Интервю с архим. Василий Гондикакис, проигумен на светогорския манастир Иверон

– Отче Василие, какво представлява вечният живот в крайна сметка? Дали е нещо или е Някой, и Този Някой е Христос?

– Това е Някой, и това е Христос, и е разбираем и е едно трайно пътуване, пълно с изненади.

 – Срещнахте ли Христос, говорихте ли с Него?

– Христос е Пътят, Истината и Животът докрай, самият път е Христос и пътят е безкраен, една вечна Пасха. Живеейки в Църквата, човек живее в естественото си пространство, в което самият той расте. Както казвам, плодът, който е в утробата на майка си, е в естественото си пространство, което му осигурява живот, а Църквата е голямата богочовешка утроба, която бавно ни подготвя за вечността, за пълнотата на радостта, за която Бог е създал света.

 – А какво ще се случи с онези, които не са в Църквата, ще погинат ли?  

– По принцип кой е и кой не е в Църквата е въпрос, по който Друг ще отсъди. И това, което Господ казва: „нито в Израиля намерих толкова голяма вяра“ – Той среща в даден момент голямата вяра у един човек, който е извън рамките на Църквата, а любовта на Църквата има други измерения.

 – Да прибавя и некръстените, тези, които не приемат Христос като Бог и Спасител. Какво ще стане с тези хора?

– Много пъти тези, които се представят за кръстени и приемащи Христос, са по-далече от другите, които изглеждат безразлични.

От момента, в който станат хора и имат Божието дихание в себе си, те търсят и са прегърнати от всеобхватната Божия любов.

Това, което се случва в Църквата през Страстната седмица, е една скандална изненада, пръв в Рая влиза един разбойник. Един ученик продава Христос, а друг се отрича от Него. След това имаме за пример митаря, кръвоточивата жена, една обикновена жена, която изгубила всичките си сили, прахосала цялото си имущество по лекарите и „не бе получила никаква полза, а беше ѝ станало още по-зле“, и ѝ останала само една надежда – да отиде и да докосне крайчеца на Христос, и била спасена, а Христос се спрял и казал: „допря се някой до Мене“, т.е. някой Ме докосна. Виждаме, че величието на човека заема специално място и че сме съдени с други критерии.

Нека да кажа още нещо. Тук ми казват: „Геронда, дайте ни автобиографията си, за да разкажа и аз за моите постижения“. Това са глупости. Искам да кажа следното: когато по пътя се приближава кръвоточивата жена и се превръща в централна фигура и Христос спира, коментира и казва: “понеже усетих, че излезе сила от Мене“, каква е биографията на кръвоточивата? Едно страдание, което достига до отчаяние. Така че да се представям за човек, който знае това и това, това са лъжи. Истината е да стигнем до отчаяние и да нямаме друга надежда освен в Христос.

 – Може ли отчаянието да бъде и привилегия?

– Отчаянието, неуспехът и смъртта са единствената привилегия, „ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод“, следователно много често успехът е провал, той е затвор, като трябва да се срещнем с провала, отчаянието, смъртта, живоносната смърт, и чак тогава ще започне другият живот. А без смърт не влизаме във вечния живот и без вечен живот този живот няма смисъл. Е, това е всичко.

 – Говорихте за смъртта. Последният враг на всички нас е смъртта. Страхувате ли се от нея?

– Последният враг е смъртта, когато не съществува Този, Който е любов и Който създава всичко от любов и накрая съди всичко от любов, всичко е смърт. А това, което наричаме живот, успех и радост, е смърт. Когато съществува Христос, Богочовекът, тогава животът има смисъл, защото смъртта е умъртвена, смъртта е умряла. И за да усетите това нещо, трябва да сте търпеливи и да го усетите много пъти, но накрая идва момент, който е вечност, един момент, който като при кръвоточивата, е изцелението на цялото тяло.

 – Геронда, тази вечност донякъде ме озадачава. Не бих искала да съм сама в Рая, да живея едно безкрайно състяние, а тези, които обичам, да са отвън.

– Раят е заедността, а самотата е адът.

  – Слушала съм много за “православология”, опитвам се да открия Православието. Сигурно знаете какво е това Православие и къде се намира?

– Да бъдеш търпелив в Църквата, във вселената, преобразена и крепена от Божията любов, да бъдеш търпелив и да приемаш всичко и накрая ще кажеш: „Да бъде Твоята воля“, а не моята воля.

 – Какво преобладава днес сред професионалистите в църковния живот – пиетизмът или благочестието?

– Не искам да съдя никого, човек трябва да съди себе си и да се изумява от Божията любов. Някои хора, които говорят за Православието, разкриват не какво е Православието, а какво не е; те разкриват едно изкривяване на Православието, което трябва да се избягва. Някои обикновени хора, някои жени, някои баби, някои презрени хора имат покой на духа, имат търпение и казват от дълбините на сърцето си „слава на Бога!“ и тези души са със светците, със Света Богородица и надминават дори дяконите, свещениците и патриарсите и това ми харесва.

превод: Константин Константинов