Автор: архим. проф. Павел Стефанов

Днес празнуваме паметта на светите праотци, а следващата неделя, ако Богу е угодно, ще почетем и светите отци. На едните и другите са посветени двете недели, които предхождат великия празник Рождество Христово. Кои са праотците? Те са преди всичко патриарсите (грц. ‘родоначалници’), които са прадеди на Иисус Христос по човечество и по този начин предобразователно участват в историята на спасението, в развитието на човечеството към царството Божие.

Църквата почита 10 патриарси преди потопа, които според Библията са образци на благочестието и пазители на Божиите обетования. Те се отличават с изключително дълголетие (Бит. 5:1-32). Техните имена са: Адам, Сит, Енос, Каинан, Малелеил, Яред, Енох, Матусал, Ламех и Ной. През епохата след потопа и преди получаването на Закона от Мойсей патриарси са Авраам, Исаак, Яков и Йосиф. С Йосиф завършва патриархалният период на библейската история.

Християнската традиция подчертава преди всичко промислителното значение на живота и делото на тези патриарси, предобразяването от тях на личности и събития от новозаветната история. Например принасянето от Авраам на свидния му син Исаак в жертва е мистичен предобраз на кръстната смърт и възкресението на Иисус Христос. Това типологическо тълкуване е отразено в християнската химнография (паметта за старозаветните патриарси в службите на Господските и Богородичните празници) и иконография (особено в Русия многоярусните иконостаси включват цял ред с икони на св. патриарси). Към праотците също се отнасят праведните богоотци Йоаким и Анна, които са родители на св. Богородица, и праведният Йосиф, който е неин обручник.

Смисълът на празнуването на св. патриарси се разяснява от днешното евангелско четиво. То разказва притчата за човека, който кани на голяма вечеря разни свои познати, но те отказват да дойдат, като се оправдават с битови проблеми. Тогава той поканва „бедните, маломощните, хромите и слепите” (Лук. 14:21), които се отзовават с готовност. Тази притча, която има различни смисли и приложения, днес се чете, за да изясни кои са нашите праотци.Православните шовинисти сигурно ще бъдат изненадани, че нашите праотци съвсем не са тези, които са наши прадеди по кръв и даже не всички прадеди, които формално принадлежат към старозаветната Църква. Такива са само онези, които спадат към Църквата не само формално, на теория, но и вътрешно, на практика. Това се сочи от много подробности на днешната притча, но нека да споменем само една от тях. Кога точно се отказват поканените? Когато всичко е вече готово. Поканата не хрумва на господаря в последния миг, а той има уговорка с тях, че ще дойдат. Когато те трябва да го сторят, той изпраща слугите си, за да ги придружат, но поканените нарушават обещанието си и започват да отказват под различни егоистични предлози.

Така става за съжаление и днес. Мнозина, които се трогват повърхностно от евангелския призив за вяра, надежда и любов, лесно обещават в сърцата си, че ще живеят по християнски. Но когато трябва да приложат на дело обещанията си, когато стане нужно да се откажат от егоизма си и да започнат да следват Христос, именно тогава се оказва, че светското е по-важно за тях. Тези хора, които са кръстени и се смятат за членове на Църквата, не само се оказват нецърковници, но може би и по-лоши от безбожниците. Не е тайна, че съдбата на хората, които отпадат от истината, е по-страшна от съдбата на хората, които никога не влизат в Църквата. За такива св. апостол Петър пише: „За тях би било по-добре, да не бяха познали пътя на правдата, отколкото, след като са го познали, да се върнат назад от предадената тям света заповед” (2 Петр. 2:21). Когато Спасителят изпраща учениците Си на проповед по целия свят, им казва, че този, който отхвърли тяхната проповед, вече е осъден (Марк. 16:16). Църквата е нашето спасение, пищната духовна трапеза, вечната вечеря, на която ни кани Господ. Ако я отхвърлим на този свят, как ще попаднем в нея в отвъдния свят?

Възпяваните днес праотци са тези, които са се отзовали, щом са ги поканили на небесния пир. Но защо трябва да ги почитаме? Ние принадлежим на Новия Завет. Няма ли разлика между очакването на праотците, които с трепет очакват раждането на Месията, и нашето очакване за Рождество днес? Да, Христос идва, но Църквата отново ни подготвя за събитието, което свързва Стария и Новия Завет.

Когато първият човек на земята съгрешава, той е изгонен от рая и му е дадено обещание, че семето на неговата жена ще смаже главата на змията и ще освободи човечеството от робството на греха. Адам чака ни повече, ни по-малко цели 930 години. Затова Ева нарича своя първороден син Каин, което означава „придобивка”, защото чрез него тя и Адам се надяват да получат спасение (Бит. 4:1). Те не дочакват обещания Изкупител, но след тях великото обетование се предава от поколение на поколение. То се пази в душите на малцина, за които е най-ценно наследство. Старозаветните праотци ни дават блестящ пример, когато изминават тесния път на скърбите, пътя на вярата в Христос, искреното покаяние. Ние днес търсим обоснование и оправдание на вярата си в думите на Господа, а те нямат даже и това. Колко силна и непоклатима е вярата им! Хората се превиват от смях и смятат Ной за луд, когато той по даденото му обещание строи ковчег и се опитва да убеди другите, че ще настъпи потоп и че всички трябва да се покаят. Авраам е готов по Божията заповед да принесе в жертва най-скъпото си достояние – своя син. Йов е отхвърлен дори от жена си, но с изключителното си търпение става близък на Бога и понася болести, които преобразяват страданията на самия Спасител. Мойсей, който пелтечи така, че нищо не му се разбира, на Синай среща Бога лице в лице и повежда избрания народ на многолетни митарства из пустините.

Да си припомним и тримата отроци (юноши), за които се разказва в книгата на св. пророк Даниил. Тези юдейски младежи са праведници, въпреки че живеят във древния Вавилон, както днес ние, християните, обитаваме в модерния Вавилон, в напълно враждебен на нас свят. Те се придържат строго към отеческите предания и спазват поста, отреден от Мойсеевия Закон. Затова езичниците отначало ги преследват, а накрая, виждайки тяхната непреклонност, ги обричат на смърт в огнената пещ. Там им се явява ангел или, по мнението на редица св. отци – самият Господ Иисус до Своето въплъщение. Св. Илия с молитвата си сваля небесния огън и поразява жреците на нечестието. Цар Давид изпраща на смърт един мъж, в чиято красива жена се влюбва. Но призован от пророка Натан, той се опомня и изпява бисера на покаянието – псалом 50. По времето на сирийската окупация седемте братя Макавеи отказват да приемат натрапваното на юдеите езичество и се жертват за освобождението за своя народ. Неслучайно те са единствените юдейски мъченици с отделен празник в православния календар – 1 август, когато по типик се служи и водосвет.

Това, което светите праведници от Стария Завет предчувстват и долавят „смътно като през огледало” (1 Кор. 13:12), за нас, християните, е жива и постижима действителност. Парадоксът е, че ние стоим през разтворените двери на рая и не се ползваме от дара на Спасителя, който той дава на всеки разкаял се грешник. Въпреки своята праведност, праотците преди Христос не успяват да влязат в Царството Божие, а ние, които живеем след Христос, често се оказваме неспособни да влезем в него. Да ни удостои Господ с вярата и покаянието на нашите праотци, за да живеем като тях с Бога, а не против Бога и да наследим блажения вечен живот. Амин!

източник: http://archiman.livejournal.com