Откровението на св. Петка

Автор: о. Ясен Шинев

Когато един вярващ човек чете житията на светиите се удивлява на дивния им пример, на живата и неделима връзка между думи и дела, която самa по себе си е съкровено послание за една търсеща душа. Някои от тях са завещали томове творения, духоносни съчинения, с които осветяват най-заплетени канонични въпроси или дават душеспасителни съвети, а други изричат нещо кратко и ясно, но то така се врязва в съзнанието на читателите, че е трудно да бъде забравено.

Такъв урок за всички християни е житието на света Параскева-Петка Търновска. Израснала в дома на просветени и заможни хора, тя отрано събудила в себе си ревност към Христос и Неговата Църква. Всеки ден посещавала Божия дом и с любов и трепет присъствала на богослуженията. Когато напускала дома си и тръгвала по улиците до храма и когато се връщала, била изпълнена с такова милосърдие и състрадание, че често събличала наметалата си, скъпите си дрехи и дори сваляла накитите и пръстените си и ги раздавала на бедняци и странници. Това направило впечатление на нейните родители и те започнали да я укоряват за нейното според тях безразсъдно поведение. Обвинили я, че е неразумно великодушна към хора, които не само не разбират жестовете ѝ, но и не заслужават внимание. Разтревожени от тези ѝ прояви, я питали неведнъж: „Защо го правиш?”, а тя отговаряла простосърдечно: ”Иначе не мога да живея!” Това признание било изречено толкова ясно и откровено, че те спирали да питат каквото и да било и да оказват някакво въздействие върху нея. Не търсили подробно обяснение, а я оставили да бъде такава, каквото е. Всъщност това е бил нейният вътрешен глас – искрен, съкровен и невинен. Един чист извор от сърцето ѝ, стон от благородната ѝ личност, звучащ като изблик на облекчение на чувствителната ѝ душа. Така тя изразявала себе си, изливала онова, което Творецът е вложил свише в нейната най-съкровена същност. Това бил онзи, огнен и невидим печат, който сложил в сърцето ѝ и който определял цялото ѝ поведение.

Цялото ѝ битие било изпълнено с прояви на милост и щедрости към всички хора. Когато родителите ѝ починали, тя продала имотите, които ѝ се полагали като наследство, а парите раздала на бедните и нуждаещите се. Веднага след това се оттеглила в пустинята в пост и молитва. След като предала Богу дух, над мощите ѝ започнали да стават изцеления на всички места, където били занасяни и поставяни за почит и поклонение. Стичали се тълпи от хора и тя пак помагала на всички, които искрено и с вяра прибягвали към нейната молитвена защита, независимо от съсловието и възрастта, пола или занятията им. И в земната и в небесната Църква Христова не спирала да помага и да привежда хората към Бога за Негова слава и за преклонение пред Него. Нейното служение продължило и продължава до настоящия момент вече векове наред. На всички отдавала материална и духовна милостиня – проявявала милост към всички и се отзовавала бързо на искрените молби. На практика изпълнила заповедта на Спасителя: ”Даром получихте, даром давайте!” (Мат. 10:80). Нищо не задържала за себе си, а раздала всичко на бедните. А най-съкровения и скъпоценен дар от Твореца – своя живот принесла пред олтара на Живия Бог. И в плът, и след като била приета в небесните обители, продължила своята свята духовна мисия. Едно неспирно служение и в небесната, и в земната Църква близо до болката на ближния и вярно на Христовите повели. По нейното застъпничество ставали чудотворни изцеления не само в град Яш (Румъния), където бил положен саркофага ѝ, но и навсякъде където се почитала паметта ѝ. Изпълнило се изреченото в Светото Писание: ”Голяма сила има усърдната молитва на праведника!” (Яков 5:16).

Бог я дарил с чудотворство и тя се превърнала в гореща застъпница и незаспиваща молитвеница пред Неговия Свят престол. Целият ѝ живот бил пример на служение. Нейното откровение: ”Иначе не мога да живея!” е и послание към всички нас, изповядващите учението на Спасителя и подвизаващи се в Неговата света Църква. Вглеждайки се в нейното послание, да почерпим духовна сила и да продължим по пътя към Царството Божие, без да униваме или проявяваме малодушие. Оплетени в своите комплекси и житейски недоразумения, нека се опитаме да подражаваме на нейната всеотдайност и дръзновение към доброто!

Истинското служение е на Бог и на хората. Да служиш е привилегия на прозрелите, най-достойните последователи на Христа. В най-съкровения смисъл, това означава да изпълниш онова, което е изречено в текста на светата Божествена литургия: „…нека сами себе си, един другиго и целия наш живот на Христа Бога да отдадем!” Само по този начин можем да бъдем икона Божия, образ Христов и както Спасителят е дошъл и служил не само на Отца, но и на всички, така и всеки Негов последовател е длъжен да тръгне по този път! Без уговорки и мисловни борби, отхвърляйки неизбежните внушения на сатаната. Не просто да обръщаме внимание на другия и да проявяваме частична милост и проблясъци на състрадание, а изцяло и безрезервно да се отдадем на това небесно служение. Без остатък и щадене на нашето „безценно Аз”.

Този, който е докоснат от Небето, не иска нищо да задържи за себе си. Който носи в себе си небесния огън, не само не трябва да го потуши или да го запази да сгрява само своя малък свят, но е длъжен и да го предаде и на другите. Тихата лудост на вярата е порив, вдъхновение и полет, но и споделяне, едно неспирно отдаване и раздаване, призвание, което призовава и призоваване, което подканя! Всеки от нас, колкото и немощен да е той и потопен в стихията на „невидимата борба“ със старата си природа и атаките на поднебесните духове на злобата, е длъжен да разшири сърцето си, да разгърне душата си и да отдаде всичко свое на Бог и на ближните си. Амин!

източник: списание”Амвон” бр. 3 от 2018 г., препечатано от Богоносци