Автор: архим. Атанасий (Анастасиу), проигумен на Метеорския манастир

Покаянието е „ключът“, „лекарството“, чрез което настъпва излекуването, очистването на човека от неговите страсти и възстановяването на ума му към Бога. „Μετά-νοῶ“ означава да обърнем ума си от отстъплението към източника на живота – Бога. Означава пътуването на човека от богообразието към богоподобието.

В този момент – и преди да разгледаме понятието покаяние – смятаме за необходимо да посочим и опишем накратко как Бог е създал човека, с какви черти и с каква цел. Какви са особените благодатни дарове, които му е дал? Какво е душата, какво е умът, какво е разумът, какво е самовластието, как човек познава тварното миросъздание и как познава Бога.

Както много сполучливо отбелязва покойният старец Георги Капсанис, „даровете на сътворението „по образ и подобие Божие“ били дадени от Бога на човека, за да достигне много високо, да постигне чрез тях уподобяването си на Бога и свой Създател, да има една не външна, морална връзка с Него, а лично единение със своя Създател“.

„Може би е твърде смело – продължава просветеният старец, – дори да казваме и да мислим, че целта на живота ни е да станем богове по благодат. Но св. Писание и отците на Църквата не са скрили това от нас”.

За съжаление сред хората извън Църквата, но също и сред много хора в Църквата, има невежество. Защото те смятат, че целта на живота в най-добрия случай е просто нравственото ни усъвършенстване, за да станем по-добри хора. Но Евангелието, преданието на Църквата и светите отци ни казват, че целта на нашия живот не е това. Тоест да стане човекът по-добър, отколкото е, по-нравствен, по-справедлив, по-праведен, по-въздържан, по-внимателен. Всички тези неща трябва да станат, но те не са великата цел, крайната цел, за която нашият Създател и Творец е създал човека. Коя е тази цел? Обожението. Това човек да се съедини с Бога не по външен или емоционален начин, а онтологично, истински“ [1].

Щастие и Божие благословение е, че в наше време имаме плеяда обожени преподобни светци (преподобните Порфирий, Паисий, Даниил, Ефрем, Йероним – светогорци, Иаков Евбейски, Йосиф и Софроний отшелници, Калиник, епископ Едески, Амфилохий Патмоски и др.)

В първата глава на книга Битие се казва, че Бог създал човека „по Свой образ“ и „по Свое подобие“, като му е дал особени благодатни дарове и способности и го направил венец и цар на творението.

„След това рече Бог: да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие… И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори“ [2]. “И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа.“ [3].

Следователно виждаме, че още от първия момент на своето сътворяване от Бога човекът получава своите основни черти, получава своята особена идентичност, която е богообразието, както и своята крайна цел, която е богоподобието, т.е.  обожението.

Отците на нашата Църква, анализирайки тези основни черти на човека, заявяват, че „по Божий образ“ изразява ноетичната част и самовластието“ [4].

Ноетичната част на душата включва две душевни сили – ума и разума. Умът е теорийната (съзерцателната) енергия на душата. Чрез ума човек познава Бога, придобива опит от Бога. Разумът (логиката) е практическата енергия на душата. Чрез разума човек опознава природата и тварното миросъздание.

Както отбелязва професор Димитриос Целенгидис, „умът и разумът, тъй като са много тясно свързани със свободата (самовластието) на човека, му дават възможност да бъде се объща чрез волята си както към доброто, така и към злото. Св. Григорий Палама отбелязва, че само когато гномичната воля на човека е свободна от всякакви нужди, той може да пребивава в естествения живот и да се приближи до Бога или да се отклони от общение с Него и да се насочи към смъртта.

Създавайки човека свободен (самовластен), Бог лишил и дявола от възможността  да упражнява насилие над него. Така само чрез убеждаване или измама [не принудително] злият дявол може да повлияе на волята на човека и да го направи участник в своето отстъпление“ [5].

Тук трябва да отбележим, че по образ на Бога означава по образ на Сина и Словото, и то на въплътилото се Божие Слово. В действителност човекът е създаден по образа на Христос, тъй като Иисус Христос „е образ на невидимия Бог“ [6], както ни уверява св. ап. Павел.

Отците на нашата Църква специално подчертават факта, че съдържанието и пътят на обожението е единението с Христос, именно защото единението с Първообраза води човека към неговото възпълване. Затова Първообразът на човека е Христос и  неговото предназначение е да се издигне до Първообраза, т.е. да подражава на добродетелите и милосърдието на Бога; т.е. да достигне, чрез благодатта на Светия Дух, до своето охристовяване. Охристовяването е благодатното претворяване (обогатяване) на богообразието на човека в богоуподобяване, т.е. христоуподобяване, което на практика означава участие в светотроичния живот.

Свети Йоан Дамаскин, говорейки за „по подобие“, казва, че това се казва „заради добродетелта [която той има възможност да придобие] и заради тези богоподражателни и богоименни дела“ [7].

„Божия образ – ни казва отново св. Йоан Дамаскин – го има всеки човек, защото Божиите дарове са неотменими. Но „Божето подобие“ [притежават] рядко и само добродетелните и святи [човеци], които подражават, доколкото е възможно за човеците, на Божията благост“ [8]. Това е така, защото Божиите дарове са дадени на всички хора. Това трябва да бъде духовният път на всеки човек – да подражава на Божията благост и да достигне до богоуподобяване, като активира даровете на богообразието.

Носителят на богообразието в човека е душата. Душата е творение на Бога и като творение тя е тварна. То е „родена същност“, както ни казва св. Григорий Нисийски  [9].

Душата е тварна, създадена, а не нетварна, тъй като Нетварен е само Бог, Който е безначален, присносъщен, умонепостижим, неописумем, неизследим, невидим, неизказан, недостъпен, невместим и отвъд всичко.

Всяко същество, всяко творение има начало и край. Но особено душата, докато има начало и би трябвало като сътворена да има край, по Божия воля, а не по своята природа, а защото Бог така е поискал, тя няма край, тя е безсмъртна. Това означава, че душата е тварна по природа, но безсмъртна по благодат.

Душата е самовластна, т.е. има свободна воля, свободно произволение и свободен избор. Самовластието е възможността на човека да има власт над себе си, да избира свободно и непринудено начина на своя живот и дейност. Бог толкова  много уважава свободата на човека, че, както ни казва светоотеческото слово, Бог, Който те е създал без твоето участие, не може да те спаси без твоето участие. Самовластието е наистина уникален и величествен дар на Бога за човека, тъй като му дава възможност и право дори да Го отрича. Ето защо отците на Църквата (св. Григорий Нисийски) характеризират самовластието и като равнобожие, естествено по благодат [10].

Душата се създава едновременно с човешкото тяло, нито преди, нито след създаването на тялото. Тя е създадена, както ни учат светите отци, „от самото зачатие“ [11], т.е. със зачеването на човешкия ембрион едновременно по Божия воля се създава и душата, която се разкрива и изразява с развитието на ембриона и на човека. Душата е завършена от самото начало, но не може да прояви своите енергии от самото начало заради неразвитото човешко тяло. Нейните енергии се появяват постепенно с развитието на тялото. Според свети Йоан Лествичник, автор на “Лествицата”, колкото повече расте (човешкото) тяло, толкова повече и душата проявява своите енергии [12].

Според православното учение тялото в никакъв случай не е затвор за душата, а според ап. Павел е храм на Светия Дух в нас [13]. Св. Йоан Дамаскин ни казва, че „душата се е свързала цялата с цялото тяло, а не една нейна част с една негова част; тя не се съдържа в него, а го съдържа“ [14].

А според св. Григорий Палама душата се намира във всяка точка на тялото; тя поддържа човешкото тяло, съдържа го, съставя го, държи го и го оживява[15]. Тоест тя е едновременно вътре в цялото тяло, но в същото време обгръща цялото тяло отвън. Душата е тази, която предава на телесните органи и сетива жизнена сила и възприятието на сетивните неща [16].

Човекът в своята цялост се състои и от душа и от тяло.

Нито душата сама по себе си, нито тялото само по себе си конституират целия човек, а двете заедно. Душата и тялото в човека конституират неразрушимо психосоматично единство. Разрушаването на това психосоматично единство бележи биологичната смърт на човека.

След биологичната смърт на човека душата, която се отправя към небето, очаква и копнее да се свърже отново с тялото при  възкресението на мъртвите при Второто Пришествие, със собственото ѝ тяло, с което е живяла на земята. Тялото, което е умряло, по какъвто и да е начин и на което и да е място на земята, ще бъде възкресено, възсъздадено и обновено на бъдещия съд със силата на Христос. „защото Сам Господ с повеление, при глас на Архангел и при тръба Божия, ще слезе от небето, и мъртвите в Христа ще възкръснат първом“ [17].

Така човекът ще бъде съден като психосоматично единство, отново като цял човек, защото това е справедливо, тъй като това, което душата е извършила (добро или лошо) в земния си живот, го е извършила с тялото си [18].

Обновеното тяло ще бъде духовно и нетленно, но не и нематериално, тъй като само Бог е нематериален. Бидейки тварно, то ще има известна материалност. Ще има същите измерения. Ще се отличава, ще има разпознаваема форма (т.е. ще може да се разпознае кой е всеки един). Душата, която онтологично никога не умира, защото е безсмъртна по благодат, ще се свърже отново с вече обновеното тяло и така ще се реконституира целият човек. Както отбелязва св. Йоан Златоуст, „онова тяло ще бъде същото и няма да бъде същото. Тоест ще бъде същото тяло, което е съществувало на земята, но с различни свойства“ [19].

Възкресеното и обновено човешко тяло ще бъде нетленно и духовно, а не смъртно и тленно, каквото е било в биологичния си живот. Св. Симеон Нови Богослов отбелязва, че новите свойства на възкръсналото ни тяло ще бъдат безсмъртие, нетление и неизменчивост. Това означава, че то няма да се разболее, няма да изпитва болка, няма да старее. Нито ще имаме т. нар. „непорочни“ страсти, като например глад, жажда, умора и т.н. [20].

Бележки: 

[1] Ἀρχιμ. Γεωργίου, Καθηγουμένου Ἱ. Μ. Ὁσ. Γρηγορίου, Ἡ θέωσις ὡς σκοπὸς τῆς ζωῆς τοῦ ἀνθρώπου, Ἱ. Μ. Ὁσίου Γρηγορίου, Ἅγιον Ὄρος 2000, σελ. 14-15

[2] Бит. 1, 26-27

[3] Бит. 2:7

[4] Ἁγ. Ἰωάννου Δαμασκηνοῦ, Ἔκδοσις ἀκριβής τῆς ὀρθοδόξου πίστεως, ΕΠΕ 1, σελ. 210

[5] Ὁμιλία, πού ἔγινε στούς φοιτητές τῆς Θεολογικῆς Σχολῆς, Holy Cross, τῆς Βοστώνης, Η.Π.Α., τό ἐαρινό ἑξάμηνο τοῦ 2005

[6] Кол. 1:15

[7] Ἁγ. Ἰωάννου Δαμασκηνοῦ, Λόγος Ψυχοφελής καί θαυμάσιος, Φιλοκαλία, ἔκδ. Ἱ.Μ. Κοιμήσεως Θεοτόκου Μπούρα, 2013, τόμ. Δ, σελ. 100

[8] Ἁγ. Ἰωάννου Δαμασκηνοῦ, ὅ.π.

[9] Ἁγ. Γρηγορίου Νύσσης, Περί ψυχῆς καί ἀναστάσεως ὁ λόγος, PG 46, 29B, ΕΠΕ 1, σ. 228

[10] Ἁγίου Γρη­γο­ρίου Νύσ­σης, Εἰς τοὺς κοι­μη­θέν­τας, G.N.O. IX.1, σ. 54.1-10, ΕΠΕ 10, Πατερικές ἐκδ. «Γρηγόριος ὁ Παλαμᾶς», Θεσ/νίκη 1990, σελ. 182-183.

[11] Ἁγίου Ἰωάννη Δαμασκηνού, Ἔκδοσις Ἀκριβής τῆς Ὀρθοδόξου Πίστεως, PG 94:1088

[12] Ἁγ. Ἰωάννου Σιναΐτου: Κλῖμαξ, σελ. 136, σημ. 2.

[13] 1 Кор. 7:19

[14] Ἁγίου Ἰωάννου Δαμασκηνοῦ, Ἔκδοσις ἀκριβής τῆς Ὀρθοδόξου πίστεως, «Ἡ δὲ ψυχὴ συνδέδεται τῷ σώματι ὅλη ὅλῳ καὶ οὐ μέρος μέρει καὶ οὐ περιέχεται ὑπ᾿ αὐτοῦ, ἀλλὰ περιέχει αὐτό». ΕΠΕ 1, σ. 128

[15] Ἅγιος Γρηγόριος Παλαμᾶς, ΕΠΕ 9, 562, PG151, 260Α.

[16] Ἁγ. Γρηγορίου Νύσσης, Λόγος περί ψυχῆς καί ἀναστάσεως, PG 46, 29B, ΕΠΕ 1, σ. 228

[17] 1 Сол. 4:16

[18] Ἁγίου Ἰωάννου Δαμασκηνοῦ, Ἔκδοσις ἀκριβής τῆς Ὀρθοδόξου πίστεως, ΕΠΕ 1, σ. 560

[19] Ἁγ. Ἰωάννου Χρυσοστόμου, Εἰς τήν Α΄Κορινθίους Ὁμιλία ΜΑ΄, PG 61, 357, 4- 6

[20] Ἅγιος Συμεὼν Ὁ Νέος Θεολόγος, ὁ βίος τοῦ Ἁγίου, ἀπὸ τὸν Νικήτα Στηθάτο, κριτικὴ ἔκδοση τοῦ Ἀρχιμ Συμεὼν Κοῦτσα, Ἐκδόσεις ΑΚΡΙΤΑΣ, σέλ. 189-193.

превод: Константин Константинов