Болката

Автор: прот. Георги Металинос

„… а най-доброто време от тях е труд и болест“ (Пс. 89:10)

Псалмопевецът прави тъжна констатация. Годините от живота на  човека могат да достигнат в най-добрия случай осемдесет, но по-голямата част от тях са болка и труд. Болката – както психическа, така и физическа – е присъща на живота ни, като  аспект на злото, което съществува в света. Това се потвърждава от думите на Иисус Христос: „в света скърби ще имате“. Той не обещава на Своите верни някакъв утопичен – безболезнен живот. Но допълва: „но дерзайте. Аз победих света“. Сред тази възможност в Христос за преодоляване на болката се моли и нашето литургично събрание: „да се избавим от всяка скръб, гняв, беда и нужда, на Господа да се помолим“. Следователно констатирането на реалността на болката не отменя търсенето на възможност за облекчение от нея. Как могат да бъдат разбрани тези неща?

1. Болката, във всяка нейна възможна форма, е пряко свързана със същността на злото. В християнски аспект злото е естествено и нравствено. Естественото зло са болката, тлението, смъртта. Нравствено зло е грехът, крахът на човека да остане в общение с Бога, в пряка връзка с Него. Според св. Василий Велики нравственото зло зависи от нас (EП 31. 333). И според св. Йоан Златоуст: „същинското зло“ е нравственото зло.

Естественото зло – подчертава той – „по-скоро не е зло, а се нарича (така)“ (т.е. глад, мор, смърт и т.н.). „Тези неща не са зло“ (ΕΠ. 49:241). Тоест те биха могли да не са зло. Според светоотеческото съзнание нравственото зло именно предизвиква естественото зло. Следователно премахването на болката, като един аспект на естественото зло, предполага възможността за премахване на греха. Христос се нарича – в християнски аспект – Спасител, защото е „Този, Който взема греха на света“. Той е Този, който може да премахне греха, като освободи човека от него. Това е смисълът на Христовото слово: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя“ (Мат. 11:28). Христос принася Себе си като Този, Който има силата да освободи човека от болката и естественото зло, защото „е победил света“, т.е. злото на света.

Победата на Христос е постигната чрез Неговото възкресение, потъпкването на смъртта, и се предлага на всеки човек, който желае да участва в Христовия кръст. Това казва Христос точно преди разпването Си на Кръста, когато се среща с елините: „ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод“ (Йоан. 12:24).

Христос спасява чрез Своята жертва и става Спасител за онези, които участват в Неговата смърт. Това участие изисква съ-разпването на вярващия. Това изповядва ап. Павел, който преживявал това. „Разпнах се с Христа“ (Гал. 2:19), изповядва той. Само по този начин може да изповяда: „Радвам се в  страданията си за вас“ (Кол. 1:24). Неговата проповед е „словото за кръста“ (1 Кор. 1:18), а не повърхностен триумфализъм. Той проповядва необходимостта от кръста, защото само той води до възкресението. Това е проповедта на автентичното християнство, в смисъла на всесъжението като саможертва за другите.

Кръстът и възкресението са неразривно свързани с християнския елинизъм, а чрез него и с цялото Православие. Възкресението се празнува като възстановяване на цялата мъртва природа. Православието бива наричано от инославните Църква на възкресението par excellence, защото то живее с надеждата за възкресение. Характерно е, че на руски език неделя е Воскресение, което означава Възкресение. Цялото православие, запечатано с гръцкия дух, постоянно живее радостта от Възкресението. Свети Серафим Саровски поздравявал всеки човек с думите: „Христос воскресе, радост моя!“ Това е опитът от сигурността на Христовото слово: „Дерзайте, Аз победих света“.

2. Православното християнство е постоянна радост, дори в смъртта, връхната точка на болката (Лук. 7:13). Единствената причина за скръбта е грехът, защото той отдалечава и разделя от Бога. Но скръбта, когато се касае за подвизаващ се вярващ, придобива възкресен и радостен характер, защото му помага да осъзнае греха си и чрез практическо покаяние да се върне при Бога, като участва в Неговата нетварна благодат. Тази скръб за греха на езика на Православието се нарича „скръб по Бога“ (Μ. Βασιλείου ΕΠ. 30. 640C, Ιωάν. Χρυσοστόμου ΕΠ. 50. 651). Така скръбта се превръща в радост. Това разкрива притчата за Блудния син (Лука, 15 глава) и това е смисълът на Христовото блаженство: „Блажени плачещите, защото те ще се утешат“ (Мат. 5:4). Само Православието познава термина „радостотворна скръб“, но и нещата, които той изразява. В един тропар-химн на нашата Църква е определено неговото съдържание: „скръб за греха, радост за спасението“. Това е „радостна скръб“.

Това е духът, който Православието създава. Западната живопис, например, спира до смъртта, до болката от отсъствието на всякаква надежда за възкресение. Точно по това св. ап. Павел разграничава християните от нехристияните, защото последните са „тези, които нямат надежда“ (1 Сол. 4:13).  В християнския Запад, виждайки Разпятието, човек е обзет от отчаяние. Радостната скръб от Кръста е непозната там. Същото е и в исляма.

Бях в Исфахан (Иран) за годишнината от убийството на Али, шиитски имам. И когато ме помолиха да кажа няколко думи, свикнал от нашето собствено разпятие, аз им говорих за „радостната скръб“ на празника и всички се изумиха. Те не можеха да разберат значението на този термин. Защото се научили да остават в  сърцераздиранието (срв. самобичуването на „празнуващите“), в отчаянието на болката. Напротив, в Православието Кръстът не е символ на болка, а на надежда.

Затова той е възхваляван като „пазител на целия свят и на красотата на Църквата“. Красотата на кръста, която предполага премахването на ужаса от него като инструмент за убиване, се дължи на връзката му с Възкресението. Това е красота, която се ражда от страданието. Това имал предвид великият православен писател Фьодор Достоевски, когато казал, че „красотата ще спаси света“!

Западът се е научил да прогонва Бога (деизъм) и в крайна сметка да проповядва Неговата смърт. От Ницше до наши дни Западът е доминиран от „богословието на смъртта на Бога“. „Смъртта на Бога“ е следствие от смъртта на надеждата в човека; „смъртта на Бога“ означава умъртвяване на връзката на човека с Бога. Ето до какво е довел „индиферентизмът“ на европейското Просвещение. Бог остава там, където теистичните тенденции са запазени, но като интелектуален въпрос, докато екзистенциалната връзка на човека с Него е загубена. Затова „западният“ човек пита: Защо Бог позволява хората да гладуват, да се разболяват и да умират? Светите отци обаче търсят началото на злото не в Бога, а в света и в човека. Едно от най-важните произведения на свети Василий е „Бог не е причина за злото“, оттук за скръбта и болката. Бог дава предпоставките за преодоляване на злото, като въвежда ред в творението. Но човекът разрушава този ред както вътрешно, в своето съществуване, така и външно, в природата. Бог не е причина за смъртта, защото „Той не е сътворил смъртта“. „Смъртта влезе в света по завист от дявола“. Замърсяването на околната среда, източник на толкова много болести, несправедливостта и експлоатацията, източник на икономическото неравенство на планетата, спекулата и алчността, които правят опустошителни природните явления (например земетресенията), не са дела на Бога, а на човека. Бог не действа като съдия и полицай, за да раздава наказания и отговорности или да търси удовлетворение от човека. (Централното учение на западното богословие е учението за Satisfactio: Бог разпва Сина Си, за да се удовлетвори  Неговата справедливост, уязвена от човешкия грях). Богът на нашите светци действа в историята по изцеляващ и спасяващ начин. Цялото дело на спасението е плод на Неговата любов („Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ (Йоан 3:16). Бог в Своето безкористие прави всичко „за нас, хората, и за нашето  спасение“ и „дава всичко, за да спаси човека“. Тоест да го избави от всяка форма на зло.

3. Нашите светци, като свети Герасим, насочват човека към неговото Аз и към дълбините на съвестта му. И отново, както казва Достоевски, „човекът е виновен за всичко“, защото в индивидуализма на своето падение той умъртвява своята любов и човеколюбие. Умъртвяването на любовта е преди всичко превръщането ѝ в егоизъм. Да гледаш на Бога и на ближния си като на средство за експлоатация за лична изгода и щастие. Нищо чудно, че в основата на отчужденото християнство е търсенето на „ефективност“ (т.е. полза) във всичко и „щастие“ (Тук влизат проблеми като наркотиците.) Търсенето на наслада улеснява развитието на спекулата в един „порочен кръг“.

Но чувството за вина към другите води до осъзнаването, че ние също сме отговорни за техните грехове и участваме в тяхното падение. А това води до поемане на отговорност за нещастието на другите. Така човекът от индивид се превръща в личност, осъзнавайки своята социална отговорност. Индивидуализираният човек, в избраната от него монотонност прехвърля отговорността върху другите; човекът-личност поема отговорност за другите. Той вижда греха по различен начин – като нарушаване на равновесието в света. И той осъзнава премахването на греха като възстановяване на автентичните взаимоотношения с Бога и с ближния. Тогава доминира чувството за необходимост от помирение с Бога и с цялото творение, което той замърсява чрез своите пороци. Православният монах, като прави дълбоки поклони, целува земята и я полива със сълзите си, искайки прошка за това, че я  осквернява с греховете си, дори ако не всички са негови.

Това е в православен аспект изкупителната болка.

Болката, която води до покаяние. Така болката бива преосмисляна и придобива изкупителна сила. Защото тя дава сила за обръщане. Това не е форма на мазохизъм, а осъзнаване на поучителния и пробуждащ характер на болката. С покаянието и утвърждаването на любовта в безкористие болката също се превръща в радост. „Скръбта ви ще се обърне на радост“ (Йоан. 16:20). По този начин чрез Божията благодат човекът се пренася и в рамките на история в един начин на съществуване, в който „ще отрие Бог всяка сълза от очите им, и смърт не ще има вече; ни жалейка, ни писък, нито болка“ (Откр. 21:4). Не се касае за утопия, а за опит на онези, които чрез аскезата и търсенето на Божията благодат навлизат в безкрайния път на светостта, като стават възприемчиви за Божията благодат. И това са истинските християни – тези, които са приели този начин на съществуване.

Христос, като разпната Вселюбов, поради Своето доброволно участие в нашата болка е „Най-Прекрасният“, въплътената Красота, която спасява чрез Неговото смирение и любов. Участвайки доброволно в Христовото страдание, християнинът участва чрез своята болка и в Христовата любов. Истинската любов съществува там, където има както приемане на страданието, така и готовност да се понесе болката на другия. Тогава болката на другия, психическа и физическа, става по-лека, но също така се научавам да обичам истински. Така с красотата на любовта светът се превръща в рай. Това означава, че единият живее за другия и „носи теготата му“ (Гал. 6:2). Болката се разтваря във взаимността на любовта и силата на благодатта. Ето как проблемът с евтаназията се решава и преодолява по християнски начин. Където любовта на другите към страдащия човек е видима и осезаема, там и болката, колкото и да е непоносима, става по-лека и поносима. Тя никога не може да победи желанието за живот. Така разбирам стиха на поета Дионисий Соломос  „Животът е сладък, а смъртта е чернилка…“.

В тази борба за победа над болката са включени и занимаващите се с медицинската наука, поради което лекарят е най-скъпият човек в живота ни, след майка ни. И те се справят най-ефективно с болката не толкова с науката, колкото с любовта си. Тогава те също побеждават болката с любовта си.

превод: Константин Константинов