Автор: протопр. Николай Лудовикос

Тези дни са посветени на Света Богородица, защото именно тя от всички същества  е най-отдадена Богу и разкрива, че тайната на човека е това отдаване. То е тайната на разбирането, относимостта, както я нарича съвременната философия, то е начинът да разберем човешкото съществуване, защото, както изглежда, човек не може да бъде себеотносим. Дори бих казал, че вероятно най-голямото откритие на древната и съвременната философия и психология едновременно е тази относимост. И ако по някаква случайност тази относимост се загуби по начин, който реално засяга съвременния “правизъм”, това  се превръща в затвор за човека. И това е много важно да се види и от богословска гледна точка.Относимият към друг обект е най-важното откритие във философията и психологията, но също и в човешкия опит, и аз свързах това с една беседа, която изнесох в манастира „Преп. Давид“ в Евбея, който точно в този момент, в който говорим, бе спасен по чудо от пожар, за разслабления. Разслабленият идва при Христос с огромна надежда. Надеждата му е неговото индивидуално възпълване, да се изправи на крака. И изведнъж той чува нещо, което е скандално за нас и за него. “Не се безпокой – му казва Иисус, – греховете ти са простени”. Но това не ме интересува. Дойдох тук, за да търся моето изцеление. Нямам друго желание. Нямам желание да бъда спасен, да ми бъдат простени греховете, нито да стана по-добър. В момента просто искам да ходя. Тази екзистенциална дезориентация или по-скоро преориентация, която Христос прави, е много важна и неочаквана. Той казва: виж, има цял „пакет“, който вземаш със себе си. Не можеш да вземеш избирателно част от пакета. Не може да се случва тази трагедия, която се случва толкова често днес и се пропагандира от медиите, че аз вземам най-доброто от всичко и не плащам нищо, както става в американските филми, където героят взема всичко и нищо не губи. Това е огромна грешка и никога не се случва в реалния живот.

В реалния живот се случва точно обратното, т.е. това, което грабвам, това, което избирам, ме следва до свършека на всички негови последствия. И това е много важно да се осъзнае. Винаги ме следва до края. Не може да отрежа чуждия нарцисизъм и моят прекрасен да оставя. Не е възможно да експлоатирам  другия и мен да не ме експлоатират. Не мога аз да бъда безразличен към нуждите на другите, а моите собствени нужди да бъдат зачитани. На този “пакет” – казва Иисус на разслабления –  трябва да  обърнеш внимание. Молиш Ме за твоето индивидуално възпълване, а Аз искам твоето  място в цялата общност. Защото това означава, че греховете ти са прощават. Греховете не са нищо друго освен резултат от неуспешно общение с другите, с Бога.

Страшният въпрос на Христос е въпрос на относимост. За какво говориш?  Нима не разбра, че проблемът ти е именно тази недостатъчна относимост, липсата на твоето присъствие в реалността на хората? Твоето непълно присъствие в реалността на света,  твоето непълно присъствие в реалността на Бога. Това е грехът. И това  е злото, и това  поражда всяко друго зло – казва му Иисус. И това са поразителни думи.

И за онези, които ги чуват и не ги разбират, Кой е Този, Който прощава грехове? Вместо да разберат поразителното измерение на Христовите думи, вместо да разберат Христовото учение, те седят, мислят и казват Кой е Този, Който прощава греховете.

Виждате колко съвременно е Евангелието, защото Христос говори като Бог сред тези човешки неща, които казва, и те засягат законите на човешкото съществуване. Това, което човекът е по природа. И ние трябва да го разберем днес в днешните екзистенциални термини. И виждате, ако погледнем на това по този начин, ще разберем големия проблем на човека, който е рамката, определяща неговото съществуване. Оттук започва всичко и оттам идват последствията, с които се сблъскваме в личния си живот.

Но тъй като се намираме в сферата на генерализираното себелюбие, това да видим причината в момента, когато ни боли от последицата, е трънлив и неразрешим въпрос и точно с това се сблъскват духовниците, старците, тези, които практикуват духовно ръководство. Не казвам психолозите, защото те обикновено не си правят този труд, и го казвам със съжаление. Психолозите обикновено се занимават с укрепването на индивидуалния субект, т.е. с укрепването на егото, с процеса на оправдаване на егото, и егото още повече губи своята относимост, още повече се потапя в този грях, в същността на греха.

Защото забележете, имаме един моралистичен възглед за греха, който е разрушителен. Това е едно юридическо разбиране за греха, сякаш си минал на червено. Не става дума за това, че си минал на червено. Става дума за това, че битието не работи онтологично, когато не е издигнато до висотата на това, което Бог е предложил за творението. Това означава, че вашето битие не функционира според наръчника за вашето сътворение, който Бог знае, тъй като ви е създал. И след това действат вътрешните закони и идват резултатите, които всички виждаме и привидно не очакваме, както и другото  неочаквано – да страдаш за нещо, за което не си виновен. Въз основа на закона за хаоса, пренесен върху екзистенциалните явления, не можете да си представите колко далеч може да стигне едно мое погрешно поведение, точно както не можете да си представите колко далеч може да стигне едно  добро мое дело. Всички ние сме свързани. Няма по-голяма грешка от тази да мислиш, че си сам. Защото не си сам нито за миг. Защото дължиш езика си, съществуването си, жестовете си, всичко на някой друг, от първия друг, който е майката, до последния Друг, Който е Самият Бог и Чийто образ сме ние.

С други думи ние сме иконични същества не в смисъл, че не сме реални, а сме същества, чието съществуване се съдържа в една иконична онтология, което означава, че сме относими същества. И тъй като ние сме относими същества, грехът е непознаването на  относимостта. И тази относимост трябва да бъде правилно анализирана, за да бъде разбрана. Това не е относимост, защото аз просто отнасям всичко към моето съществуване. Защото и това е погрешно. Това е една реална относимост. Бях въвел термина „другостта на другия“. Не другостта, която аз проектирам върху него, защото другостта, която аз проектирам върху него, също е огромна неправда. И все пак голяма част от философията защитава това. Но те грешат. И изглежда, че именно на това се съпротивлява другият човек, когато му налагаш своето усещане за екзистенциална херменевтика. Това нещо го кара да реагира. И това е така, защото човекът защитава  едно екзистенциално ядро, само отците знаят това, което наистина е негово и което трябва да уважиш.

Трябва да уважаваш относимостта на другия, това, което той наистина е. . .
Много е важно как ще бъда приет в теб. Такъв, какъвто съм в действителност, или с фалшиво лице? Анализът е философско-психологически, но истинското решение е в богословската сфера, ако тя е правилно разположена. Защо казвам това днес? Защото ще говоря за Света Богородица. Тя е съвършеното осъществяване на относимостта. Много е важно да го разберем със съвременни категории. Ако ви кажа, че Света Богородица е уникална и велика, вие го знаете. Важното е да разберем цялата тази вселена, която богословието изгражда, за да имаме подбуди. В това отношение делото на Света Богородица  е огромно. Нейното дело е осъществяването на единосъщието. Казвам това, което казах по-рано, с богословски термини. Какво бях казал преди? Осъществяването на относимостта на реалните други. Не абстрактните други, за които си мисля заради моята нарцистична наслада. Истинската връзка е да говоря с вас и да се опитам да понеса вашето страдание и проблем. Това е работата на духовника. Това е истинското приятелство – да вникнеш в болката и страданието на другия. Или един брак, в който хората не функционират по този начин, ще приключи бързо, особено днес, когато всички биват научавани да разкъсват другите. Тази жестокост се култивира днес, да експлоатираш другите без ти да си в опасност.

И така, Света Богородица носи единосъщието в творението, доколкото това е възможно за човека. И това ще доведе до намесата на Бога след това, за да завърши това дело в Светия Дух. Да постигнем спасението си означава, че единосъщието на Светата Троица трябва да достигне до човешките същества. „Да бъдат всички едно“. Какво означава това?

Това е странна и опасна формулировка от Самия Христос. На това служи Света Богородица. Големият богослов и хуманист св. Николай Кавасила, хуманист, но не като другите, които водят до изолация и в крайна сметка до депресия, казва: „Преди Света Богородица злото станало едно с човешката природа“. Страшни думи. Злото сякаш се е отъждествявало с човешката природа. Сякаш в човека нямало сила за доброто. В безброй тела – каза той – не можело да намериш човек. Света Богородица превръща дадената сила срещу греха, срещу злото, в реалност по един мъдър и удивителен начин. „Любов към Бога, здравина на помисъла и правота на мнението.“ Тя развива любов към Бога и здрав помисъл, който извира от тази божествена любов, както и правота на мнението, произтичаща от този здрав помисъл.

Правота, ще направя само това „едно, което е потребно“. Тя се бори срещу греха по всеобхватен начин и така не приема никакъв друг помисъл, освен помисъла за  посвещаването на Бога. Тоест пълна относимост към Бога.

Как е станало това движение? Св. Николай казва, че това не е станало само благодарение на нейните собствени сили, но и чрез благодатта, „тя привлякла благодатта“. Но не особена благодат, не повече от тази, която всеки друг човек е имал до този момент. Внимавайте. Това е много важно. Тя приела същата благодат, която приехме и ние. Догматът за непорочното зачатие на Дева Мария в Римокатолическата църква е отхвърлен от Православната Църква. Защо е отхвърлен? Защото Дева Мария веднага се оказва неавтентична в своето произволение. Но тя била абсолютно пряма, отдадена и обърната към Бога.

Ако кажем, че тя е получила специална благодат и е била освободена от последиците на първородния грях, т.е. от тлението, грешим. Трябва да поговорим някога за т.нар. „първороден грях“, който е изобретение на бл. Августин и по правило е нещо различно, не е юридически факт, юридическо прегрешение, наглост от моралистичен тип, а всъщност е онтологична грешка като път, това, което наричаме подкопаване на относимостта и поредица от последствия и така трябва да разглеждаме злото.

И така, резултатът от посвещаването на Света Богородица е тази пълна относимост и това не се постига чрез някакво специално прибавяне на благодат, защото, ако това стане по този начин, ако благодатта направи всичко, активното участие на човека в тайната на спасението ще бъде унищожено. В по-дълбок план се унищожава диалогът, защото относимост без диалог не съществува. Ако съм истински пред Бога, трябва да говоря и аз. Ако Бог е реален в моя живот, Той трябва да може и да говори, поради което богословието на тварната благодат е отхвърлено от Православието. Защо? Защото Бог трябва да е нетварен, когато говори с мен, за да бъде истински, какъвто е и. Бог е нетварен и ми говори като нетварен. Ако Той е тварен, това означава, че всъщност говоря със себе си като в огледало. Това са големи въпроси, които не можем да обсъдим тук, но много от тях са свързани помежду си. За съжаление протестантите изобщо не почитат Света Богородица, не я наричат Богородица, а казват просто Мария.

Света Богородица трябва да бъде историческа човешка личност, която демонстрира своята свобода и своето произволение, за да има смисъл тази относимост чрез синергията. Какво означава синергия? Когато влачат някого и го вкарат в затвора, няма синергия, той принудително го приема. Това не се нарича синергия. Синергията се нарича тайната на свободата, на свободната любов, на свободна относимост. А Божият образ в човека се състои именно в тази свобода. Няма пълноценен човек без свобода. Бог уважава тази свобода. Виждате, аз не уважавам свободата на другия човек да ме плюе, да ме хвърля в кошчето, да ме игнорира и изобщо да не ме разбира. А ако отиде твърде далеч, вземам пистолет и го изпразвам в главата му.

Напоследък наричаме това неправилно „убийство на жени“. Това са убийства на хора. Той я убива не защото е жена, а защото като човек не разбира човека до себе си. Проблемът е антропологичен и духовен. Това не е проблем на дискриминация, както някои хора глупаво си мислят. В края на краищата, и мъжете, и жените могат да унищожат един друг перфектно както физически, така и психологически, без каквото и да е оръжие. Но какво да очаква човек? Общата представа, която имаме за много неща днес, е варварска.

Така че няма такова нещо като непорочно зачатие, има нещо, което, разбира се, трябва по православному да бъде разбрано, има го и то е сериозно – чистото разположение на родителите ѝ. Вижте, върху децата влияе тяхното молитвено разположение и относимост.

С други думи, Света Богородица не  е зачената непорочно, не е същество, което не е преминало през изкушенията на Адам и Ева, защото именно това предполага непорочното зачатие, тя е тази, която е научена от светия пример на своите родители. Да, това е вярно. От съществено значение е, че родителите ѝ са светци, свети Йоаким и света Анна, Църквата празнува и зачатието на Света Анна, тя е голяма светица. И Света Богордица е плод на тази дълбока относимост и дар от Бога, и тя е върната като дар на Бога, на три години я принасят в храма. Това е много важна основа за Света Богородица.

И ние навярно също бихме могли да оставим такава основа, наред с толкова много безсмислени неща, които може би ще оставим на децата си. Това е най-големият дар за едно дете – и посвещението. И тя го продължава и го усъвършенства. От човешка гледна точка тя прави максималното, на което е способна. И по този начин св. Николай Кавасила казва страшните думи: „така обръща Божиите очи към самата себе си“. Изведнъж Бог се обръща и я гледа. Нима Бог не вижда всички нас? Едно е да ни види, а друго – да ни погледне в някакъв момент. Това е един страхотен момент в цялата човешка история. По-нататък той казва: „Когато я гледал, разбрал, че човешката природа е добра, такава, каквато я е създал“. Край на разочарованието, което Му причинявахме до този момент. И тя привлякла Него, Безстрастния. И поради нея Той стана Човек –  Този, Който не искаше да види човека пред Себе Си, заради греха. Вслушайте се в изразите, които са поразителни в буквалния смисъл на думата. Добре, Бог ни вижда, каквото и да правим, но да се обърне и да те погледне!

Спомнете си случая с кръвоточивата жена. Изведнъж Той се обърнал и я погледнал. Защо тя не Му казвала: „дойди и ме излекувай“, а недоумявала: „Ти ли си Източникът на живота, Ти ли си истинската светлина?“ Изведнъж човекът привлича Божието внимание. Като баща, който има двадесет деца и вкъщи цари безпорядък, а едно дете го поглежда и го пита: „Татко, кой си ти, който правиш всички тези изящни неща?„, а бащата се обръща и започва да го гледа. Нарекох това „хуманизъм в синергия“, защото съществува и откъснатият ренесансов хуманизъм. Това е хуманизъм от друг вид, където човекът не се разрушава, а се укрепва безкрайно, защото внезапно привлича Самия Бог. И Бог става Човек, смело казано, поради нея. Той вижда толкова чисто посвещение, толкова чиста относимост, толкова прекрасна отдаденост, толкова велико и любовно непрекъсваемо, без славолюбие и безкористно посвещение.

Света Богородица не иска да основе философска школа, не иска да говори за себе си, иска само да говори Той, да Го види, да Му се посвети, да яви Него в своето съществуване. И, разбира се, поради това посвещение, което е абсолютно, тя придобива правото на психосоматично възнасяне на човешката природа. Тук тази подробност е поразителна. Света Богородица Му дава правото да се въплъти, тъй като тя Му е психосоматично отдадена, тя Му дава правото да приеме човешката природа. Вече не да води външен диалог с нея, а да стане едно с нея. Това е поразително. Както се казва на друго място, „Бог се влюбил в това да се роди от нейната кръв“. Много смели изрази, Той се влюбил в това да се роди от нейната кръв.

Те са поразителни, защото изглежда, че Света Богородица в своя живот е станала едно с Христос още преди Въплъщението. Въплъщението е просто плод на нейния живот, то е съвсем нормално, затова св. Николай Кавасила казва някъде, че когато настъпва времето и Аангелът ѝ казва, че ще родиш Христос, тя не казва, че това е невъзможно, а просто пита за начина, след като е Девица, и как ще се случи това.

И св. Николай Кавасила продължава: Така разбираме две неща – светът е създаден заради Мария, целият свят е създаден, за да се появи абсолютната относимост, абсолютната Мария Богородица, абсолютното битие по отношение на Бога. Тя става Майка на Онзи, на Който било справедливо да бъде Майка. Не е била необходима друга причина Бог да стане плът, освен да стане син на тази майка. И така, какво е направила тази жена, което в нейната себеотносимост засяга всички нас? Тя направи всички нас относими същества. Тоест първо ни научи как да се молим. Не знаехме как да се молим. Ако прочетете Епикур, ще разберете защо. Не – казва той, – не ми говори за молитва. Няма нищо по-смешно от нея. Защото ако Бог ни послуша, половината от хората трябва да бъдат унищожени, тъй като другата половина се моли срещу тях. Молитвата е загадъчно нещо, не знаем какво представлява. Но тук молитвата е израз на абсолютна любов, която отговаря на  абсолютна любов.

И второ, тя направи това, което и Христос би направил след известно време. Понесла целия човешки род. Понесла човешката природа върху този жертвеник на нейното съществуване към Бога. Св. Григорий Палама казва някъде, че Света Богородица е първата безмълвница, тя открила исихастката молитва.

Защото в молитвата всички викали към Бога, правели и жертви, понякога Бог ги слушал, понякога не. Викове, телци и т.н. Ние викаме към Бога това, което искаме. Исихастката молитва е друго нещо. Тя е влизането на ума в сърцето в Светия Дух. Човек иска абсолютно същественото и Бог знае това. Това е молитва на посвещение. И когато човек се посвети на Бога, след известно време ще разбере, че всичко трябва да бъде посветено на Бога. Това е най-дълбоката логика на молитвата, както ни я е показала Света Богородица. Не мога да кажа на Бога, че Му се посвещавам, и в същото време да оставям всички неща около мен непосветени. Посвещавам света на Бога, посвещавам хората на Бога чрез мен. Света Богородица  ми го показа. Това не е себична лична молитва и себично психобиологично съществуване, затворено в себе си, а съществуване, което е поело застъпничеството за целия род. И тя разбрала смъртността на състоянието на човека, слушайки хора, които живеят в смърт и тление. Да понасят страдания, които произтичат от грехопадението и култивирането на грехопадението, което ние с удоволствие правим.

Това нещо, което Света Богородица виждала, я накарало да разбере страданието, което изпитва човекът, и съдържанието на нейната молитва и преданост станало целият човешки род. И в този смисъл тя е първото осъществяване на единосъщието. В човешки план Света Богородица е говорила от името на всички нас. Тя се обръщала едновременно към всички нас и към Бога. Тя била наша и на Бога. Негова и наша едновременно. Тя била жилището на цялото човечество, преди да се появи човешката природа на Христос, в която наистина се помещава цялото човешко битие. И в този смисъл делото на Света Богородица е поразително. И не можем да си представим нито едно човешко дело, което може да се сравни с него. Хераклит се изкачва до определени висоти с ума си, но бил потопен в страстите си. Молил се всички ефесяни да погинат, защото не разбирали думите му.

Но Света Богордица състрадава на всички – на безумните, неразумните, лудите, тя им дала съществуване в себе си. И така, тя изобразила великата Божия любов и изобразила единосъщието по човешки начин, за да дойде Христос да го осъществи след това напълно и да ни покаже и начина, по който можем да продължим неговото осъществяване в Църквата чрез благодатта на тайнствата, а също и чрез личната ни аскеза чрез тайната на Кръста, което не е нищо друго освен акт, чрез който навлизам в тайната на другостта на другия. Именно това е Кръстът – да разберем другия такъв, какъвто е, а не какъвто искам да бъде. Защото, ако го разбера такъв, какъвто го искам, ще ме разпне; ако го разбера такъв, какъвто е, сам ще бъда разпънат, но този кръст е спасително участие в Христовия кръст и ще спечеля другия и неговата вечна благодарност. Ще се превърна в църква за другия по начин, който ще ми позволи да разбера наистина нещо от това, което е Божието царство.

Албер Камю е казал някога: „Човекът не иска Бога, той иска Църквата.“ Това е велико нещо. Това е Църквата, осъществяването на единосъщието, т.е.  точно това, което Света Богородица е направила и което Христос е усъвършенствал.

Това е начинът, по който човекът възприема същността на своята природа, това, което той наистина е. С други думи, една превъзходна относимост, при която в действителност той си съ-действа с всички, намира своята истина в истината на другите и другите също намират истината в него и по този начин са едновременно душевно здрави. Неслучайно в американското общество, където психоанализата е по-разпространена, причината номер едно за посещение при психоаналитик е, че човек не общува с околните, т.е. има проблеми с общуването, с взаимоотношенията. И разбира се, тези проблеми не могат да бъдат решени без тайната на Кръста, без присъствието на Светия Дух и Църквата, която ни учи на елементарна безкористност.  Тя ни учи на елементарния начин да не се страхуваме да преодолеем нарцисизма си. Оттук нататък започва процес на задълбочено обучение, който отнема години и който колкото повече се задълбочава, толкова повече разбираме колко огромно е Христовото дело, което Света Богородица подготвя.

превод: Константин Константинов