Автор: прот. Андрей Ткачов
Притчата за милосърдния самарянин най-лесно се чете като учение за това, че е необходимо да имаме готовност и желание да правим добро на човека, независимо от това дали ни е свой или е чужд като националност, вероизповедание, раса, цвят на кожата и пр. Това е най-простият прочит на тази притча и той е правилен. Но в нея има и нещо друго: ние трябва да разпознаем в самарянина Иисус Христос и да осъзнаем, че Той е чуждият.
Иисус Христос е чужд за всички, Той е странник, Който не само не ти е познат. Всички в миналото са се страхували от странниците и така наричат човека, който просто преминава през селото, без да остане в него. Такъв човек е „странен“, от друг край, може да говори друг език или наречие, да има други навици и се възприема като опасен. Ако просто минава, нека си върви, но ако остане, изведнъж ще забележим, че той не е като нас. И това е достатъчно да го нападнем като грабливи птици и да го изкълвем до смърт. Христос е чужд, той е самарянинът. За евреите това е обида. Намислете си някаква кръвна обида за човека – такъв е Христос за евреите, и за безбожниците, и за нас. „Това е самарянин и в него има бяс“, така са говорели за Него, като събирателно за всички най-гнусни неща. Не стига, че не Го разбират, ами и дръзват да Го нарекат бесноват.
Той е „друг“ за цялото човечество, защото Той идва от небесата, Той е Божият Син, Който напуска небето, за да стане човек и да спаси нас. А сам човек със собствените си сили и с подръчни средства не се спасява. Тази страшна заблуда до ден днешен владее над много хора. Както нашите (руските) злодеи, които преобърнаха родината ни, пееха: „Никой няма да ни даде избавление, нито Бог, нито цар, ни герой. Ще придобием освобождението си със собствените си ръце.“ Това пееше бандата от злодеи, които развалиха живота на цялата вселена завинаги, защото до Страшния съд нищо няма да е както е било. Искало им се не някой отвън, а ние сами със собствените си ръце да постигнем избавление. Същото е било и в Германия през тридесетте години (на 20-ти век), когато хората там масово обръщат гръб на Иисус, като го наричат еврейско агне. Казвали са: „Не ни трябват еврейски агнета или козли на опущението, за да ни спасят от каквото и да било. Ръката ни е достатъчно яка, за да спасим сами себе си.“ Това е проклет блуд, това е лъжа, в която живеят всички наши езичници, които са склонни към заблуди: „ние сами ще се спасим, чужди не ни трябват.“ А всъщност само чуждият ще ни спаси. Само когато дойде непознат, от когото те е страх, и когото не разбираш: „Кой си ти? Ти не си от нашите.“ Точно този чужд ще те издърпа от дупката и ще ти даде живот. Затова, разпознайте в самарянина Иисус Христос – това е Той – странникът, Който спасява човечеството.
А израненият не е просто един евреин. Не е важно от каква националност е, но в случая е евреин. Това е образ на хората като цяло, това е Адам. Адам, който върви от Йерусалим в Йерихон, върви отгоре надолу. Йерусалим е на планината, Йерихон е в долината. Той пада, изгубва нещо от високото и отива там, в ниското, в града на греха. Йерихон, знаете ли, е… сега можем да кажем Содом и Гомора или по друг начин… това е нарицателен образ на града на греха. Пътникът върви от града на светостта към града не греха. По пътя го нападат и пребиват до степен, че е едва жив, почти го убиват. Това са бесовете, които ни срещат по пътя към рая в този свят и се гаврят с нас. Едва оживял пътникът. И ако си признаем вътре в себе си, кой от нас е истински жив? Нима съвестта ни няма да ни накара да кажем: „И аз също съм едва жив. И аз също съм пребит и оставен едва жив.“ Душата още живее в плътта, още се чува дишане, но по принцип от време на време човек си казва: „Край, нямам сили. До тук съм. Предавам се, повече не мога. Всичко ми омръзна. Повече не мога да живея.“ Нима тези думи не звучат във всяко сърце понякога? А при други това е постоянно доминиращият вътрешен глас. Това е човекът – не му трябва война, за да се изтощи. Не е нужно да боледува, за да се чувства измъчен. Без война, без болест, без бедност, без да гладува, човекът живее с последни сили, с най-бавната скорост пътува и наистина едва се движи. Изцежда от себе си всичко, изморява се да живее, защото грехът просто измъчва човека, изтощава го, вдървява сърцето му… Накратко: човекът е едва жив.
И към този едва жив човек се приближава един странник, когото той до момента не е познавал. Покрай него минават всички негови близки хора: левитите и свещениците си имат тяхната работа. Няма да ги осъждаме заради тази постъпка, защото свещеникът, отиващ в Йерусалим, е длъжен да не се докосва до мъртъв, до болен, до кървящ и т.н., а трябва да спази ритуалната чистота. Какво да преобръща този, окървавения… Трябва да отиде при Бога (в храма) и да служи, ръцете му трябва да са ритуално чисти. Те не отиват при пребития, не защото са жестоки. Те имат своите религиозни предписания, които не им позволяват да се спират при такъв човек. Христос наистина дойде, за да преобърне Закона. Той идва, за да отмени всички заповеди на обреда и да ни даде само нравствено, морални, духовни, високи заповеди. Т.е.: „Остави всичко, ела и му помогни. Това ще бъде твоята праведност.“ Но тогава те още не знаели тези неща. Поради тази причина дори не ги осъждаме. Просто нямат работа при окървавения и продължават по пътя си.
А чуждият, Иисус идва, умива го, почиства с вино и елей, слага го на добичето Си, в което виждаме тялото Му. Човешкото тяло е Господне добиче. То трябва да се прехранва, за да не стане бесновато, не бива да остава недохранено, за да не падне по пътя. Любимото ни тяло е работно добиче. Трябва да се обича колкото едно добиче, носещо товар, но не повече, защото иначе ще се разбеснее и ще стане грубо и нахално. И Господ качва на добичето Си човека. Осел е плътта Господня, която носи върху си всички наши наказания, която е била пребита, измъчена, изтерзана, така че всичките ѝ кости могат да се преброят. На Своето добиче качва Господ пребития и го води в страноприемницата. Ами къде другаде? Води го в Църквата. Разпознайте Църквата в тази страноприемница. И снемайки този, вече леко обгрижен измъчен човек, дава задача на собственика да се заеме с болния и му оставя за разноските две монети, в които разпознаваме Стария и Новия завет. Това са две лекарствени съкровищници, от които трябва да се извлекат разни мазила и отвари, за да се вдигне на крака пребитият инвалид, който представляваме всички вие и аз, и целият човешки род. Няма къде другаде да се отиде освен в Църквата. И освен при двата завета, Стария и Новия, еднакво необходими, няма къде другаде се лекуваме.
А после Господ казва – Аз ще Се върна. Първо идва, оказва първа помощ (на ранения), плаща разноските по грижите, като го оставя на единственото място, на което може да му се помогне и си тръгва. Къде е нашият Иисус? Няма Го на земята. Макар че – как така Го няма? На престола Го има, в хляба и виното почива пълнотата на Божеството, както пише в Посланието към Колосяни. Той е с нас до свършека на света, но не във вида, в който е бил преди и не във вида, в който ще бъде, не във вида на странник и пришълец, и не във вида на седящ на престола Си Цар. Той е с нас духом, а после ще дойде и в славна плът, за да съди справедливо целия свят и да му въздаде според делата му.
Той си тръгва. Това също е прекрасен образ от притчата, който лесно се чете в днешния ден, в тази секунда и в този час. Той казва (на собственика на страноприемницата) – „Отивам Си и ще Се върна. И когато Се върна, ще ти дам още повече за болния, ако си похарчил нещо от своите пари за лечението“. Ето ти две монети, а ако похарчиш повече – защото на някои болни им трябва повече – някои болни лекуваш със Стария завет, с Новия завет, но не се излекуват. Тогава трябва да търсиш помощ от поезията, от философията, от историята, от психологията, от спорта, от театъра, от науката… Трябва да донасяш от всички страни… Както казва Иеремия – ако извадиш великото от нищожното, ще си като моите уста. Започвайки от Василий Велики, та и по-рано, всички проповедници казват: четете всичко, изучавайте всичко – това все за някого ще е от полза. Повече от две монети трябва да имаме, изваждайте полезни знания от всякъде, от където можете, защото за някого, макар и за един човек, това ще е от голяма полза. „Ако похарчиш повече, ще Се върна, и ще ти въздам“. Той Си отива, за да може болният да продължи да се лекува.
Вижте колко откровения има тук. Чуждият Иисус, Самарянинът, е истинският наш Спасител. И никой друг. Няма смисъл от своите да очакваш спасение. Своите няма да те спасят. Своите ще те удавят, а чуждият ще те спаси. Това е истината. Както и да го въртиш, в живота става точно така. И ние лежим пребити, а Той ни повдига, промива, качва на осела Си и вози лежащите болни, почти мъртви в храма, и сега в храма продължаваме да се лекуваме.
А Той пак ще дойде. Това е цялото Евангелие на десетина реда. Такъв е нашият Христос. Той в най-наситен смисъл и с прости думи ни съобщава всичко небесно, всичко земно, което ни е необходимо.
Ето ви днес притчата за милосърдния Самарянин. Дори и само нея да знаете, вие ще знаете всичко! Амин!
превод: Елена Папучиева
Храм Свети цар Борис 