Играта се играе в нашето сърце

Автор: архим. Варнава Янку

5 Неделя след Неделя подир Въздвижение – Притчата за богаташа и бедния Лазар

Господ говори за богаташа и бедния Лазар и за резултата от техния живот. Той укорява строго жестокосърдечието на богаташа.

Защо бедният има име, докато Писанието е безразлично към името на богаташа, описвайки просто неговото състояние?

Това е изключително важно, защото показва, че човекът има „име”, той е този, който има личност. Този, който има „личност”, може да участва в живота на другия, да има общение, може да отхвърли своята изолация и себелюбив индивидуализъм. Всъщност разбираме, че раят е възможността за общение и връзка.

И тъй, богаташът няма име. Неговото съществуване било определено от неговото богатство.  Той бил зависим от богатството.  Без значение от какво зависим, именно то придава смисъл на нашия живот и определя нашата екзистенциална идентичност, то определя нашата „личност”, определя нашето „име”. Наистина виждаме това, което казва Господ: „там, където е съкровището ви, там е и сърцето ви”.

Богаташът няма име, защото се е лишил от възможността за общение в любов. Цялата евангелска проповед е излагане на понятието за любящата личност, на тази, която придава съдържание и идентичност на нашия живот. Изпълненият с любов Христос чрез Своето послушание към Бог Отец  приел „име, което е по-горе от всяко име”, както св. ап. Павел говори за съвършената личност на Христос. Така и ние чрез охристовяването получаваме ново име и ставаме христообразни.

Любовта формира в нас „личността”, „името”, в противен случай сме безлична биологична маса, осъдени на нашата „воля”, на нашите индивидуални интереси.

Но кое именно направило Лазар „личност”?  Това е възможността да се открива, да влиза във връзка, да търси, да събеседва, да обича.  Човекът, който не може да излезе от себе си, от своята изгода и да създаде връзка с другия, няма възможност да има персонална идентичност. За това намеква известният израз, на който се позовават и юристите като принцип при свидетелстването в съда „Един свидетел, не е свидетел”, т.е. един е равен на никой.

Но нека поговорим за богаташа. Първо, християнинът трябва да бъде далеч от фикс-идеите.  Това не означава, че богаташът е лош, а бедните осветени. Това са обобщени фикс-идеи, зад които до известна степен се крият нашите критерии за разпореждането с богатството, отказвайки да се доближим до величината на Божия промисъл. Ние предлагаме нашите убеждения за равенството по такъв начин, че понякога оправдаваме и кървавите революции.

Според отците на Църквата, и конкретно св. Йоан Златоуст, Бог позволява да съществуват богати и бедни, за да могат едни други да се поучават на любов. Безсилният да иска и силният да дава.  Както детето не се ражда отначало силно, а в първите свои стъпки е безсилно и зависимо, и затова бива подкрепяно от майка му. Чрез тази процес на връзка се развива възможността на човека да има „личност” и „име”.

Богатството не е зло. Алчността е зло. Богатият не е зъл. Жестокосърдечието на богаташа е зло.  Човек не се спасява само чрез своята бедност, особено ако неговата бедност е състояние на отказ да вложи труд и цена в своя живот. Защото е удобно да развиваме теории, но общо взето е изключително трудно да сме на работното място и да търпим нашия работодател или колега.  Но само в този болезнен процес може да се развие способността на човека да влиза във връзка с другия, да открива своята екзистенциална идентичност и да става „човек”.

Мързеливият човек няма „име”.  Той е анонимен, той е същото като богаташа. Привидно богаташът няма никаква връзка с един мързеливец, който не иска да се труди. Но и двамата са анонимни, защото отказват да влязат в болезнения процес на връзката. Всяка една връзка означава труд. Какво мислите? Дали трудът е само за бедния, който се труди? Не е ли труд за всеки това да има един спътник, който постоянно му контрира „егото” и „волята”?

Човекът, който третира живота теоретично и идеологически, не е способен да обикне. Защото иска нещата така, както той си ги въобразява. Точно както очаква  своята работа, връзка, приятел, сън, програма и отдих. Той няма „име”. Чрез вината, че няма „име”, той осъжда богатите като жестокосърдечни, бидейки сам жестокосърдечен, без да иска да влезе в противоречие със самия себе си.

Как се смирява човек? Когато нещата стават по такъв начин, че не го устройват, и той проявява търпение и продължава да се бори да намери Божията милост и да се съгласува с Неговата воля.

Този болезнен процес те кара да избягваш от фикс-идеите, от теориите, кара те да се смиряваш и да гледаш по-дълбоко и себе си и другия, извън неговите характеристики, които имат връзка примерно с неговото тегло, височина, възраст, финансови успехи и дипломи. То е нещо друго, много по-дълбоко.

Господ укорява жестокосърдечието, което се ражда от нашата неспособност да се отречем от „аз“-а. Напротив, ние искаме всички да служат на нашия помисъл, воля, въображение.

Вижте колко хубаво го казва Господ в апостолското четиво:

В него се казва, че човек не се оправдава от законите, от законовите наредби, а от вярата в Христос. Какво означава това? Означава, че не се оправдаваш от твоите дела, ако нямаш съзнание за това, което правиш, ако не съществува връзка с Христос в целия ни живот. Не е достатъчно да правим някакви дела, понеже законът определя това.

Това, което интересува милостивия Бог, е да влезем във връзка с Него, защото чрез нашата любов към Него се съгражда Църквата, Тялото Христово.

След това Господ говори за това, че „християнството означава разпване”.  Процесът на връзката не се състои в лесните думи, нито в религиозните романтизми. Това е болезнен процес да последваш примера на Христос. По този начин, чрез това разпване, Христос може да се открие в нас и така да се яви царството Божие. За да може човекът така да признае, да различи, да знае какво има пред себе си, какво съществува в него, как да се настрои, как да функционира.

И тъй, нито богатият се спасява чрез богатството, нито бедният се осъжда чрез неговата бедност. Другаде се играе играта. В нашето сърце, доколко сме готови да се потрудим за нашето „аз“ и да приемем нещата от нашия живот, с дух на ученичество и смирение.

Тази наша фобия, страхът от болката, страхът от труда, води до едно възприятие за живота, което ни кара да избягаме и отхвърляме нашата лична отговорност. Това, което се случва в нашия живот, е възможност, която Бог дава на всеки, за да обикне, да създаде връзка и чрез този процес да придобие „име”, духовна идентичност.

Човекът без „име” е човек, който живее ада, бидейки осъден сред неговите анонимни теории,  сред безделието на нищото. Защото отци  казват: „по-лош грях и от самия егоизъм е това да не правим нищо”. Защото този, който прави нещо, накрая нещо ще намери. Напротив, този, който е скрил своя талант, страхувайки се от крадците, не е увеличил сумата, затова бил осъден от Господ. Тези, които се подвизавали, за да увеличат своите таланти, били похвалени.

Умората от един практически труд знаете ли какво носи? Смирение. Смирява нашето тяло, смирява и нашия помисъл. Така знаем и нашите граници. Човек, който се самоуспокоява в своята угода, никога няма да се смири. Той ще живее в ущърб на другите и ще обвинява системата, че е виновна за всичко. Системата е виновна така или иначе. Тя е светска система, не е божествена. Съществува ли добра система? Може ли да съществува добра система? Всички системи са възникнали след грехопадението. Вместо да гоним системата, нека прогоним системата на греха, която се намира в нас. Понеже се колебаем или сме нерешителни да се подвизаваме, ние проектираме вината за нашата небрежност в обществото. Обществото е виновно, баща ми и майка ми са виновни, Църквата е виновна. Ние никога не сме виновни!

Трябва да се обърнем навътре в нас, за да се потрудим да омекне нашето сърце. Да отхвърлим нашите фиксации, убедености и идеи, и да влезем в процеса на духовния подвиг. Приятелю мой, не ти харесва системата? Много добре. Не работи за системата. Събери пари и дай на баща си, на майка си, на приятеля си, който има нужда. Кое е по-мощно? Твоята теория или любовта към твоя брат?

превод: Константин Константинов