Автор: о. Харалампос Пападопулос

Това, което губя, ме кара да търся; това, което „до израняване” ми липсва, ме подтиква към дирене. Най-дълбоката ми рана отваря вратите за творчеството. В крайна сметка историята я пишат нашите най-дълбоки загуби.

***

Бях ти казал, на този палач, който години наред разкъсва твоите мечти, че той никога не свали качулката. Ужасно е да научаваш, че ти уби живота си.

***

Най-изморителният, най-задушаващият човек, който срещнах в живота ми, беше моето Аз. Другите бяха просто огледала.

***

Колко роли да издържи един човек? Колко „живота” в един живот, който настоятелно иска от теб да живееш твоя собствен?

***

Повечето пъти зад пълната с патос фраза „Липсваш ми. . .” звучи нещо по-силно и оглушително истинно: „Липсвам на себе си”; това е най-мъчителната липса, когато откриеш, че ти липсва самото ти Аз, самият ти живот.

***

В нашето усилие да станем свръхчовеци губим възможността да останем човеци. „Често пъти не е лесно да застанеш пред отговорността на мечтите си. Особено когато знаеш, че за да ги осъществиш, е нужно да се бориш със собственото си Аз, и най-вече  със своите най-лоши страхове”.

***

Не съди строго себе си и другите. Не си съвършен, приеми го. Ама дори другият не е, примири се. Днес може да си направил грешка, утре обаче можеш да извършиш и да преживееш нещо много красиво и ценно. Сред падението се опитай да не правиш обобщения: „Нищо не върша добре. . . Никога няма да успея. . .” Не съществува по-голяма клопка. Всъщност това е автогол за нашата ценност като хора. Нас ни отличават не грешките, а цялостният живот. Всичко се преобразява с Христос. Животът е постоянна промяна. Не си статуя, река си, която тече между бреговете на живота.

***

Никой не е лош; ранени сме.

***

В нашето тревожно усилие да бъдем обикнати накрая съществува опасност да станем „другите”.

***

Събуждаш се и чувстваш тялото си ранено. Сякаш не си спал изобщо и тази нощ. Утрото те намира по-уморен от момента, в който легна в леглото. И понеже умът винаги говори лъжи, Бог ни даде тялото, което не знае да лъже, нито да лицемерничи, и ни казва една истина, че ти прекара нощта върху невидимите сцени на живота си.

***

Да, не съм съвършен. И да ти кажа ли? Съвършенството ме оставя хладно безразличен. От години спрях да вярвам в добродетелите си. Вярвам само в необятната любов на Бога, въпреки че кожодерите на мечтите ми силно се бориха да ме убедят в противното. Но и аз съм виновен. Защото, въпреки че си изпатих, не се  поучих. Въпреки че следвах, никога не взех диплома. Още не съм разбрал и не мога да различа коварния от невинния. Всички ми изглеждат едни и същи. На пръв поглед навсякъде виждам невинност. Дори тези, на които бих искал да „навредя”, дълбоко в себе си ги обичам. Камъка, който вдигам, накрая го превръщам в камъче на морския бряг.

***

Мъчейки се да откажем от храни, навярно храним обилно егоизма си.

***

Знаеш ли кое е най-голямото мъчение? Да се чувстваш виновен спрямо радостта.

***

Да, тормозът е жестока и нечовешка постъпка. Трябва да го прогоним от всяка педя земя. Но да ти изповядам ли нещо много лично? Най-лошият тормоз, който видях някога в живота ми, бе този, на който сам се подложих години наред, когато гузно бичувах себе си за всяка моя мечта и желание.

***

Колко пъти се почувствахме сами сред множество хора? Това е така, защото душата мери разстоянията с любовта, а не с ролетка.

***

Познавам я добре тази неделна меланхолия и особено привечер. Знаеш ли защо тогава винаги си по-меланхоличен? Защото чувстваш едно предателство, за моменти и часове, които са се изгубили без да ги  живееш. Казваш: „Край, свърши!”. Да не говорим, че когато ни поучават, че е празник и трябва да сме радостни, някъде вътре нас се възпротивяваме. След като радостта не цъфти в „трябва”. Но помни, не си длъжен да се чувстваш добре, понеже е неделя или празник. Не натискай себе си да почувстваш нещо, което не си готов да преживееш. Не забравяй, че ако сърцето ти не поиска да преживее и да оцвети всеки ден, час и момент, никой календар не може да го направи. При това ще дойдат и други недели, бъди готов, Бог не е с календарите, а с човешките сърца.

***

Когато те съдят строго и притеснението задави сърцето ти, помни едно нещо, че всички тези, които сега се събраха да те съдят, отсъстваха в часовете на твоя най-ужасен ад и изпитание. Обикновено нашите порицатели са онези, които изиграха най-грозната роля в живота ни. Тези, които безмилостно ни съдят, бяха тези, които държаха ножа над раната ни и го забиваха равнодушно, усмихвайки се на нашата рана.

Къде бяха всички тези, когато ти умираше? Отсъстващи и равнодушни. Затворени в техните дела, домове и занимания.

Кой обърна погледа да види дали ти остана въздух? Дали сърцето ти тупти още за надежда? Дали издържаше в това висящо положение? Имаше ли някой? И сега какво точно идват да правят? Да те съдят за какво точно? За грешката ти? За това, което беше единственият ти изход, за да се задържиш? Да, много път една грешка е единственото правилно нещо, което можеш да направим преди смъртта.

Стига вече. Не позволявай повече на никой да си играе с теб, само Един може да те съди и Той ще го направи с безкрайна любов – Бог.

Защото само Христос може напълно да ни разбере. Само в очите Ти, Христе, намирам покой, защото зная, че ме познаваш без да Ти говоря, че ме обичаш без да Ти давам нещо, не ме съдиш, ако ще животът ми да е разбит, не очакваш нищо от мен, освен единствено мен.

Спасяваш ме, ако ще да съм за ада. Заспах в много прегръдки, Христе мой, но само Твоята благоухаеше. . .

***

Чувствителността за този, който я има, е кръст, за тези, които са около него – възкресение.

***

Спри да оправдаваш всички и да обвиняваш само себе си. Не винаги ти си виновен. И твоето Аз се нуждае от разбиране.

***

За да издържим другите, трябва да издържим себе си.

***

Когато не се чувствам добре, по странен начин чувствам, че хората се интересуват повече от мен. Оттук моето болно  и скришно Аз се пита: защо да оздравея? След като в  „болестта” получавам повече. В крайна сметка да не би за определени хора болестта да е по-позната и удобна?

***

Платих скъпо за тази усмивка върху устните ми и няма да оставя никой да ми я отнеме.

***

Не оставай никой да влиза в живота ти и безразсъдно да краде усмивката ти. Никой не знае колко ти костваше, за да я съградиш върху треперещите ти устни.

***

Колко свирепост се наложи да проявиш, за да не се види твоята невероятна чувствителност!

***

Страхът се нуждае от прегръдка. Той е част от нас, която не е познала любов, и „вие”.

***

Години наред ще търсиш някой герой да те избави, до онзи ден – след ужасни и тежки изпитания- в който ти ще станеш „героят” на твоето Аз.

***

Това тяло, към което се отнасяш като към бунище, хвърляйки в него всякакви отпадъци, които срещаш, се научи да го зачиташ, най-вече да го слушаш. Защото, когато всички ще ти казват лъжи, опитвайки се да измамят нуждите на душата ти, то ще крещи сред болки и болести нещо, което ти забрави и никой не ти припомни: да бъдеш себе си.

***

Престани да търсиш своята ценност от погрешни хора. Твоята ценност само Бог я знае и онези, които реално те обикнаха.

***

Колкото и да ни затруднява животът, колкото и хората да се държат грозно с нас, едно нещо да не допускаме да стане – да загубим себе си, изменяйки своя характер. Поражението не е да губиш от другите, а да губиш собственото си Аз.

***

Беше винаги „доброто дете”, на разположение за другите, когато имаха нужда от теб, когато те потърсиха, по всяко време от денонощието. Когато паднаха, ги вдигна, когато съгрешиха, ги покри,  когато те пренебрегнаха, ги оправда, когато те отхвърлиха, им  прости. Беше на разположение за всички, забравяйки обаче някой – твоето собствено Аз. Затова и то ти отмъсти, ядейки собствената ти плът. Защото забрави нещо много важно, че от същото уважение и същата любов, която проявяваш към другите, има нужда и твоето Аз. Но ти не никога го обикна, въпреки че те молеше по хиляди начини.

***

Не се плаши от промените и различните фази, през които минаваш в живота си. Опитай се да бъдеш себе си и колкото се може по-автентичен във всичко, което правиш, в която и ситуацията да се намираш. В радостта, скръбта, в добродетелта и падението, в смеха и сълзата, там, където чувстваш Бог да ти „говори”, там, където се чувстваш разбит в Неговото „отсъствие”. Бъди там. С живо присъствие. Не се страхувай да преживееш всичко и да минеш през всички фази на един истинен живот. По-добре болката от един автентичен живот, отколкото криеницата във вонящи скривалища.

Само този, който коленичи, огъна се, почувства страх и изропта силно, един ден е стигнал до истинското славословене на Бога. Защото Божията благодат почива в искреността на нашата душа, а в  честните обятия процъфтява Раят.

***

Бъди себе си, защото, каквото и да скриеш, рано или късно животът ти ще го яви. Каквото не кажеш, тялото ти ще го разкаже и каквото си удавил на дъното на сърцето си, снагата ти ще го изхвърли на бреговете на твоята плът. Колкото и да бягаш, от себе си няма да се скриеш. Всички мечти=хубави сънища, които предаде, ще станат кошмари.

***

Оставете листа хартия и молива, сметките и равносметките. И тази година една прегръдка търсихме, една целувка закопняхме, едно дълбоко приемане, което ще разсее смъртта, потърсихме, макар никога да не го разбрахме. При това ние се боим да изповядаме най-значимите неща дори на собственото ни Аз. Изричаме само онези неща, които издържаме, другите стават неизречени молитви.

превод: Константин Константинов, откъс от книгата „Живот без рецепти“