Пътят на брака

Автор: о. Спиридон Василакос

Исаак и Ревека вървят, за да стигнат до любовта. Тези стъпки са особени. Днес хората не вървят заедно в една връзка, а ходят сами по пътеките на егоизма и затова не могат да се срещнат. Много пъти роптаем заради нашата самота, друг път заради липса на комуникация, но никой от нас не гледа къде реално стои. Божието слово е откровение за човека. Неслучайно всичко, което ни дава, е истина, Божия истина. И чрез тази Божия истина виждаш истината на човека.

Ще се спрем върху това пътуване към любовта. Един много труден маршрут, бихме могли да го наречем кръстен. Маршрут, който Евангелието винаги ни предлага. Само следвайки този маршрут можеш да намериш себе си. Можеш да срещнеш другия човек и реално да общуваш с Бога. Труден маршрут. Трудните маршрути са прекрасни, те са най-хубавите, тези, които никога няма да забравим, тези, които ще ни дадат опит, които ще активират вътрешни душевни сили, ще накарат човека не просто да ходи, а да се задълбочава реално. В пътуването на Ревека и Исаак видяхме нещо: те живели всеки в своята област и между тях имало огромна дистанция. И това става реално в отношенията на хората, в техния живот и души. Там е нужно да извървим това разстояние, реално е нужно да попътуваме. Ще трябва да влезем в един път на уважение, чест, сакралност, и всичко това върху почвата на Божията воля. Когато излезем извън Божията воля, когато се отдалечим от Божията любов, тогава губим не само другия човек, а и собственото си Аз. Именно това преживяваме всекидневно. Но какво означава „да се срещна с другия в Божията воля?“

Тук е нужно особено внимание. Чуваме много пъти за Божията воля и не знаем какво е това. Всекидневно се молим и казваме „да бъде Твоята воля“ и не знаем какво представлява Божията воля. Нека да видим какво реално е.

Св. Игнатий Богоносец изпраща послание до св. Поликарп, еп. Смирненски. Двама велики богоносни отци на Църквата, апостолски отци и мъченици, – нека всеки от нас да посвети време на посланията на светците. Там реално ще се удивим на богатството на духовни преживявания и добродетели, ще се насладим на тази любов, която светците имали помежду си. Защото преди единият да изпрати посланието до другия, общували чрез любовта в Христос. И въпреки че живеели далеч, чувствали, че са близо и въпреки че общуването било трудно, всекидневно общували чрез молитвата и св. Литургия. И виждаме тези белези на духовното общуване в техните послания.

Св. Игнатий изпраща писмо на св. Поликарп и казва:

„Тези, които желаят да се оженят, трябва да го направят със съгласието на епископа, така че бракът да става съгласно Божията воля, а не като резултат единствено от плътското желание.“

Да се спрем върху думите на светеца. Днес със съвременните дадености бихме казали, че бракосъчетанието трябва да става с мнението на духовния отец, защото много пъти един човек, който има Божията благодат, има благодатта на свещенството, понася кръста на духовното наставничество, ни познава дълбоко, може да види много повече неща, отколкото виждаме ние. Да внимаваме особено в това. „Така че бракът да става съгласно Божията воля“. А не като резултат само на човешкото плътско желание. Сякаш ни „снима“ днес. В крайна сметка бракът, отношенията на хората имат чисто плътска основа, която Църквата естествено не отхвърля, не пренебрегва, а благославя. Църквата благославя ероса на хората. Ако четем, ако поискаме да изучим брачните молитви, ще го разберем и осъзнаем. Но идва и ни казва: подбудата да не бъде само плътска, защото, ако няма любов, ако няма Божията благодат, много бързо тази плътска основа ще пропадне и вниманието ще се прехвърли върху друг човек. Основата на една връзка не е само плътското желание. И виждаме с колко голяма мъдрост отците на Църквата разглеждат тези въпроси. Доведи този човек пред Бога, нека видим малко неговата дълбочина и душа. Нея именно пренебрегваме. Нека внимаваме. Винаги започваме от външни и повърхностни неща и състояния и никога не стигаме до дълбочината. И една връзка без душа е осъдена, една връзка без душа е мъртва връзка. Ако човекът тръгваше винаги от душата, от неговата дълбочина, и изкарваше това, което е култивирал в душата си, нещата щяха да бъдат много по-различни в живота и отношенията ни. Докато сега става обратното. Всичко е повърхностно, външно, плътско, материално и душата отсъства напълно, и затова всичко е мъртво. Нима Църквата поставя в периферията ероса или желанието, което човек може да почувства спрямо другия? Не, разбира се. Или свободата на човека? Естествено, че не. В древни богослужебни текстове, преди да започне Тайнството Брак,  свещенослужителят задавал въпрос и следвал отговор от младоженеца и  невестата. Съгласно твоята свободна воля ли става това? Искаш ли, желаеш ли този човек? Свободно трябва да го искаш, да го желаеш и да ти харесва. Харесва ли ти? Вижте колко изкусно и вежливо Църквата възприема всички аспекти на човека. Искаш ли свободно, желаеш ли я, харесва ли ти? Ако реално я искаш,  желаеш и ти харесва, е, тогава не оставай само в това. Помолил ли си се? Претеглил ли си себе си? Светли ли са твоите подбуди? Тогава в тази връзка има място и за Бога, защото има и връзки и хора, в които няма място за Бога. Определени пъти егоизмът е толкова силен, че Бог не се побира и когато Бог не се побира, не се побира и другият човек. Когато не се побира човекът, Бог не влиза. Когато Бог не влиза, човекът не се побира. Затова много пъти няма нито комуникация, нито разбирателство, нито съвместно съществуване, нито съвместно живеене. Св. Йоан Златоуст нарича брака Тайнство на любовта. Това, което Старият Завет ни казва за Ревека и Исаак. Подвизавали се, борили се, вървели заедно, почувствали сакралността на личността на другия и стигнали до височината на любовта. Светецът казва – и домът е малка църква. Имайки превид не само дома, а връзката, – когато почувстваш сакралността на твоето битие, на личността на другия, е сигурно, че ще почувстваш и сакралността на връзката и ще разбереш, че тази връзка е Църквата и затова великият поет Зеферис казва: „Любов, къде е църквата ти? Омръзнаха ми вече метосите!“

Омръзнаха ми сурогатите. Любов, къде е църквата ти? Любовта е Литургия, любовта е тайнство, което явява човека, което издига човека.

Днес нашите отношения се сриват, във връзките сме нещастни, скърбим, разболяваме се. Защо? Защото няма място за Бога в нашите отношения. Защото не чувствам сакралността на човека и затова не мога да стана литург на любовта. Готов ли си да дадеш на другия не само ръката си, парите си, къщата си, колата си, а рамото си?

Веднъж попитали един старец на Света Гора. Той говорил за сакралността на човешкото тяло. Кой отдели време да почувства колко сакрално е тялото на човека? Това, което Бог е създал, докоснал го със Своята благодат и го нахранил с нея. Можем ли да почувстваме какво е тялото ни? Можем ли да разберем какво е тялото на човека? Бог го е създал с Неговите ръце и виждаме това в Църквата, в Тайнството Кръщение, в Тайнството Миропомазание, в Тайнството Елеосвещение, в Тайнството Брак, в Тайнството Свещенство. Човекът бива удостоен с Божията благодат да държи Самия Бог в ръцете си, да има навсякъде благоуханието на Пресветия Дух, навсякъде печата на Божията благодат. Човекът се удостоява не само като свещеник да държи Христос в ръцете, а да се причастява с Христос, да приема Христос в себе си и така разбираме тялото ни и неговата сакралност. И попитали стареца за сакралността на тялото, този, който посветил живота си, за да стане литург, защото това е монашеството – и бракът, и християнинът, да станеш литург на сакралността на живота, на сакралността на тайната на човека. Попитали го:

– Кое е най-сакралното място в човешкото тяло?

И той им отговорил:

– Рамото.

Всички се изумили. Не очаквали нещо подобно.

– Рамото, геронда, е най-свещеното място на тялото ни?

-Защо?

– Защото върху него се обляга нашият кръст.

– Ама кой е моят кръст?

– Ръката на съпругата, ръката на детето, ръката на приятеля, ръката на брата, ръката на човека, там се обляга. И ние там се облягаме.

Днес нищо не издържаме, защото всеки се е облегнал на рамото на своя егоизъм и така чувстваме пълна самота.

Светите икони могат много да ни кажат. Нека разгледаме внимателно иконата на св. 40 мъченици в ледените води на езерото. Много пъти се кръстим, целуваме иконата, но не виждаме на какво се покланяме, а го правим формално. В онзи момент се създава една връзка със светото изображение, със светеца. Светецът в онзи час може да ти каже и покаже много неща. И виждаме св. 40 мъченици, тези св. 40 замръзнали, голи тела, в езерото и там има някои сцени – виждаме стареца с бяла коса и бяла брада да крепи младежа, който пада, и младежът да крепи стареца, който пада, виждаме единият да крепи другия и всички заедно Бог да  увенчава и да им дарява благодат от небето. И се потвърждава стихът на поета. „Рамо до рамо двамата издържат тежестта от предстоящото“. Дадохме ли на другия рамото ни да се задържи, любовта ни, душата ни, за да се нахрани? Това е Божията воля. Ако нямаме това, сме извън Божията воля. Ние много пъти даваме  на другите неща, които не са опори. И не само съпругът на съпругата, но и родителите на децата и брат на брата. Много пъти подкупваме съвестта си: „Дадох му! Отидох и му дадох!“ Това е добро, но другият човек не иска колата ти, за да се придвижи, не иска парите ти, за да излезе от едно трудно положение, другият човек иска рамо да се облегне, иска компания да се разхожда, иска душата да се стопли, иска Бога да диша. Това е тялото, това е Църквата, това е връзката, това е бракът. И когато не сме в това, сме извън Божията воля.

Да си припомним нещо от Тайнството Брак. Хорото на Исаия не е само това, Исаия играе от радост, защото вижда пророчеството, което Светият Дух му дал, да се въплъщава в лика на Пресвета Богородица, в нейното присъствие. Но и в онзи момент от тайнството единият държи другия, свещеникът държи с едната си ръка  хванатите им ръце, а с другата ръка държи Евангелието. Тоест единият държи другия и двамата заедно държат и биват държани от Христос.

Св. Йоан Златоуст казва: бракът е тайнство и образ на Църквата и Христос. Разбрали ли сме това? Както Христос обикна Църквата и се жертва за нея, така и единият човек за другия. Велики неща, силни тайни, страшни състояния. Но големият наш провал и неуспех е, че ние не живеем тези тайни, защото не следваме този път.

Губя всекидневно себе си, не правя нищо за тази загуба. Как е възможно да намеря  другия човек? Начинът на моя живот показва, че живея в себеразруха – как е възможно да утеша, да защитя, да дам нещо на другия човек? Живеем трайно в такива състояния.

Човекът трябва да застане с духовна чистота, да принесе себе си, да се открие, да се изповяда, да се жертва, да поеме своята отговорност. Тогава изпълнява Божията воля. Когато остане в състояния на изгода или плътски състояния, е извън Божията воля. И извън Божията воля никога няма да преживее тайнството на любовта, никога няма да почувства това негово възпълване. Човекът се подвизава  да поеме отговорност, да бъде искрен към другия, да е почтен, неговите подбуди да са святи, това е кръст, не е лесно. Когато човекът понесе този кръст, тогава живее в Божията воля. И става това, което станало на сватбата в Кана Галилейска. Христос казва: Какво нямате? Вино? Какво имате? Вода. Донесете водата да я превърна във вино! И кое е виното? Трудът на човека. Трудът трябва да е честен. Тогава Бог ще превърне водата на неговия труд, потта на душата му, на борбата да застане честно, във вино, тоест ще му даде друго измерение, благоухание, сладост, ще му даде това, което реално ще утоли жаждата и ще зарадва душата му.

В апостолското четиво апостолът казва много неща и накрая казва на жената: и ти уважавай труда, кръста, който ще понесе, борбата, която мъжът ще води. Там естествено изопачаваме думите на апостола – а жената да се бои от мъжа. И единият настъпва другия. (В Гърция и Кипър по време на апостолското четиво при думите „а жената да се бои от мъжа“ има традиция  булката да настъпва младоженеца – бел. прев.) В крайна сметка това, което виждаме в Тайнството Брак, където единият да настъпва другия, е изповед на нашата истина. Защото аз се женя, имам за цел да стъпча другия с моя егоизъм, да надделея над него, да го огранича. Докато в онзи момент наистина някой би трябвало да стъпчем, но не другия, а нашия егоизъм. Никой друг.

Ще завършим със стих от Елиът:

Кой е Третият, който ходи винаги до теб? Когато броя, съм само аз и ти с мене, но когато погледна напред по белия път, винаги има Някой, Който ходи до теб. Този стих явно е посветен на пътуването към Емаус, където сред двамата ученици внзеапно се появява Разпнатият Бог, техният Възкръснал Учител. И докато били сами, така се чувствали, внезапно Христос застава сред тях. Същото става и в една връзка, където хората се борят честно и принасят себе си, за да се задържи другият. Отдават себе си, за да се нахрани другият. Ако отношенията стигнат до тази височина на любовта, тогава там човекът вече не чувства, че са двама, а трима…

превод: Константин Константинов