Има ли родина християнинът?

Автор: старецът Никон Светогорец

Християнинът има ли родина? Може ли да има? Ако няма, не може ли да е християнин?

Въпросът е бил задаван многократно още от древността. Да не кажа от най-ранните налични християнски писания, като например Посланието до Диогнет и самия апостол Павел.

Когато бях ученик, ми направи впечатление един израз в Посланието до Диогнет. В него се казва, че: “Християните… водят наистина уникален и невероятен начин на живот. Те живеят в своето отечество, но са като пришълци; участват във всичко като граждани, но търпят всичко сякаш са иностранци. За тях всяка чужда страна е отечество, и всяко отечество – чужда страна… С други думи, каквото е душата за тялото, това е християнинът за света“. По-долу се казва: „Нито пък живеят в свои градове. Те не живеят в отделни градове“. Те не създават гета. Християните не се обединяват в групи. Не се отделят от останалия свят. Не живеят в собствената си страна, а като минувачи.

И това, което ме порази, и тази фраза винаги ме е ядосвала. „Всички те са чужденци в собствената си страна. Всяка чужда страна е дом за християнина. „И всяка страна е чужда.“ Изглежда като нещо мимолетно, като нещо, което отминава. Стига да са християни. Така ли е?

Това казва св. ап. Павел в Посланието към Евреи: „тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим“. Само това ли е вярно?

Християнинът не може да бъде безразличен към заобикалящата го среда или към съседите си. Още повече към неговите братя и сестри. Тогава защо Господ поставя ангели на всеки народ? Господ не иска ли всички да бъдат едно? Всички ние сме едно село. Глобализация. В някои случаи – да. В други случаи – не. Бог иска да има отделни народи.

Във Второзаконие се казва: „Когато Всевишният даваше дялове на народите и разселяваше синовете човешки, тогава тури граници между народите по броя на синовете Израилеви“ (32:8). Вижте. Той отделяше народите. Ако сме вярващи, го приемаме. Ако сме невярващи, дори не е нужно да слушаме това, което ни се казва. И знам, че говоря на християни. „Той е определил границите на езичниците според броя на Божиите ангели“. Така че има народи и всеки народ има ангел. Бог е поставил по един ангел за всеки народ да просветлява управниците, да защитава народа от всяко зло.

В книгата на пророк Даниил, в десета глава, стих 13, какво се казва? Ангелът на Персия разговаря с Архангел Михаил. Не можем да приемаме каквото си харесваме от нашата вяра и да отхвърляме каквото не ни харесва. И тогава да казваме, че това не го разбирам, онова го отхвърлям. Или го приемате, или не го приемате.

Защото, ако нямахме нужда от родината, защо тогава трябва да почитаме и да се възхищаваме на всеки, който се бори за родината си? Тези две неща не са ли в противоречие? Не. Защо не? Защото имаме две родини, както казваше отец Паисий. Имам две родини. Тази, в която живея, и тази, на който принадлежа и където ми е мястото и където ще свърша – на небето. Това е първата ни родина, ние сме странници и в нея ще се върнем, ако спазваме Божиите заповеди. И коя е първата? Трудете се и пазете Рая. И този рай, който започнахме и в който ще завършим, и този рай,  в който живеем. Тази красива земя, където всеки човек има свой дом. Трябва да работим, да я пазим и да я украсим, а не да я унищожим. Земята е родината, тя е мястото за подготовка за небесната родина. Ето защо родината ни е толкова ценна за нас. Ето защо ни е дадено и времето, и животът, за да постигнем това. Прочетох някъде един графит. Направи ми страшно впечатление. От една страна, беше много хубаво, изразително, с красива формулировка. Интелигентна, логична и тъжна. Какво пишеше? Единствената ни родина са нашите детски години. Да. Детските години са родина. Ето защо има смисъл да се радваме на детството си, което живеем в семейството. Когато хората ни прегръщаха, защитаваха, хранеха и ние израствахме, за да разберем. Докато сме малки, не разбираме какво означава грижата на родителя, какво означава любовта на родителя. Мисля, че съм го казвал и преди: видях в интернет една история. Две малки момичета, които не говореха помежду си, държаха по една картонена кутия, бяха сестри и казваха това, което искаха да кажат, изречение по изречение. Двете малки сестрички стоели на задните седалки, мама и татко отпреди, ако си спомням, там бил и дядото, отивали някъде. Трябвало да спрат и възрастните слезли да пазаруват. Мисля, че отиваха в супермаркет. Майката не беше дръпнала правилно ръчната спирачка, а отпред имаше пропаст. Но родителите бяха спокойни, че колата е спряна. И колата тръгва към пропастта.

Майката се обръща, вижда това и се хвърля пред гумите на колата. И детето казва по-късно: „Никога няма да забравя, докато умра, звука от удара и подскачането на гумите върху тялото на майка ми“. Графитът е тъжен, защото назовава детските години единствена родина. Не. Когато годините ни в семейството свършват, семейството не ни захвърля в обществото. То вече ни е въвело. Дава ни на обществото. Продължава да бъде нашето семейство. И ние създаваме свое собствено семейство. Нашия собствен свят. Нови хора, които познаваме и обичаме. И ще създадем свое семейство. Но точно както когато бяхме малки, не бяхме сами, така и сега в новото ни голямо семейство няма да сме сами. Някои ни държат, други ни защитават, трети ни хранят. И растем, докато стигнем до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство, казва апостолът.

И нямам предвид само това, че ни защитават други хора, което също се случва. Какво имам предвид? Има един страхотен драматург, Йонеско. Написал е чудесни пиеси. Много успешни, философски и силни. Казва: Един ден се разхождах и както си вървях, изведнъж всичко утихна. Нещо сякаш го спряло. Спри! Стоп! И в този момент пред него се сгромолясва огромно дърво и земята под нозете му се разтърсила. Замръзнал на място. През целия ми живот, казва той, ме съпровожда звукът от счупването на дървото, от удара на дървото в земята и разтърсването на земята под нозете ми. Една крачка напред щеше да ме смаже. Някой ме спря.

Св. Ефрем Филотейски от Аризона ми казваше: Бях в голяма беда. В Америка. Голяма скръб. Горчивина до смърт. И аз казах: Боже, не издържам! От това, което теглеше там. И тогава, казва той, Боже, сякаш атмосферата се отвори пред мен и започнах да виждам целия си живот. Всички събития. Много живи, много ясни. И чувах един глас да ми казва в един момент, когато бях в опасност: Виждаш ли? Аз те спасих там. Някъде другаде… И тук бях Аз. Нещо друго… И тук Аз те избавих. И стигнахме до днес. И всичко се затвори и аз се озовах отново там, където бях. И тази горчивина и тази смърт изчезнаха от сърцето ми. Защото знаех, че където и да отида, ще бъда в прегръдката на Бога.

Така става с всички нас. Някой ни покрива, някой ни защитава. Когато бяхме малки, не знаехме кой ни защитаваше и кой ни хранеше, докато самите ние не станахме родители. Същото важи и за духовните въпроси. Господ казва: „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него. Както Мене е пратил живият Отец, и Аз живея чрез Отца, тъй и който Мене яде, ще живее чрез Мене. И когато лозата остане на лозата… Аз съм лозата, вие пръчките; който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод; защото без Мене не можете да вършите нищо. Ако някой не пребъде в Мене, бива изхвърлен навън, както пръчката, и изсъхва; и събират пръчките, та ги хвърлят в огън, и те изгарят“... Това е, което не разбираме. Ние сме в младенческа възраст. Докато, следвайки съветите на Църквата, на Бога на любовта, Христос, ставаме пълнолетни. И настава време, когато още от този живот разбираме и разпознаваме Кой е Този, Който ни защитава, Който ни храни, и ние израстваме духовно. Ще го разберем, като живеем. Не теоретично, интелектуално. Един до друг, прегърнати. Семейството, което започна, когато бяхме малки, продължава тук. Не свършва. Тези семейства съставят родината. Точно затова тези, които искат да унищожат родината, започват от семейството. По хиляди начини, които вие знаете най-добре, защото го преживявате. Как принизяват ценността на семейството, как карат родителите да се чувстват като роби в семейството, децата да не чувстват, че имат задължения, не съм изживял живота си, няма да изживея живота си... Да чувам двойки, които искат да се разведат, да казват: Не го понасям, другият да казва: той не се отнася добре с мен. Не беше така, когато се запознах с нея или с него, и нито единият, нито другият да не мислят за децата. Дяволът знае къде удря. Семейството е клетката на родината. Клетката, в която започва всякакъв вид живот. Ето защо тези, които се борят за родината си, са герои. Прочетох една впечатляваща история.

Командир във флота, няма да кажа името му, описва в писмо уникална сцена, записана в паметта и в сърцето му и очевидно никога няма да бъде заличена. „Бях във флота. През 1952 г. Бях на площад „Клавтмонос“ в Атина. Не както днес, казва той. По-младите не знаят много за старите времена и се чудят, когато чуят някои събития от онова време. Беше вечер, когато слънцето залязваше, и знаете, казва, че по залез слънце се спуска знамето. Защо тогава на площада „Клавтмонос“ се спускаше знамето? Тогава там се намираше Министерството на военноморските сили. И знамето се развяваше върху сградата. Днес това са други военноморски отдели. Тогава всяка сутрин, старите хора винаги ще помнят, се вдигаше знамето и всичко спираше. Всяка сутрин те развяваха знамето. Точно както при залез ставаше спускането. Това бяха хубави моменти, които хората живееха тогава.

Всички присъстващи там, и минувачите, включително и мен, застанахме нащрек. В момента, в който младият офицер отдаде чест, погледна встрани и видя нещо странно, душата му се смути. Заради това, което ще ви разкажа по-долу. Церемонията по спускането на знамето завърши, минувачите продължиха по пътя си, а аз останах по навик. Аз самият бях във флота, останах по навик малко по-дълго. Тогава виждам младия офицер да се насочва гневно към един едър продавач на кестени. Тогава площадът беше празен и в ъглите му винаги имаше чистачи на обувки и продавачи на кестени, които ни липсват сега. Той каза на продавача на кестени гневно: „Защо не стана прав, за да почетеш нашето знаме? Нямаш любочестие!“ И направи човека на нищо. Мъжът остана безмълвен. Гледах  ужасен. Беше уплашен. Ужасно шокиран от случилото се. Тогава видях продавача, че почервеня в лицето и започна да трепери. Искаше му се да изкрещи. Но с  изненада видях, че се сдържа, наведе глава и започна да ридае. Но бързо се съвзе, избърса сълзите си и с голяма сила на ръцете си, те бяха силни, изви тялото си със затруднение, избута масичката с кестените си напред и извика с цялата си душа на младия офицер на висок глас:

– Как да стана, господине? Дадох на родината и двата!

И вдигна крачолите на панталона си и се показаха два отрязани крака от коляното надолу. И той отново започва да плаче. Хората около него, както и аз, плачат. И ръкопляскат. Но най-вече младият офицер плаче. Минаха близо шестдесет години. В този момент нещо се случи незабравимо. Това е страхотна сцена за „Оскар“. Офицерът се наведе, прегърна и целуна продавача на кестени. После се изправи пред героя и му отдаде воински поздрав. Защото е отдал двата си крака в нашите северни планини, за да може да се вее високо днес синьо-бяло знаме в една свободна родина. А другите, мнозинството, да могат да крачат бързо към мирните си занимания, без да знаят, че минават пред герой от албанския фронт. Гръцкият герой-войн. Каквато и да е професията му. Това е мястото, което Бог ни е дал. Ето защо ние сме длъжни да защитаваме тази земна родина.

И тъй като някои от загиналите за тази страна ги нарекохме етномъченици, ние също трябва да се борим, за да станем достойни за втората родина. И тогава разбрах апостол Павел, който казва: „молил бих се сам аз да бъда отлъчен от Христа за братята си, мои сродници по плът“. Ето как всички трябва да обичаме родината си.

Който продаде тази страна, който предаде тази родина, няма да види небесната родина. Никога не обсъждате с никого дали ще защитите семейството си, или не. Жена си или децата си. Това не подлежи на обсъждане. Същото важи и за вашата родина. Казват: „Нека всички бъдем една държава“. Кой казва това? Тези, които поддържат собствените си държави. Тези, които простират своите. Тези, които обогатяват своите. Когато всички други родини бъдат унищожени, тогава да, нека Гърция бъде унищожена. Но ако всички други държави съществуват, защо нашата да бъде унищожена? Прочетох нещо, което ме порази. И си казах, виж как другите оценяват нещата, които ние пренебрегваме или на които се присмиваме. Защо да не се гордея със страната си, когато другите го правят? Защо да не обичам страната си, когато другите я обичат? Това е земята, от която твърде много неща започнаха да се пренебрегват. Това е страната, която някои се опитват да унижат, да опетнят,  защото има прекрасно минало, което подхранва също толкова прекрасно бъдеще, знаете ли какво каза някой? Трябва да измислим ново минало. Трябва да променим историята. Подправете източниците. Променете това, което хората знаят. Как ще го направят? Някой казва, че за да се попречи на хората да четат книги, не е нужно да се палят библиотеки. Направете хората неграмотни. И започнаха чрез деградиране на образованието. Направили са го в невероятна степен, просто защото гърците са заспали. И това е единствената причина. Когато се събудят, нещата ще се променят. Но докато учениците спят, Юда е буден и обикаля наоколо и продава любовта, Бога на любовта и всяка родина. Ето защо, понеже сега образованието и информацията се осъществяват по електронен път, които могат да бъдат променени, скрийте всеки учебник по история, който имате – това ни казват.

Вече няма да можете да ги научите от интернет. Ако след петдесет години някой каже: тогава се е случило това, ще можете ли да кажете, че то не се е случило? Няма да знаете. Ще разполагате с настоящата информация. Но книгата остава. И можете да разберете какво се е случило. Затова, понеже не могат да горят книги навсякъде, затова горят библиотеки, това отдавна е започнало. Ще измислим ново минало. Ние ще напишем историята така, както искаме да бъде написана. Но когато историята, животът ни е заквасен с Този, Който каза: „Аз съм Животът“, не се страхуваме. Ще са необходими десетилетия усилия да измислят ново минало. Ето защо човекът, който каза това за промяна на историята и изгарянето на книги, сигурно е имал предвид известния роман „Фаренхайт 451“. Преди няколко години беше сниман и филм по книгата. 451 градуса по Фаренхайт е температурата, при която хартията изгаря. Историята се развива в бъдещето. Пожарникарите нямат никаква работа, защото всичко вече е автоматизирано, пожарите се контролират, няма запалени огньове, за да гасят пожари, каква е тяхната работа? Да палят пожари и да изгарят книги и библиотеки. И показва една еврейка, която не иска да напусне библиотеката ѝ и тя изгаря заедно с нея. Ето защо сегашният, по-земният човек казва, че не е нужно да изгаряте книги, а просто да направи хората неграмотни, за да не могат да четат книгите. А когато видите съобщенията, които ми изпращат, оставам с отворена уста. И казвам: Завършили ли сте университет? На моите години нямаше да ти дадат дори диплома за основно образование. И сега той не само има  диплома за средно образование, гимназия и университет.

Ето защо няма да се налага да изгарят библиотеки. Стига хората да се учат от интернет. И много хора вече започват да разбират какво се случва, защото погледът ми се спря на  една фраза в интернет. Това е реално. Не е от интернет. Хората вече са разбрали какво се случва с интернет и с Уикипедия. И постепенно ще го разберете още по-добре или може би никога няма да го разберете, ако спрете да четете книги.

Ние просто минаваме оттук. Този живот, тази родина е мост, по който да продължим към небесната родина. Спомням си един студент в Италия, студент по медицина, когото се опитват да канонизират. Не знам какво точно е станало с него, не следя историята, но бил страшно милостив, давал, давал, пари, майка му му давала, не помня в кой град следвал и му казвала: „Моето момче, спести нещо, вложи пари в банката“. Отдели малко пари, да построиш къща утре. И младежът, който умрял много млад, като студент, преди да завърши, ѝ казал: „Е, майко, ти познаваш ли много хора, които строят къща върху мост?“. Той разбрал за какво става дума. Ние просто минаваме оттам. Отиваме някъде. И така, къде отиваме? Ще успеем ли? Ето какво трябва да ни занимава. И ще го направим, когато стигнем дотук. Когато работим в тази страна и я пазим според заповедта, която Бог ни даде, когато ни създаде на небето. Ако не се обърнем навътре, за да видим нашата окаяност, ако не започнем да почистваме в покаяние боклука, който сме събрали в ума си и в сърцата ни, няма да напреднем. Следователно: Господи Иисусе Христе, помилуй ме, Господи Иисусе Христе, помилуй ме, Господи Иисусе Христе, помилуй ме. Както малкото бебе, когато суче, не разбира ползата, както по-късно, когато започне да се храни, но живее, защото приема млякото, така и вие ще приемете това благо начало, тази храна, която е за всички, Господи Иисусе Христе, помилуй ме. И когато дойде времето, ще видите дали това е истина или празни приказки. Не в другия свят. Не в задгробния живот. В този свят. Сега. Вече знаете.

Винаги съм се възхищавал на хората, които вярват. Но докога ще вярваме? Кога ще започнем да знаем, да се учим?

Знаете ли как дяволът се страхува от знанието? Дяволът и неговите дяволи се страхуват. Затова се опитват или да не знаеш, да останеш необразован или да придобиеш погрешни знания. Във всички религии има частица истина – ви казват. И будизъм, и индуизъм, и християнство и мюсюлманството и забъркваш каша, фрапе, разклащаш го и го пиеш с лед. Дяволът не го интересува това, че не може да ви направи изцяло невярващи. Стига знанията ви да са погрешни. И той има знания. Той няма живот. Има ли значение това? Да. Има. Защото научих обикновената история на обикновена жена от един германец. Бъдете внимателни. Ще обикнете целия свят. Всички хора. Едно е борбата да защитаваш страната си, и друго да нападаш. Едното ви изпраща в Рая, а другото – в ада. Нещата не са такива, каквито изглеждат. Карат ни да се убиваме един друг. Карат ни да се мразим един друг. Карат ни да разрушаваме наши страни – тези, които знаят, че ако успеем тук, ще успеем и след това. Бях в Германия. Заведоха ме в католически храм.

И виждам в единия ъгъл на олтара да гори голяма свещ и отдолу една малка табела. Не знам немски, не обърнах внимание. Влизаме в друга църква. Отново същата свещ на ръба на олтара, същият знак. Казвам си: Католиците имат велик светец и всички католици празнуват великия светец. И в друга църква, и в друга църква, накрая попаднахме в протестантска. Протестантите нямат светци и не искат да чуят за света Богородица. И виждам същата запалена свещ и същия знак. Е, тук има нещо, което се случва! Казвам на човека, който ме развеждаше:

– Какво е това?

– Отче, – казва той, – през всичките тези дни цяла Германия, всички германци са коленичили, молят се и умоляват Бога.

– Какво? – казвам му.

– Да спрат бомбардировките над Сърбия.

Останах с отворена уста. Защото православна Сърбия беше бомбардирана и убиваха хора, хвърляйки бомби по мостове, по които преминават жени и деца. Държави, които мислят, че са християнски. И аз му казвам:

– Но сред тези, които бомбардират Сърбия, сте също вие, германците.

И какво ми казва той?

– И мислите ли, отче, че правителството ме пита дали искам да изпратя децата си да бомбардират децата на хора, които никога не съм виждал и няма да видя?

Млъкнах. Какво да му кажа? Колкото ни попита правителството дали в Солун да пристигнат танкове от друга държава, за да отидат в Сърбия, за да убиват християни… И хората не знаеха какво да правят и отидоха и обърнаха пътните знаци и вместо танковете да отидат в Сърбия, се обърнали към Драма и Кавала. И разбрали по сателитите и им казали: Къде отивате, луди ли сте? Каквото можехме да направим ние, обикновените хора, още толкова германците могли да направят. И те направиха нещо повече от нас, които се хвалим с православието си. Цяла Германия се молеше да спрат бомбардировките над Сърбия. Нима в Гърция го направихме? Това е така, защото животът ни показва колко сме християни. Ето защо не трябва да слагате етикети на всички: той е това, той е онова. Не. Това са техните правителства. Можете да сте сигурни, че колкото общо имаме с тези, които ни управляват, другите народи имат също толкова общо с тези, които ги управляват. Прочетох в едно списание за група, създадена от палестинец и евреин. И те казваха, че трябва да просвещават хората: Не ни отъждествявайте с тези, които ни управляват. Ние нямаме нищо общо с тези хора…

Има една добра африканска поговорка, която гласи: Когато два слона се бият, страда тревата. Това се случва по целия свят. Вие ще бъдете отворена прегръдка за всички. Няма да кажете този е германец, този е евреин, този е италианец. Всички ние сме образи на Бога.

Знаете ли какво впечатление ми направи? Всички нови светци на нашата Църква – старецът Паисий, Ефрем от Аризона, Папа Ефрем Катунакийски, Иаков Цаликис, отец Георги Карслидис, старецът Порфирий, всички били с основно образование.  А вие учите, следвате… Колкото дяволът спасява това, което знае, богословия и философии, толкова ще спасят и вас, ако не се превърнат в живот. Живеейки в Църквата на Този, Който е казал: „Аз съм Истината“, ще научите неща и ще постигнете неща, които няма да можете да осъзнаете. Само другите ще ги разберат.

Ние сме проблемът, осъзнах го, когато чух една случка, разказана от германец.

Какво казва той? Той воювал срещу нас:

През 1952 г. отидох в Атина за първи път след войната.

Немското посолство, когато научи, че възнамерявам да отида на остров Крит, ми препоръча, тъй като раните от войната все още бяха отворени, да кажа, че съм швейцарец. Но аз познавах критяните и от първия момент казах, че съм германец, и отново се насладих на критското гостоприемство.

Една вечер отидох на немското гробище. Мислех си, че съм сам. Но се изненадах, когато видях жена в черно да пали свещи на гробовете на немските войници от гроб на гроб. Попитах я: защо палите свещи на гробовете на германците? Те избиват критяните. Отговорът ѝ беше невероятен.

 – Дете мое, изглеждаш чужденец по акцента си и не знаеш какво се е случило тук през 1941-1944 г. Съпругът ми беше убит в битката при Крит, а единственият ми син, който взеха за заложник, умря в концентрационен лагер през 1943 г. Не знам къде е погребано детето ми. И сега паля свещ на гробовете на тези германски младежи, защото майките им не могат да дойдат тук. Със сигурност една друга майка ще запали свещта в памет на сина ми!

Ето как една жена преодолява понятието за „другите“. Няма други. Ние сме семейство. Всички ние страдаме в обятията на Христос.

Ето как тази жена почете родината си; и съпругът ѝ бил убит, и синът ѝ починал. И си спомням една друга майка, който написа писмо до министър-председател или министър, казвайки му, че не иска медал: Имах четири деца и ги дадох за родината. И четирите ѝ деца били убити. Съжалявам, че нямам и други да ги дам да умрат за родината! „Време е да се събудим от сън“, казва ни казва апостолът…

превод: Константин Константинов