Чудеса, направени от рани

Автор: о. Харалампос Пападопулос

Животът ни се формира чрез нашите рани. Това, което живеем, са загуби, които  сме преобразили в живот или са се превърнали в нашия ад. Целият ни живот е  битка да преобърнем и да преобразим мрака в светлина. Да вземем суровия хаотичен материал на душата ни, пълен със загуби и рани, и с Божията благодат да му придадем облик и красота. Това е залогът на нашия живот, как ще преобразим ада в рай. Как раната ще стане чудо. Как язвата ще стане живот.

„Бихме могли да дефинираме душевната рана като отрицателно събитие, което е толкова разтърсващо, че не можем да го разберем, да го обработим или да го оставим зад нас. Въпреки това – и това е нейната лукава страна – не можем нито да  си я спомним точно както се е получила, нито да я анализираме и да разберем последиците ѝ за нас. Записана е в нас, но остава скрита и се открива единствено чрез симптомите и болките. Променя начина, по който възприемаме реалността без да ни предупреждава за нейните лукави  и коварни функции“.

Душевната рана се създава най-вече в детска възраст. Не е трудно човек да разбере защо. Защото детето още е  в потенциално формиране на картината за себе си, другите и света.

“Децата принудително се облягат изключително върху своите родители, които често не са достатъчно зрели, търпеливи или балансирани. Например, за едно дете може да е травмиращо, ако майката – без да иска – изпадне в дълбока депресия малко след раждането. Също така за него травмиращо може да бъде излагането му на избухливия гняв или агресия на неговия родител. Освен това, тъй като най-голямата категория душевни рани е тази на “невинните“ рани, едно дете може да получи рана и и от това, което психолозите наричат „пренебрегване“, което означава, че във важен етап от живота му (през първите пет години и особено през първите осемнадесет месеца), детето не е получило грижа, облекчение, утеха, или,  използвайки една по-обща, но многозначна дума, любов“.

Фактът, че раната се създава най-вече в младенческа и детска възраст не означава, че всичко идва от родителите и не може да дойде от лица и състояния дори в други по-късни етапи от живота ни. Човек може да получи душевна рана от всяко лице и състояние през всеки етап от живота си, най-вече в младенческа и детска възраст.

Важното, което трябва да се подчертае, за да разберем по-добре начина, по който  раната работи в нас, е:

а) че не съществува винаги точен спомен за раната, т.е. – как се е получила и

б) че не е толкова просто или лесно човек да признае, че зад многобройните дисфункционални поведения се крие едно травмиращо преживяване.

Можем да кажем, че не съществува човек без рана. Всички сме наранени като същества. Това не е обвинение или упрек, а екзистенциална истина. Ние сме тварни и тленни. Не сме богове, умираме. Не сме съвършени, правим грешки. Съвършенството принадлежи само на Бога, Който е нетварен и Източник на живота.

Не съществува човешки живот, в който човек да не отброява загуби. Самото ни раждане е загуба на един мечтан свят; една скръб. Губим нещо, за да срещнем нещо ново. Умира една реалност (на вътрешноутробния живот), за да влезем в един нов свят. По-късно като младенци преживяваме нови загуби, с главното  усещане, че в крайна сметка не сме едно тяло с майка ни и – очевидно – не сме едно желание. Ние сме отделни. Това е рана. Това е загубата на единството и блаженството; на едно „цяло“, което е станало на отломки и парчета; на един свят, който са ми го раздробили. В крайна сметка не съм едно с майка ми, а отделен. Как ще оцелея? Кой съм? Защо съществувам? Тези въпроси и питания носят стрес, страх и несигурност. Ако не получат отговор от грижовното присъствие на майката и по-късно на бащата, те се трансформират в травмиращи преживявания, които сме призвани да преодоляваме цял живот. В нашия жизнен път ще преживеем много такива разочарования и загуби. Както когато разберем, че майка ни има един друг мъж (баща ни) и баща ни една друга жена (майка ни), когато влезем в света на училището, където има различност, битки и съревнования. Ще настъпи пубертетът със загубата на детското чувство, с тялото, което се формира повторно, с любовта и нейните битки и много други страници на живота, пълни с радост и скръб, смях и сълза, и достатъчно травмиращи противоречия.

Целта на живота ни е: как раната ще стане чудо, как загубата ще стане живот, по какви начини ще преобразим язвата в творчество, светлина, радост, отношение, ерос, любов. Не правят ли това изкуствата? Изкуството в неговото най-дълбоко значение не е ли усилието на човека да излезе от неговия ад? Да придаде светлина, цвят, звук на своите рани? Това е и светостта, най-голямото изкуство на живота. Претворяването на една основна рана в среща с Бога.

До днес в живота ми не прочетох, не чух и не видях художествен деятел без рани, терапевт без рани и светец без кръст. Целият ни живот представлява преобразени или отменени загуби.

Чувствам, че тук се намира Бог. В нашата рана. Защото е чудо как едно толкова слабо творение, какъвто е човекът, с толкова отменени желания и разочарования, загуби и рани, може да преобрази своя материал. Каква сила съществува в него, която му позволява да преобразява мрака в светлина? Самият Бог. Той именно действа в нас, превръщайки мрака в светлина, тленността във вечност.

Ако нещо открива, че сме Божии образи, че в нас съществува Неговото дихание, то е, че въпреки душевните ни рани всички можем да се противопоставяме на мрака и ада. Този свят има невероятна болка. Има и много радости. Но нека бъдем искрени! Болката те кара да забравяш. Хиляди часове радост в миг на болка изчезват. Сякаш болката ни изглежда чуждо нещо. Нещо в нас реагира срещу болката и смъртта. Св. Йоан Златоуст го казва – „Родихме се за вечността и не се примиряваме със смъртта“.

Едно от много неща, които показват, че Бог е в нас, че имаме дълбоко в нас белезите от Неговите стъпки, там в Райската градина, е силата да преобразяваме мрака в светлина.

Разбира се, не винаги, не във всички етапи на живота ни, и очевидно не всички хора по един и същ начин или по едно и също време. Някои могат повече от другите да внасят промени в живота си. Това е една истина, която всички знаем. Защото има души, които са по-наранени от другите. Не всички тръгваме със същите запаси в арената на живота. Едни имат добър геном или по-добри родители. Били са повлияни положително от средата, образованието и т.н. Въпреки това Бог не оставя живота на нито един човек без свидетелство. Дава на всички хора възможности и удобни случаи за изцеление по много и различни начини.

Дивна и велика тайна е да виждаш хора, чиито травмиращи преживявания са им диктували, че трябвало да са разбити душевно, но те настояват върху живота, светлината, позитивността и красотата. Живеят, борят се, мечтаят, творят, смеят се, просветляват и другите. Когато научаваш живота на тези хора, не можеш да не възкликнеш: „Слава Тебе, Боже!“. Как толкова рани и язви, разочарования и предателства, мъки и нещастия са станали светлина? Как са станали святост и рай? Това е чудо. Самият Бог, Който живее в нас.

Вече станах на възраст и минавам бавно по билото на живота. Започвам да се спускам понякога прав и понякога търкулвайки се по склона на моя живот. Не ме трогват чудесата, които „крещят“, показват по телевизията и разнасят по пазарите на религиозните зрелища. Великото чудо се извършва в душите на хората. Тайнствено и дивно. Навярно не е нужно по-голямо доказателство за съществуването на Бога от един човек, чиято история миришела на ад, но чрез Божията благодат я преобразил в рай.

Когато те попитат отново дали вярваш, че Бог съществува, не се губи в думи и тълкувания, даже не са нужни, просто покажи онзи човек, който се издигнал над своите рани, който не оставил въпросите „Защо?“ да разрушат живота му.

превод: Константин Константинов