Автор: Панаис Хаджийонас

Духовни поучения, 2-ра част, продължение от тук

За работите да казваш: „Няма да се боя. Колко сваря и колкото станат и както станат“.

Добре е да гледаме добрите страни на всеки човек, който доближаваме.

„Дойди и виж…“ – да Го опознаем, да създадем отношения и общение преди всичко с нашия Господ.

Който е разбрал суетността на света, не го смазват светските неща и отдава „кесаревото кесарю и Божието Богу“.

Днес е неделя. Божият ден. Така са постановили отците.

Може някои неща, заради любовта, мира и истината, да ги пропуснем, защото вероятно след това да имаме безцелни разговори, кавги.

Радостта на плътския човек е нещо, при което не знаеш дали да се смееш ли или да плачеш. Духовната радост е истинска.

Поучаващият се поучава.

Сподоби ниГосподи, през тази нощ да се запазим от грях“, но трябва и аз да искам и да полагам усилие да се опазя.

***

Някои казват: „Чуваме за светци…, ама кой ги е виждал?“ – въпрос на вяра е. Светците са застъпници и за нас. Правим разходи и празнуваме тяхната памет. Мислите ли, че светците задържат за себе си това, което сме принесли? Някои изпитания, които на косъм сме избегнали – светецът, който сме почели, той ни е избавил. Разбира се, когато подражаваме на светците, те се радват повече. Но във всеки случай трябва да ги почитаме.

Гробът: последният дом. „По-добре е да отиваш в къща, дето плачат за умрял, нежели да отиваш в къща, дето се пирува“. Отидохме вчера на погребение. Видях края на човека на земята. Поставиха го в пръстта и всичко приключи. Хиляди, цялата държава – там – на гробището! За всички нас ще дойде часът. Навярно е близо. Това е едно пътуване, което трябва всички да направим, щем не щем. Да извадим паспорта и в който час ни повикат. Може внезапно. Както стана с нахлуването на турците, когато избягахме от селата ни?

Хората ядат, пият и прекрачват границите. Например кръстил си дете? Да поканиш роднините, да ядете, да пиете и след това да изпеете малко църковни песнопения. Но не и танци.

Виждаш в съдилището онези, които се страхуват. Онези, които са извършили лоши дела. Зрителите не се боят. Делата остават и отвъд гроба. Те стигат до Съдията.

***

Да отсичаме страстите, когато сме млади.

Всички страсти се нуждаят от много борба, понеже порокът, враждата, е самият противник, дяволът, вътре в нас. Защото той е изключително завистлив. Ако човекът бъде завладян от омраза, и да е стар, и на легло да е – няма воля да я прогони. Става навик, а навикът – втора природа.

Веднъж двама съпрузи имаха страстта на ревнивостта. Където щеше да ходи мъжът, искаше да взема и съпругата си. Но тя ревнуваше от другите жени. Когато ги канеха някъде, мъжът казваше на жена си: „Върви ти, аз няма да отида“. „Не, да отидем заедно“, отвърна жената. „Не, сама ще отидеш“, казва мъжът. Жената си помислила: „Защо иска да отида сама?“. И стигнала дотам да му каже: „Искам да ме ревнуваш“, защото, помислила, че за да не отиде с нея, не я иска.

Много вреди ревнивостта. Виж по децата. Ако едно дете ревнува, нито яде, нито пие. Чезне. Ревнивостта яде своя господар.

Наследствената страст е тежка. Един цар взел един сребролюбец и един завистник, за да ги изпита. „Поискайте каквото желаете и ще ви го дам! Който поиска пръв, ще му го дам и след това ще дам на другия двойно“. „Хайде, – казал сребролюбецът на завистника, – искай, за да взема двойно“. Завистникът не искал, но накрая решил да поиска: „Искам да ми извадиш едното око, за да извадиш на него и двете очи!“. Завистникът, ревнивецът не върши добро. Вреди на самия себе си.

Както сребролюбецът, докато има щедри блага, не живее добре, така и завистникът, докато е добре, живее окаяно.

В началото грехът е малък. Една лъжа, една кражба. Добро е да пропъждаме крадеца преди да се загнезди в нас. Както болестта, така и страстта, трябва да я лекуваме от самото начало.

Много пъти и от небрежност и на шега предизвикваме раздор. Мъжът и жената, ако спорят и се карат, тогава страхът и срамът изчезват и те си разменят все по-тежки думи.

***

Защо завиждаш? Защото нямаш доверие в себе си. Ако имаш силен характер или най-вече ако имаш благодатта на Светия Дух, ще чувстваш всички около теб като   най-голяма радост за теб. Мъжът за жената е лидерът и жената за мъжа – животът.  И двамата трябва да отдават един другиму все по-голяма радост. Но ревнивостта руши тази връзка. Много пъти прекомерната любов води до ревнивост. Но това е една погрешна любов. Една страст, която те кара да нямаш мир. И знаци да имаш – да не ревнуваш. Какво става, когато ревнуваш? Изкушението става по-лошо, за да измъчва съпрузите.

Естествено тогава дяволът ще ви бори постоянно, ще ви се противи, но ти моли Бога и насилвай себе си, свивай юмрук и ще побеждаваш с Божията помощ. Тази мощна битка ражда в душата духовната личност. Тогава се укрепват умът и сърцето на човека.

Противникът ни бори повече там, където е нашата склонност, слабост, страх, идея.  Взема помисъла като негово постижение, взема от нашите неща, от нашите  склонности. Както крадецът отива там, където има врата, която не вдига шум, така и дяволът – там, където е слабостта, склонността. Ако се скараме с една душа, това се харесва много на противника. Ако си хладен с някой, дори и той да върши това, което трябва, отново не ти харесва и не го одобряваш.

Когато човек се смути, или ще похули, или ще удари или ще изрече лоши думи. Гневът е смъртен грях. Затова умът е като стража. Гневният и пияният са извън себе си. Не знаят какво правят.

Омразата, враждата, гнева – към дявола да ги изпитваме. Ако ни смути, противникът си е изкарал надницата.

Един отец изплюл кръв, защото му казали горчива дума. Друг обиколил три пъти килията си и след това влязъл вътре. Защо? „Казаха ми една дума и не исках да я вложа в мене и да заспи с мене“. Замълчи, спри злото. По този начин противникът няма да спечели. Писанието казва: „Слънце да ви не залязва гневни“.

***

Ако някой е казал необмислено една дума, това да не те смущава. Пренебрегни го. Какво от това? Ще отидеш в ада ли? В такива случаи да не казваш нищо. Вместо да кажеш: “Тази моя свекърва е моят ад”, по-добре кажи: “Тази моя свекърва ще ме спаси. Да не злобея, да не се сърдя и това е моето спасение”. Писанието казва: “Побеждавайте злото с добро”. Да не ставаме злобни. Да не злобеем. Добрият не злобее, когато другите са лоши или когато се случва нещо неприятно.

Винаги да гледаме добрите страни на човека. Защото, ако видим лошите, със сигурност ще намерим много, след като няма човек, който да няма такива страни.

Ако искаш едно непогрешимо общество, без несъвършенства, без разногласия и противоречия, няма да го намериш, където и да отидеш. Един ден може да не срещнеш нещо лошо, на другия непременно ще срещнеш. Такова е обществото, в което живеем.

Да станем дълготърпеливи. Благодатта на Светия Дух дава дълготърпение. “А плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра,
кротост, въздържание”. “Ония пък, които са Христови, разпнали са плътта си със страстите и похотите”, защото, ако се надигне страстта, е трудно.

Мислиш ли как действа добромразецът-враг на човека? Воюва с хората да не се причастяват, да не се изповядват. Тогава, в Рая, ни прелъсти да ядем от забранения плод. Сега ни кара да не доближаваме тайнствата на Църквата.

Ако се съразпнем и съ-злострадаме с Христос в страданията, ще възкръснем с Него.  Във всеки случай първо работата и след това заплащането. Винаги предшества трудът, преди да се даде венецът.

Подчинението има голяма стойност. Още по-голяма има това човек да не чака да го уважават.

Сатаната ни възпрепятства да вършим доброто. Ако го постигнем, ни кара или да се разкайваме или да се възгордеем. Трябва да вършим доброто за слава и благодат Божия и полза на душите, а не за наша слава.

Едно кандило, когато дава и на другите светлина, нима се намалява неговата светлина? Докато е запалено, има светлина. Много пъти излиза и пушек – тоест гордост – и тогава трябва да добавим елей. Светият Дух е елеят. Хвали те след това дяволът, за да се възгордееш, за да не получиш награда. Ти казвай: “Махни се от мене, сатана!”. Както Давид, който в часа на покаянието си страдал от огъня на демонските нападения и се провиква с все душа към Бога: “Побързай, Боже, да ме избавиш, побързай, Господи, да ми помогнеш. В стид и срам да потънат, които търсят душата ми! Да бъдат обърнати назад и да бъдат предадени на присмех ония, които ми желаят зло! Да бъдат обърнати назад, задето ме хулеха ония, които ми казваха: о, добре, добре!”.

***

Не трябва да чезнем за нищо. Както дойдат нещата. Не може винаги да стават така, както ги мислим и очакваме. Да не скърбим за нищо, защото тази скръб е много по-изморителна, дори и от най-тежкия труд, затова ни изтощава. Да претърпяваме. Ластикът се опъва, опъва, но ще дойде час, в който ще се върне на мястото си. Не може постоянно да е опънат. Ние искаме всичко да е съвършено, без никакво затруднение. Има добри и благи души. За всичко изпитват съвестта си, не искат да  ощетят никого и много пъти тях самите ги експлоатират и лъжат. Мярата е добро. Но този, който отстъпва постоянно, се нуждае от разсъдителност в дълготърпението, което обаче малцина намират.

Също така човек трябва да стигне дотам да не иска похвали, нито помощ. Да искат да му помогнат в работата, и той да им казва: „Починете вие, аз ще направя всичко“. И когато направи всичко, пак трябва да очаква изобличение и когато няма, да казва: „Странно“.

Да вършим в този живот нещата, които можем, нещата, които Господ определя.  Когато влезем в себе си и разберем нашите слабости и страсти, тогава ще напреднем. Да се опитваме да ги отсичаме всяка година малко по малко, с молитвите. Брадвата да е в корена на дървото, за да отсичаме разклоненията. Да полагаме усилия да благоугодим Богу. Ако човек се подвизава, стои до Него. Знае какво не му достига, кой е. В противен случай, ако не изпитваме себе си, ставаме по-лоши.

***

В словата на Писанието има места, които докосват дълбоко сърцето ни. “Помилуй ме, Боже, по голямата Си милост“. Това каза Давид, когато живя покаянието. Такъв човек, а падна в такива грехове. Да, но за наше увещание каза това, за да не изпадаме в отчаяние.

Внимавай да оставаш на мястото си и да не оставяш да навлезе в теб хладност или антипатия, ако някой те наскърби или те смути, дори и да си прав. Това са страдания, които стават уроци и разбираш дали напредваш в духовния живот. Не очаквай локум (тоест почерпки). Християнинът прилича на ученика, който учи и полага изпити. Е, без да бъдем изпитани… Тичам, тичам и мисля, че вървя добре самичък. Да дойдат и други състезатели, да има двубои, да видим… Добрият християнин в изпитанията бива изпитван.

Много пъти се причастяваме и преди да мине известно време, започваме празни приказки, обвинения и не казваме на Бога дори едно: „Благодаря!“. Обърнахме Му гръб и си тръгнахме. Нужно е да мислим за уважението, страха, благодарението. Винаги да внимаваме. Нямаме време за губене.

Свещеникът трябва да е съсредоточен, готов, чист, за да го посети Светият Дух. Дори когато е недостоен, другите се освещават, но той самият очерня себе си. Докато, ако е изряден, приема благодат въз благодат. Когато вземе предвид това,  тогава умът му стига до “със страх Божий, вяра и любов”. Дано да сме достойни до поне един ден да Му служим, както трябва. Разбира се, в действителност и в този час на нашето служение Той служи на нас.

***

Видяхме и днес слънцето. И днес сме живи. Слава Богу! Станахме от сън, имаме въздух, слънцето, Божиите блага! Продължава и днес животът ни. Нещо да спечелим преди да „свърши панаирът“, нещо да си купим, нещо да добавим към богатството на душата ни. И какво друго? Царството Божие, което насила се грабва. Всичко друго ще се сметне за тленно и временно.

Бива ли да не кажем едно „Слава на Тебе“ на Бога? „Възпяваме Те, благославяме Те, славословим Те за всички блага, които ни прати“. Нима е малко да следваме това като всекидневен обичай? И тогава умът ни цял ден се изпълва с Бога. Къде да погледнеш, къде да се хванеш, какво да видиш? Навсякъде благодат. „Не от дела“, а чрез благодатта. Слава на Тебе, Боже!

Веднага щом отворим очи, да се прекръстим и да си помислим: „Как ще ти послужа, Господи, да направя нещо? За душата ми и да помогна на ближния ми“.

Словото е хвърлен камък. Хвърленият камък се забравя, лошата дума много пъти не.. Но трябва да се забравя.

„Блажени сте, когато… кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене“. Наистина, нека ни обвиняват, за да се поправим. А ако говорят лъжа, „истината пребъдва во веки“. Ако искаш да се харесаш на света, скърбиш, ако те обвиняват.

Днес изчезна любовта, доверието, свянът, уважението. Но защо? Изчезна страхът Божий. Отменихме формите, но имаме ли същността? И формите са нужни. Това го изразява и природата. Бадемът се нуждае от камък, за да го строшиш, тъй като има черупка, както и яйцето има черупка.

***

Имаме тяло и душа. Събуждаме се сутрин, грижим се за дърветата, кокошките, закусваме, ядем на обед…, а на душата трошица не ѝ даваме.

Може да те окрадат. Кажи: „Прости им, просветли ги, помогни му да се свободи и просветли и мен, Боже мой“! Но е нужно християнско сърце. Виж и другата страна. Лесно ли е да си крадец? Не спиш, мира не намираш… Ето, турците ни взеха къщите. Ако носим Христос в нас, сме живи, ако ще да ни вземат дрипите, железата, камъните. „Господня е земята и онова, що я изпълва“. Блажен е онзи, който е доволен с това, което има и с това, което е. Онзи, който следва мярата, средния път, не стига до крайности.

Христос е готов да ни помогне във всичко. Стига да не поставяме пречки, както пред светлината, която скриваме със завеси. Къде е Бог? За да не се вижда, означава, че нещо сме поставили отпред. Христос ни обеща: „Ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“. Царството Божие е в нас. Но когато Христос не е в нас, нашето Аз става пространство, където лесно действа сатаната. Но когато стане обител на Светия Дух!.. С параклисите, водосветите и св. Литургия сърцето ни става „домашна църква“. Чист ум и чисто сърце виждат Бога. Ако душата се освободи от страстите, идва Бог. Не всички наши сетива са отворени, затова настава мъгла. Както при шофирането, когато има мъгла и шофьорът се затруднява да вижда. Когато човекът се причастява, има Христос в себе си през цялата седмица. Но и след св. причастие е нужно внимание, за да не пропъдим Христос.

Някога ще дойде час, в който ще си тръгнем от този свят. „Блажен е рабът, когото намери бдящ“. Ние живеем безгрижно. С такава душа, която имаме, с безценна стойност, можем ли да живеем безгрижно? Когато не внимаваме над себе си, много неща могат да се случат. Нужно е умът да стои като стража и сетивата да не носят в  ума лоша „храна“. Вместо да намразим ветхия човек в нас, преследваме ближния ни. Трябва да се разделим с вехтия човек.

***

Душата, която има голяма скръб, действа без да я е грижа какво ще кажат другите. Както влюбеният. Противникът, светът, плътта се бунтуват. Когато се посветим на Бога, презираме тези неща. Грижа ни е какво ще кажат другите, защото искаме да изглеждаме добри. Но аз зная, че съм най-грешният, каквото и да кажат другите… Е,  хората всеки ден се променят и няма да угодим на всички. „Затова излезте из средата им и се отделете,“ и “нека се очистим от всяка сквернота на плътта и на духа, като вършим свети дела със страх Божий”.

И в тъжните неща, които ни се случват, да благодарим на Бога, защото са за наша полза.

Когато осъзнаем нашата греховност, нито ядем, нито спим, виждаме всичко в черно. Бог, виждайки, че внимаваме и се пазим, ни защитава. Когато Го молим да ни предпази от лоши срещи, тогава осуетява всички несгоди и  примки. От колко неща ни пази Пресвета Богородица и не се сблъскваме с тях! Както майката, чието бебе спи и тя гони мухите от него. Какво знае бебето, когато спи? Така и Света Богородица.

Във всеки случай трябва да скърбим. Да не казваме: „Преди, да, върших това зло, но сега не“. Така не скърбим. От падението си отишъл в гордостта. Да отдаваме всичко на Бога. Каквото и да правим, не трябва да престанем да чувстваме, че сме раби негодни. Например, когато един слуга приеме от господаря си вода, храна, грижи, какво прави? Прави каквото е длъжен. Но пак е слуга. Да молим постоянно Бог да ни даде скръб.

Покрий съгрешилия, когато не предизвиква щета. Например някой, който обича да обвинява, не трябва да го покриваме. Който осъжда, който извършва някакво зло, осъжда себе си на ада. Осъжда, защото има лукавство в сърцето си.

***

Ако сложим в стомаха ни неща, които ни вредят, настъпва гадене, болка, горене. Същото и в ума. Затова усещаме умора. Умът ни не се занимава с Христос. Занимава се с други неща. Небрежен е. Може ли шофьорът да шофира без да внимава? Да възлюбим Христос, както едно творение, където се радваме да чуваме дори и името му. Да се молим: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!“. Да възлюбим Бога и да не искаме да си тръгва от нас. Умът трябва да е на стража, както воинът, който стои високо в стражевата кула, и да наблюдава дали идва дяволът. Ще го усети, защото го надушва по неговата неприятна миризма. Да молим Бога да ни прати достойни пастири, добри икономи. “Приидите, приимите свет…” Колко свещи се запалват! Бързат хората да вземат светлина! Вземат, но светлината не намалява.

Много пъти противникът те укрепва да изхабиш куршумите си, за да нямаш, когато ще са ти нужни. И има случаи, в които са ти нужни, но не можеш да изстреляш.  Противникът, ако види, че не успява да ни попречи, ни помага. Спомага и в милостинята и в поста. Тоест ти тръгваш да се сравняваш с монасите, които имат сила и издръжливост. Но не се справяш, оставаш по средата на пътя… Яж не заради насладата, а за да укрепнеш. Нима хапчетата, които дават лекарите, не са за укрепване?

Милостинята да се дава не „поради тъга или нужда“. „Ако някого наклеветих, ще отплатя четворно“ – колкото желаеш. Нуждаеш се от разсъдителност в милостинята. Въпросът не е само някой да отиде, но и да се върне. Да помисли: “Имам ли сила?”. Казват ми: “Прескочи този трап”. Но след като не мога?

Ако видим нещо добро, ни харесва. Колко повече ние самите да го извършим. Целта на нашето идване на земята е да придобием Рая. “Добри” християни няма да има в ада. Докато един добър човек може да е в ада, защото си е заминал от този свят без да е изповядал греховете си.

Духовният живот се нуждае от борба, смирение, подчинение. Не бъди хладен. Или студен или топъл. Тези се поправят. Хладният остава непоправим.

*Панаис Хаджийонас (1905-1989) бе свят подвижник в света, живял през 20-ти век в с. Лиси, Кипър. С примера на своя живот той доведе много свои сънародници „до осъзнаване на истината“, доказвайки, че Евангелието е отправено към всички християни, семейни и неженени, монаси и миряни и всички са призовани да го прилагат.

превод: Константин Константинов

Реклама