Маските в семейството

Автор: о. Спиридон Василакос

Темата за семейството е огромна, защото там имаме общение между личности. Много пъти чуваме съвета на Църквата към семейството, цитираме текстове на отците и всички те са много ценни, но трябва да внимаваме в нещо по-дълбоко, което прави Църквата, именно изтъкването на личността. Проблемът днес в една връзка е, че не се откриват личностите. Душата ми не е чиста и предпочитам да я държа заровена под различни неща, за да не се открие реалното ѝ състояние и болест. Не откривам лицето си пред другия, защото то ще бъде една страшна маска за другия. Но Църквата идва и очиства душата на човека, дава му всички предпоставки за очистване, за да стане душата лице. И когато душата на човека се очисти, автоматично започва да се очиства и връзката му с другия.

Много е трудно да очистя душата си. Нужно е дълбоко смирение, автентично покаяние, за да очистя душата си. Оттук, след като няма да вляза в тази борба, няма да поискам да скоча в тази бездна на сърцето ми, тогава ще се принудя да си сложа маски. И маската ще покрие цялото ми състояние.

И стигаме сега до семейството, където всеки носи една маска, истинското лице не се показва и в крайна сметка имаме една толкова силна връзка между непознати лица.

Направи ми много впечатление кореспонденцията между отците на Църквата и в нея се вижда следното. Св. Василий Велики си кореспондира със св. Григорий Богослов. Две напълно различни личности. Защото днес виждаме съпрузите да идват и да казват: различни хора сме. Ама ако бяхте същите, нямаше да сте хора, личности, чудото е в различността. Бог, Който създал човека, не е фабрика, която произвежда консерви. Божията любов се вижда в различността на човеците. И казват: не си подхождаме. Но различността не изключва любовта, която ще стане  връзка и единство. Между св. Василий Велики и св. Григорий Богослов, които са различни по характер и често имали разногласия в своя жизнен път, се развива силно приятелство и съществена връзка, истинно общение. Но разногласието сред любовта е здраве. В едно писмо се споменава рецептата за истинското приятелство. Те го изповядват и откриват в кореспонденцията си  – от първия момент, в който се запознали, единият открил на другия истинското си лице. Затова виждаме днес двама човека да се женят и след 15-20 години стигат да казват за другия: не го познавам. Защо не го познаваш? Защото това, което ти видя и това, което показа, това, което ти е показал и ти си му показала, е било една маска, която в даден момент ще падне. И тези двама велики отци казват: показахме нашето истинско лице и вложихме Христос в нашата връзка.

Тези два елемента, които накарали двама различни човека с различен темперамент – позволете ми да кажа – с две различни скорости на мислене, да се сближат.

Днес нашият проблем е проблемът с личността. Имаме маски и една поетеса казва, че слагайки всекидневно толкова маски това, което живеем, не е живот, а карнавали, и не само това, а слагайки и сваляйки маски, в даден момент губим нашето истинско лице.

Днес сме загубили лицето, това е голяма загуба. Голямата криза е, че са загубени лицата и са наложени маските. И маските падат една след друга и казваме: промени се човекът, не е този, когото познавах. Много трудно се променя човекът, ако не се смири и не се покае, ако не обикне и не прости, няма да се промени. Не се променя човекът. Дано да се променя, но това, което падна, бе маската. Това се е случило. В съпружеството и в нашите отношения и зад фалшивите маски нашият болен егоизъм толкова много се укрепва, че искам да извикам, че „съществувам“. Най-красивото състояние обаче е „не съществувам“. Съществувам  (Υπάρχω – υπό αρχή) означава, че се намирам под нечие началство и власт. Оттук какво става? Не съм свободен, не съм истинен, защото, ако бях истинен, истината щеше да ме е освободила. И казвам сега – съществувам и искам да видя това в живота на съпругата ми, на децата, докато най-красивото състояние, състоянието на радостта, на щастието, на покоя е не съществувам.

Една старица казва искам да стигна до не съществувам. И се опитах да намеря пътя и той е: Обичам, обичам, обичам и стигам до свободата на не съществувам. И тази свобода ме накара да чувствам, когато свърши денят ми, че нищо не ми липсва, не искам нищо, значи съм свободен.

Това е затруднението на любовта, не можем да дадем определение за нея. И св. ап. Павел описва чертите на любовта – не можеш да кажеш какво е любовта. Защото това, което се определя, се ограничава, но това, което можем да покажем, е Христос. Кой Христос? Разпнатият Христос. Следователно Кръстът е любовта. Не възлизаме лесно на Кръста. Христос казва: когато Аз бъда издигнат – автоматично ни открива, че любовта е издигане, възкресение, всички ще привлека към Мене. Което означава, че когато човек се разпне, жертва се, смири се и обикне, това е най-добрият магнит, за да привлече душата на другия човек. И аз какво правя днес в семейството като баща? Не се разпвам и затова не мога да привлека с моята любов душата на детето ми, на съпругата ми, а я отблъсквам. Защото аз съм в съществувам, а не в обичам, но така губя другите, след като самият аз съм се погубил…

превод: Константин Константинов