Автор: архим. Христодул, игумен на светогорския манастир Кутлумуш

Познаваш ли много хора, които биха искали хората да ги разпознават по тъжното им лице?.. Докато философията на рекламата бавно и коварно се наложи, измествайки смисъла от важното към маловажното, от дълбокото към повърхностното и от усърдните усилия към мимолетната лекота, почувствах, че потъвам в блатото на двусмислието (Салвадор дел Пото, 60 житейски урока от Дон Кихот).

Блато на двусмислието. Отците на Църквата използват това деликатно като стилистичен похват, който е в състояние да предизвика още по-голям интерес у читателя и да го подтикне към търсене. Но когато двусмислието е дим, който замъглява съзнанието, и блато, което задушава живота, нещата стават опасни.

Двусмислието, за което се говори в оригиналния цитат, вече е част от нашата личност и се е превърнало по-скоро в афазия. В социалния ни живот тя е съпроводена с използването на стереотипи и лозунги, които формират езиковата идентичност на лайфстайла. Лайфстайлът е радост. Всичко е „съвършено“, всичко е „прекрасно“, всеки е изключителен и обичан, всичко е в превъзходна степен. Няма мярка, няма сравнение, няма градация, защото няма преценка и критерий, а и те нямат значение, защото живеем в ерата на рекламата. Която просто иска да наложи нещо. Не с аргументи, а с диктатурата на впечатленията.

Важен е образът, „лицето“, а не характерът. Глобалният пазар с цялата си експертност наложи този модел като член на вярата и рецепта за успех. Защото знае, че радостта, тази конкретна радост, е много консумативна. И силно пристрастяваща.

Всичко е перфектно, прекрасно и ние сме радостни, винаги без бръчки и засмени, добронамерени и с отворено сърце, колеги и съмишленици, конкуренти до смърт, готови да убием символично другите и в същото време напълно зависими от тяхното мнение, охотни да целунем ръце, които не можем да ухапем, щастливи тъжни нарциси. Но в това невротично изграждане на личността всеки може да види пукнатините. Скръбта е дълбока и горчива, тя е безмилостно опустошение, която променя ролите и маските, за да изглежда социална. Колкото по-дълбока е тя, толкова по-трескаво се опитва да убеди другите, че не съществува, дори ако трябва да стъпи на врата им.

Ако говорим за християни, да, може да важи същото, с единствената разлика, че тук всичко се извършва в името на Христос или (за да не излезем от богословската мода) евхаристийно. Живеем в „пълнотата на любящата свобода“, докато не ни настъпят по мазола или не оспорят нещо от нашата личност. И учениците на Христос се превръщаме във фанфари с патристични или (по-често) постпатристични цитати, носещи усмивки на пълнота и мощна воля за сила.

Един чужденец-алевит, културен човек, от този свят, веднъж каза на писателя: „Интересува ме Православието. Но православието на смирените светци, а не Православието -The Coca-Cola Company“. Можете ли да ми го покажете?“ Изобщо не се обидих. Рекламата е навлязла в живота на православните, носейки със себе си двусмислие и афазия, гонитба на лесното и непосредственото, сляпа нагласа и визия за личен успех, власт и слава (тъй като сме „общност от личности“). Под всичко това се крие много тъга.

Но има и друга скръб, или по-скоро мъка, която не смазва – тази, която се поражда от чувствителното сърце. Тази, която се обръща навътре с честност, която извайва характера, която помага за себепознанието и съпричастността.

Отците приемат скръбта, както приемат радостта и всичко човешко. Те не се колебаят да кажат, че истинската радост е още по-дълбока. Така че трябва да покопаеш и да се изпотиш, за да я откриеш, точно както намираш един бисер,  заровено в тревясало поле. Колкото повече се очистваш и  задълбочаваш, започваш да открояваш, че радостта е естественото състояние на човека. Тази радост не е екстравертна и обусловена, тя не прогонва скръбта, тя е радост, намерена чрез кръста, не разказване на истории, а “разкриване на онова, що се не вижда”.

Отците гледат с подозрение както на радостта, така и на скръбта като външни прояви. Защото лъжата и лицемерието могат да съществуват и в двете. Ето защо Христос казва: не бивайте намръщени, за да покажете, че постите. А маската на скръбта е нарцистична, тя е инструмент в ръцете на този, който иска да бъде център на внимание, да предизвиква съжаление и съчувствие, защото така чувства, че придобива смисъл и съдържание, и защото така задоволява своите желания. Днес мисля, че Господ би казал обратното: не изглеждайте прекалено засмени, както правят лицемерите, за да изглеждат самодостатъчни и щастливи.

Истинският човек е човекът на радостотворната скръб. Тъжен в скръбта на ближния си, радостен в радостта на ближния си. Тъжен за греховете си, радостен за покаянието си. Тъжен за несправедливостта на света, радостен за възкресението. И още нещо. Готов да преодолее и скръбта, и радостта като чувства, за да премине към велики дела, велики „да“ или „не“, които само Бог може да знае. Неговата радостотворна скръб е истинска, а не рекламирана. Тя може да побере целия свят, но светът не може да я побере…

превод: Константин Константинов

Реклама