкова „велика“ дума. Кръстът да бъде „Премъдрост“. Това не може да се обясни логично. Не мисля, че някой може да обясни логично Божията икономия (домостроителство). „Как и защо Бог става Човек?“. Защо не избира друго средство и в края на краищата какво е постигнал? Страдал е, бил е разпнат, възкръснал е от мъртвите, възнесъл се е, състояла се Петдесетница и с какво нашето състояние се различава от състоянието на Стария Завет, първото Божие домостроителство? Такива въпроси се появяват. Не можеш да им отговориш. Защо? Дали защото те не представляват истината, или защото нямаме добър телескоп, за да се доближим до тях? Дали рационалното мислене е достатъчно, за да им отговори, или има друга логика, Божията логика… Този ум, за който преди казахме, за да може човек да се приближи до тях? В Свещеното Писание, в живота на Църквата и в цялото съдържание на вярата има много неща, към които човек не може да се приближи с интелектуално разсъждение. Той не може да се приближи до тях! Това е все едно да се опитваш да влезеш в дадено място през стена. Ако се втурне към стената, ще нарани главата си. Какво е нужно? Да мине по заобиколен път, да влезе през вратата, да намери начин да влезе и да излезе от целия този проблем, пред който е изправен.

В Свещеното Писание виждаме, че докато Христос има Божията логика, Неговите най-великите проповеди не били разбрани, а отхвърлени. Кои са най-великите проповеди? Една от тях е тази, в която говори за Своите Тяло и Кръв. Тогава някои започват да се оплакват и да казват: „Това са тежки думи…, ще ядем Неговата плът и кръв?“; „От това време мнозина от учениците Му се върнаха назад и вече не ходеха с Него“. И Господ казва на Своите ученици: „да не искате и вие да си отидете?“. Тогава св. ап. Петър спонтанно отговаря: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот, и ние повярвахме и познахме, че Ти си Христос, Синът на Бога Живий“… Твоето послание е посланието на вечния живот. Със сигурност и св. ап. Петър не разбрал какво е казал Христос за Тялото и Кръвта Си, но докато другите казали: „Ще ядем плътта Му?“, той все пак почувствал нещо друго и осъзнал нещо друго. Това е нещо различно!

Да преминем към друга проповед, също толкова важна, на апостол Павел.

„Тогава Павел застана сред ареопага и рече: мъже атиняни, по всичко виждам, че сте особено набожни. Защото, като минавах и разглеждах светините ви, намерих и жертвеник, на който бе написано: Незнайному Богу. За Тогова прочее, Когото вие, без да знаете, почитате, за Него аз ви проповядвам”.

По-късно, щом го чули да говори за възкресението, те си казали: „друг път щем те послушаме за това“…

Кое възкресение?.. Възкресението не е разбираемо с логиката, вместо това логиката изисква нещо друго – вяра и затова те го отхвърлили. Учениците, в деня на Петдесетница, отиват и проповядват чрез просветлението от Светия Дух и словото им също не е разбираемо и хората казват, че учениците са пияни и са изгубили ума си. И проповедта им е неразбираема. Проповедта за Тялото и Кръвта Христови,  проповедта за Възкресението и проповедта за благодатта на Светия Дух. Това не са просто думи, а предаване на живот и благодат. Например на Петдесетница те Го видели, но не могли да Го разберат. Трябвало им нещо друго.

Още нещо. Големите молитви не били чути. Ние често казваме за нашите молитви: „Моля за това, но не ми се дава“, отъждествили сме молитвата с просията, а Бога – като слуга на нашата воля, но не осъзнаваме, че молитвата не е просене.   Молитвата означава да благодариш и да се доверяваш, да дадеш живота си.

Още нещо се появява в този момент. Господ казва молитвата в Гетсимания и молитвата Му не била чута от Бог Отец. Св. ап. Павел казва: „И, за да се не превъзнасям с премногото откровения, даде ми се жило в плътта ангел сатанин, да ме бие по лицето, за да се не превъзнасям. Затова три пъти молих Господа, да го отстрани от мене. Но Той ми рече: стига ти Моята благодат; защото силата Ми се в немощ напълно проявява” (2 Кор. 12:7-9).

Тези неща не са част от нашата логика… Те са нещо различно!

Имаме едно социално заведение в Атина, казва се „Галилея“, за болни от рак в последен стадий. Неотдавна имахме една 39-годишна жена. Тя бе в последния етап от живота си. Има три деца, непълнолетни. Едното е на 16, другото на 7 и третото на 6 години. Тя дойде при нас и когато влезе в нашата програма, беше приключила с всички терапевтични процедури. Докато беше в последен стадий, ние я приехме в нашето социално заведение. Един ден отидох да я посетя. Майка ѝ беше там. Двете ми казаха:

– Очакваме чудото и тя ще се оправи – казваме ти го  предварително, за да знаеш. Нека лекарите говорят каквото искат. Отче, щастливи сме, че сме тук и ви благодарим. Ще ви върнем като подарък чудото на нейното лечение, сигурни сме! Оставете ни в заведението, не ни отпращайте.

Тези хора не бяха „църковни хора“, но бяха „вярващи хора“. С каква вяра? Те водели децата си да получат причастие на Велики четвъртък, ден преди Рождество Христово, на Успение Богородично, нещо в този смисъл. Прости хора, но с вяра.  Намесих се, за да могат да останат малко по-дълго и изведнъж здравето на жената започва се срива. Откарват я в болницата, защото се нуждаела от болнично лечение. Там тя остава един месец и след месеца изпада в кома, не можеше дори вода да пие. Без никаква друга възможност, роднините настояват да я върнат обратно в „Галилея“. Те казват, че искат да я заведат там; лекарите казват, че не може, тя не е в състояние, което можем да я прехвърлим там. И така, роднините подписват документите, с които отказват тя да умре в болницата. И майката я връща обратно в Галилея. Не знам какво са ѝ направили, тя започна да се чувства по-добре, пиеше вода, ядеше малко и каза, че иска да говори с мен.

– Отче, искам да ви кажа, че се случи второ чудо. Надявахме се на първото, на малкото чудо – да се оправя, а сега се случи по-голямо, второ чудо се случи. Аз съм готова да си замина (от този свят)! Христос ми показа живота ми без мен и света без мен, и децата ми без мен… Не знам какво е това.

– И какво ти каза Той? – я попитах.

– „Чакам те горе и ти ще си заминеш“ – отговори тя.

– А ти не се ли притесняваш?

– Не, аз съм щастлива, това е голямото чудо!

Майка ѝ реагира по подобен начин. Сега, след всичко това, майката се приближава към мен и ми казва:

– Позволете ми да ви разкажа какво се случи тези дни. Бях сигурна, както ви бях казала, че тя ще живее. В крайна сметка това няма да се случи и тя ще ни напусне.  Ядосах се на Бога, оплаках Му се. Сега искам да изповядам това и да го изкарам от себе си, но все още ме боли. Въпреки това дъщеря ми ми каза и аз ѝ вярвам, че това е по-голямо чудо и аз съм по-щастлива. Грехота ли е това, че съм щастлива?

– Питате ме дали е грях, защото дъщеря ви ще си замине?

– Не, тъжна съм за това… Но съм щастлива за чудото, което се случи.

Връщам се, започваме да говорим, децата влизат. Малкото дете казва:

– Мамо, кога ще се прибереш?

Тя казва:

– Мама няма да се прибере вкъщи, тя ще бъде тук…

– Няма ли да те видим отново?

– Не, ще си замина!

– Къде отиваш?

– Сега ще отида на небето. И няма да мога да те видя или да говоря с теб. Слушай, детето ми, с мен е свършено, Христос ми показа живота ми без мен и живота ви без мен и ще бъде много по-добре и ще се срещнем там, където отивам, ще те видя, но ти няма да можеш. Ще мога да ви чуя, но вие няма да можете да ме чуете, но каквото и да желаете, ще го поискате от мен и аз ще го предам на Христос и ще видите как ще бъде много по-добре.

– Но ние искаме да си тук!

– Вие не знаете какво искате – казва тя.

Дните минават, аз съм със Синайския архиепископ в „Галилея“, чакаме да пристигне един монах и предложих на архиепископа да посетим жената за малко. И така, отиваме в стаята ѝ и аз ѝ казвам, че тук е архиепископът на Синай, а тя казва:

– През август, когато бях по-добре, един мой приятел щеше да ходи в Синай и исках да видя това място толкова много… Сега сигурно ще го видя отгоре…

Казвам ѝ:

– Ти не си дошла тук, за да отидеш горе, а за да можем да те задържим тук долу.

– Оставям ви, – казва тя, – заминавам нагоре.

А архиепископът казва: „Нагоре, това наистина ще бъде красиво“. Какво друго можеше да ѝ каже?

И тя отговаря.

– Аз също исках да отида в Лондон, сигурно ще видя Лондон отгоре… – пошегува се тя с нас.

Междувременно я питам:

– Готова ли си да си заминеш?

– Готова съм! Чакам да дойде времето.

– Кога ще дойде времето?

– Може би сега, може би през нощта, може би утре, може би Бог ми дава още няколко дни, за да мога да изляза на балкона и да погледна слънцето…

Тя все още е там, минаха три седмици. Показах видеоклип с нея на архиепископа, майка ѝ ме помоли да го направя. Тя е вдигнала котвите и готова да тръгне.

– Добре ли си?

– Толкова съм щастлива!

Това няма друга логика, няма друго тълкуване, дори психологическо. Някой психолог може да излезе и да каже, че при нея състоянието е такова… Но няма такова нещо.

Бих искал да открия, да потърся и да развия тази логика на вярата. Ако бях на нейно място, мисля, че щях да действам според логиката на майката. Искам нещо от Бога, вярвам, че Бог ще извърши чудото, но в крайна сметка то не се случва и не идва. Тогава майката – с помощта на дъщерята – признава, че е поискала от Бога малкото чудо, а Бог ѝ е дал по-голямото. Това не може да се тълкува с никаква научна логика, но ѝ дава голяма сила – „Сила Божия и мъдрост Божия“. В края на краищата кръстът на логиката е сила, мъдрост и този кръст получава сила от Божия кръст.

Вече ви казах, че вярата в Разпнатия за някои хора е съблазън, а за други – безумство, но за нас в Църквата тя е „Божия Сила и Божия Мъдрост“. Човек търси в текстовете и открива, че нещата са малко по-различни от това, което сме свикнали в науката. Но ще продължа и ще ви дам и някои научни примери. В науката не всичко се обяснява рационално. Ако някои от вас имат природонаучен опит, вече знаят това. Има някои принципи, които нашият ум и сетива разбират много просто.  Вземете например принципа на непрекъснатостта. След това се появява друга теория, която нарушава непрекъснатостта, това е така наречената квантова теория.  В този случай няма приемственост, няма абсолютност, има относителност. Няма сигурност, има неопределеност. Ние пребиваваме вътре във физическия свят и не можем да разберем напълно всичко. Той ни превишава. Един необятен свят, а ние сме толкова малки. Някои поставят въпроса: „Има ли извънземни същества?“. И какво, ако те съществуват…  Най-лошото не е дали съществуват, защото дори и да съществуват, ние не можем да общуваме с тях. В тази огромна вселена те може и да съществуват. Но дори ако приемем, че продължителността на живота им съвпада с продължителността на живота на човечеството на нашата планета, и дори ако те разбират нашия език и ни изпратят съобщение, за да кажат „Добро утро!“, това съобщение, за да достигне до нас, изисква в най-добрия случай стотици години. И ако се предполага, че ние го разбираме, за да отговорим с „Добър вечер!“, то ще отнеме още 400 години…

Не е разбираемо и защо ние, наистина малките хора, живеем в този невъобразимо огромен свят. Ние не можем да го запълним. Разбираме, че той съществува, но не можем да „общуваме“ с него. По същия начин стои въпросът и с целия този шум, който дойде след разкодирането на генома. Отваряме книгата, но не можем да разберем нейния език и не можем да разберем всичко и си мислим, че можем да обясним всичко, и се опитваме да го интерпретираме по всеки възможен начин, но, за съжаление, сред всичко това губим възможността да развием малко по-различна логика.

Следва тук

превод: Константин Константинов