Себепознание и смирение (първа част)

Автор: монах Моисей Светогорец

Нашата епоха се определя като епоха с много знания, човек знае много и иска да познае всичко. Съвременният човек всекидневно бива бомбардиран от множество различни знания, бива заливан от обожествената информация, ловко поднесени, но и объркани новини. Той от млад знае достатъчно неща – какво става в този момент в четирите краища на земята. Въпреки това неговото най-близко Aз остава непознато.

Ще се опитаме да проследим пътя към вътрешното потапяне и значимо откриване на с право оплакващото се неоправдано Аз. Не можем да кажем, че това познание е лесно и бързо. То е дългогодишен труд, който се нуждае от търпение и настоятелност и непременно от Божията помощ. Често пречките в духовния живот съществуват поради отсъствието на това полезно себепознание. Много е тъжно, че този труд на православното себепознание за съжаление и от братя християни или постоянно се отлага, боейки се да се изправят очи в очи със своето претенциозно Aз, или се дават напълно прибързани решения чрез разни техники, демонски магии, чужди източни учения или съмнителни психотерапии и психоанализи.

За православната духовност себепознанието е основна и отговорна аскеза в благоприятната атмосфера на светата майка Църквата чрез смирена молитва, търпеливо духовно четене, съзнателен светотайнствен живот и постоянно автентично покаяние. Без съмнение не можем  да познаем себе си без Божията помощ. Само Бог, казва преп. Ефрем Сириец, поучава на познанието, дава духовна светлина в душата на всеки човек. Преп. Макарий Египетски в прочутото Добротолюбие казва, че както човек без очи не може да види и без уши да чуе, така и без Божията помощ не може да открие това дълбоко знание. Човекът е тайна, защото всяка личност е уникална и неповторима, с особени таланти, черти и дарби. Всяко себеоткриване без Божията сила и помощ със сигурност е напразно и погрешно. Според св. Йоан Златоуст лъжливото знание е по-лошо от незнанието, защото терзае човека и го кара да мисли, че познава себе си, докато се мами и смята, че е познал себе си. След като реално говори не за своето истинско Аз, а за това, което би искал или си представя. Но по този начин се заблуждава и не прибягва към опитен духовник, за да си помогне, смятайки, че самичък може да постигне всичко, мислейки си, че е добре, но порочното себепознание го осмива.

Липсата на себепознание наистина е основен проблем в живота ни. Грехът ни помрачава и не ни оставя да се занимаем сериозно със себе си. Грехът ни отдалечава от Бога и се опитва да ни накара да се автономизираме и да обожествим себе си. Само Божията благодат ни дава истинското себепознание. Но Божията благодат се нуждае и от човешката воля и желание, което се открива чрез доброволната аскеза. Нищо не можем да дадем на Бога, освен това лишаване от дългата почивка, отдавайки нашия труд и усилие. Когато аскетическият църковен дух отсъства от нас, преблагият Бог ни посещава възпитателно чрез различни изпитания, за да ни помогне да го възприемем.

За жетвата на добродетелите е необходимо извървяването на аскетическия път, което ще допринесе съществено за истинското себепознание.

Има много хора, казва бележитият византийски богослов св. Максим Изповедник, на когото иконоборците отрязали езика и ръката, за да не говори и да пише, които знаят много и мислят, че познават себе си, но се въргалят в плътските страсти  и не могат да постигат това истинно знание. Без Христос знанията са безполезни. Покойният старец св. Юстин Попович казва, че добродетелите ни помагат за правилното себепознание. Главно смирението ще спомогне по най-добрия начин за постигането на целта на труда – себепознанието. Връщането в себе си и едновременно себепревъзмогването е акт на мир, който поправя бунта на първия Адам, който нарушил отеческата божествена заповед и бил завлечен от дявола, обожествявайки себе си, проявявайки непослушание към Бога, въздигайки себе си. Престъплението и автономизирането на Адам не е откриване на неговото Аз, а негово загубване и постоянно неговото терзание от егоцентризма. На мястото на Бога поставяме нашето Аз, на което се кланяме и служим със себелюбуване, себелюбие и гордост. Но живеейки така своеволно, съгласно своята свободна воля, както казва и св. Антоний Велики, човек живее мрака на греха, заблуждава се и не разпознава себе си. Грехът отчуждава грешника от Бога и той вкусва горчивината, пустинята и самотата на един живот без боголюбие и човеколюбие. Човекът с неговата безочлива игра на свободата злоупотребява с богодадения дар на свещената свобода, съгрешава, самообожествява се и поставя своето Аз като център на света. Издига своето его, изолира се и предвкусва смъртта чрез доброволното лишаване от общение с ближния. Така главният враг на грешния  човек е неговото лошо Аз. Човекът се увлича от своето алчно Аз и вяло и без съпротива го следва. Основна пречка за спасението ни е нашето лошо Аз. Борбата се състои в освобождаване от противника – коварното ни Аз, в неговото побеждаване чрез изкореняването на противните страсти и култивирането на божествените добродетели. Възстановяването на отношенията на човека със собственото му аз представлява вътрешно помирение, деидолизиране на Аз-а и търсене на Аз-а в Бога.

Себепознанието чрез Божията благодат спомага за отхвърлянето на движимата от демоните егоцентричност. Човекът, в чийто живот Бога не заема централното място, не вярва, не се надява и не се доверява на Бога, се затваря в своето Аз. Отдалечавайки се от Бога, ближния и своето реално Аз, нещастният човек създава една фалшиво Аз, което го заблуждава. Потапянето в нашето Аз изобщо не е незначително дело. Светът, ще се съгласите, днес иска да се занимаваме повече с другите, а не със себе си. Някои дори смятат това дело за егоистично. Но ако не познаем и не помогнем на себе си, не можем да помогнем значително и на другите, според превъзходното слово на св. Григорий Богослов. Първо ще се очистим, и след това ще чистим, първо ще се просветлим, и след това ще просветлим.

Думите на преп. Ефрем Сириец, плод от опит и божествено просветление, ни умиляват, помагат и ни просветляват. Той казва, че целта на труда ни е вътрешният човек да благоугоди на Този, Който изпитва сърца и вътрешност и да презрем  излишните и безполезни неща. Християнинът винаги е призван на първо място да се грижи за своята вътрешна красота. Ап. Павел моли в Посланието си към Ефесяни да се подвизават да се всели Христос в сърцата им чрез тяхната пламенна вяра, утвърдена с любов. Вътрешно култивираният човек е и външно красив с украсата на добродетелите, той е кротък, мирен, спокоен, смирен, тих и трезвен. Вътрешният покой може да пази човека спокоен въпреки външното безпокойство. Както  казваше свети Силуан Древни, небето и земята да се съединят, не се боя.

Св. Писание и боговдъхновената светоотеческа мъдрост ни зове да се обърнем и да видим мира на сърцето ни. Св. Нил Подвижник казва: обърни се в теб и се затвори в скришната стая на душата и там ще намериш твоя Господ.

Занимавайки се със себе си, човек не пренебрегва и не е безразличен към другите, не ги не ги подминава хладно, не живее в своя свят, както бихме казали, не критикува и не порицава, празнословейки и клюкарствайки за ближния, събития и състоянията. Както казва един преподобен, когато имаш мъртвец у дома, не се занимаваш с нищо друго. Св. Максим Изповедник казва: не търси далеч от теб  Господа, а в теб. Този, който е намерил мира в сърцето си, е намерил Христос.  Обичният свети Серафим Саровски казва: намери мира в сърцето си и хиляди ще се спасят. Хората, ще се съгласите, се умориха от много и гръмки думи и тревожно търси живия пример. Целият живот на Света Богородица е едно безкрайно мълчание. Нейният живот говорил, а не нейната уста. Тя познала себе си, обикнала силно Бога и винаги била чиста, автентична, смирена и неповторимо скромна. Най-добрата проповед на Света Гора сполучливо казват, че е нейното мълчание.

Днес ние вътрешно не сме култивирали себе си и без да познаваме добре себе си, искаме да поставим всеки на мястото му със строги и горчиви думи. Не искаме да се забавим в молитвата, не искаме в крайна сметка намесата на Бога в живота ни и на другия, след като вярваме, че ние сами знаем винаги какво ще правим, и смятаме, че ние ще поправим и ще помогнем на другите. Не се доверяваме много на Бога. И смятаме, че това е резултат от недостатъчно себепознание. Неулегналото Аз завлича човека в хиляди беди. Трябва да обърнем особено внимание на нашето Аз и с разсъдителност да се отнасяме към него. Себепознанието е трудно и дългогодишно, но приятно дело, защото води до уют – уют реално най-вече има смиреният. Себепознанието е придобиване на богоизтъканото смирение.  Себепознание има този, който познава своето безсилие, грехове, уязвимост и има смиреномъдрие, обича не (само) тези, които го хвалят, за да се гордее, а и тези, които го изобличават, за да се смирява. Смиреният търси и намира причините за своите трудности в себе си и не ги сочи лесно и безотговорно винаги в другите. Да създадем една работилница с добри помисли, казваше често покойният свят старец Паисий Светогорец.

Смиреният винаги има хубави помисли, не е подозрителен, не се стресира, не се бои, винаги е доволен, мирен, благ и любезен. Напротив, горделивият човек е неудовлетворен, неспокоен, подозрителен, смутен, нервен, гневлив и злонрав, живее само за себе си и за своя комфорт. Този, който е познал добре себе си, казва преп. Йоан Лествичник, никога няма да прекрачи горделиво границите и силите си, а ще ходи смирено по пътя на блаженото смиреномъдрие. Побеждавайки сатанинската гордост, която ни излага пред Ангели и човеци, наскърбява Бога и радва нейния изобретател – дявола, стигаме до сигурно пристанище и предвкусваме небесната неизказана радост.

Премеждието на човека започва от Едемската градина. Там се видяла и трагичността на човека. Бог, ако можем антропоморфично да кажем, се изумил от нас, както казва някъде свети Атанасий Велики, не очаквал, че ще се окажем толкова негодни. Адам имал всичко, Ева също. Те не проявили послушание към заповедта на Бога да не вкусят от дървото на познанието, проявили неверие и послушали, внимавайте, обещанието на лукавия дявол за бързо знание и равнобожие. Копнежът на човека за обожение станал в крайна сметка негов гроб. Поискал да се обожи без Бога. Прибързано да стане всезнаещ. Вместо да спечели, загубил и това, което имал. Оттогава трагедията навлязла в света. Но най- трагичното е, че когато Бог, идвайки по „дневната хладина“, дава възможност на първосъздадените хора за покаяние, която за съжаление не използват. Затова светите отци казват, че първосъздадените хора не загубили Рая, защото извършили грях, а защото се оправдали. Оправдаващият се човек обикновено е неискрен, непочтен, неразкаян, прехвърля отговорността върху другите, не познава себе си.

Адам прехвърлил отговорността върху Ева, а Ева върху змията, накрая изглежда, че Бог, Създателят на жената и на змията, носи отговорност. Безотговорността на първосъздадените хора означава липса на себепознание, непризнаване на своя грях, неприемане на своята немощ. Нито смирено признали себе си, нито  с покаяние се обърнали към Бога за помощ. Те се отнесли с гордост, след като гордостта винаги помрачава ума и душата на човека и не го оставя да различава правотата и истината. Гордостта е майка на всички страсти, смирението – пазител на всички добродетели. Гордостта обезобразява човека, смирението го украсява. Гордостта го пленява, смирението го освобождава. Горделивият не познава себе си, издига себе си по един нечовеколюбив и небоголюбив начин. Смиреният гледа себе си, има съзнание, себепознание, самоукоряване, боголюбие, братолюбие и човеколюбие. Само смиреният познава добре себе си, защото това познание е невъзможно без Божията помощ. Смиреният е щедро благословен от Бога човек. Старецът папа-Тихон често казваше, че в ада ще има различни хора, и добри и милостиви и въздържани, но нито един смирен. И в Рая ще има различни хора, но нито един горделив.

За смирения християнин себепознанието, за което говорим, няма никаква връзка с философското умозрение, дълбокото медитиране, трансцедирането за намирането на свръхчовека, галенето на Аз-а, утвърждаването и оправдаването на нашето болно Аз, на един хуманистичен запад или на един нирванен изток, а с търпеливото вървене по аскетическия път за очистване и просветление от Светия Дух и преобразяване на човека от въплътилия се, преобразил се, разпнат, възкръснал  и възнесъл се Христос, както и за връщане към първосъздадената красота. Светото смирение ни учи да се занимаваме повече със себе си, да очистваме вътрешността на чашата, да търсим загубената драхма, за едното, което е потребно, да не се занимаваме постоянно с клюки наляво надясно, и да оставяме дома си неуреден и да оставаме само в украсата на фасадата, на витрината, както правели лицемерните фарисеи, за които Христос изрекъл най-суровите думи. Смиреният не само старателно се труди за точно себепознание, но и е строг към себе си и често укорява, порицава и осъжда себе си. Докато с другите обикновено е снизходителен, дълготърпелив, търпелив и им прощава.

Върховно безочие и липса на Божи страх е, докато имаме едно изоставено и съгрешаващо Аз, да искаме да съдим всички и всичко и даже не се затрудняваме лесно да ги осъдим. Осъждащият заема от сега мястото на небесния Съдия и, както казва благоумилителният преп. Ефрем Сириец, този, който иска да се спаси, не трябва да обръща внимание на паденията на другия, а само на своите. Който не осъжда и не обвинява, лесно ще влезе в Рая. Няма да отговаряме за никой, а първо и най-вече за себе си. Това да се занимаваме постоянно с нещата на другия, а не с нашите, със сигурност е веселие за демоните. Епохата и обществото ни за съжаление ни подбуждат към постоянно наблюдаване на другите, а не към отговорното себенаблюдение.

Навременно диагностиране на нашата болест ни избавя от болки, премеждия и закъснения.

Велико нещо е човек да познава, да открие и да признае своята болест. Гордостта не оставя нашата болест да се изцели. Смирението е лекарят, пътеводител към вратата на Божията милост и пълното съзнание и усещане за нашите пороци, по думите на небоявления Василий Велики.

Изцеляващото смирение ни води до себепознание, подвизавайки се, лекувани в поликлиниката на Църквата, както казва о. Йоан Романидис, и изцелявани с  благодатта на нейните тайнства, излизайки здрави, благодарейки и славейки Бога, срещаме Бога умилително, и ближния милосърдно, утешително, братски, а не с порицание и изобличение. Когато прощаваме и проявяваме състрадание, и Бог ще ни прости и състрадава и ще ни постави в Рая не заради нашата ценност, а заради Неговата голяма и велика милост. Това човек да познава своето непознато Аз и непознатия Бог е най-ценното познание от всички научни открития от всички векове. Богоблагодатното себепознание, съзнанието за нашите немощи и искреното им признание е мощна сила и начало на нашата борба за спасение. Занимавайки се честно и смирено със себе си, откривайки с удивление дълбоките корени на болестта на греховете ни, ставаме по-снизходителни и състрадателни към немощните и съгрешаващи като нас наши братя и Сърцеведецът Бог ще отмери в наша полза това наше разбиране на брата и любов. Смирено подвизаващият има пълно съзнание за греховете си, които открито приема, покайва се, мрази греха и се труди за своето поправя и с любов, култивирайки добродетелите. Покайвайщият се човек не се стресира, не се страхува и не се отчайва. Ако не е така, означава, че не се е покаял истински. Покайващият се скърби, защото с греховете си е наскърбил Бога, той е благоумилителен и се подвизава смиреномъдрено да благоугоди на Бога със сълзи, молитви, изповед, св. причастие, пост, бдение, бодърстване и извисяване. Занимава се главно със себе си, като смята себе се не на думи, а наистина най-грешния човек на света. Смиреното съзнание за греха е и себепознание. Христос ни даде съвършен пример на смирение. Христовото Въплъщение и Разпване представлява крайното смирение на Бога. Бог не можел да се смири повече от това, казват св. отци. Христос казва да се научим от Него на кротостта и смирението, и тогава само ще ги приемаме вътрешно, ще намерим истински и постоянен покой в нашите смутени сърца.

Следва

превод: Константин Константинов