Автор: Атински архиепископ Христодул

Да вярваш в Бога е небесен дар, който се дава на онези, които го заслужават. Човекът, от своя страна, е призван да даде своя духовен принос към това, като копнеж да търси и намери абсолютното. Този копнеж се възнаграждава от Бога, тъй като се разкрива на онези привилегировани грешници, които показват, че желаят повече със сърцето и по-малко с ума си да достигнат небето и да усетят Божието присъствие. В старите времена човек е можел по-лесно да избяга от бурното ежедневие и да се понесе с въображението си към девствените висини на съзерцанието. Тогава животът беше прост и светът беше ограничен. Хората са били по-близо до природата и не  изпитвали депресиращото чувство на безпокойство, характерно за днешния ни живот. Те можели да разговарят със себе си и в този таен диалог да намерят  да намерят отдушник за техните естествени тревоги. Но сега нещата са се променили. Днес човекът е престанал да говори със себе си и затова е изгубил връзка с Бога, след като Бог „е във вас“ (Лука 17:21).

Условията на живот, както днес са се оформили в и около нас, не са благоприятни за духовни извисявания или метафизични преживявания. Баналността и плиткоумието са характерни за нашата духовна разсеяност, носейки със себе си не само духовно безплодие, но и душевно отчаяние и тревога пред неизвестното, което се простира над главите ни.

Три препятствия

Три основни фактора продължават да допринасят за тази безизходица, като и трите са рожба на нашето време и нахлуват в съвременността. И трите пречат на издигането на душата ни и ни държат вързани като Прометей за кавказките скали на ежедневието, като пречат на духа ни да полети във висините, за да опознае преживяванията на вярата чрез своята сила. Тези фактори са следните:

  1. Духът на материалното благоденствие

Днес човек има всичко. Нашата епоха, благодарение на завоеванията на технологиите, се превърна в епоха на различни материални удобства. За благата на „потребителското общество“ се говори и пише навсякъде. Съвременният човек се гордее с постиженията си в областта на науката и техниката. Но всички негови постижения имат един и същ знаменател: осигуряването на повече удобства, просперитет и богатство за цивилизования човек на нашето време. Така днес човекът буквално плува в океан от цивилизовани средства, които улесняват живота му, дават му усещане за благополучие и му осигуряват нечувани и невероятни удобства, не само непознати, но и невъобразими за древните. Този факт се отразява не само на начина на живот на хората, но и на начина им на мислене. Материалното благополучие дава на човека илюзия за сигурност и самодостатъчност. Смята, че е самостоятелен, и мисли, че вече не се нуждае от никой. Дори и от Бога. Така малко по малко, ако не обръщаме внимание, всяка душевна нагласа за духовни занимания отслабва, душата е завладяна от блясъка на богатството, характерът се променя, мисълта се изкривява и Аз-ът се превръща в център, около който се движат мислите, стремежите и желанията ни. Тогава не ни безпокои констатацията на известния професор по офталмология д-р Кинг от 1973 г., че 50 милиона души в развиващите се страни никога не са виждали офталмолог, нито някога ще го видят, докато в други такива страни на всеки три милиона души се пада един офталмолог. Това откритие идва, за да съди нашата цивилизация и нас самите. И да покажем колко опасно е да се задоволяваме със собственото си благополучие, безразлични към съседа си, който може да живее в Африка или Азия. За съжаление, духът на материално благополучие, който е толкова разпространен в нашето общество, унищожава духа на духовна откритост и тласка човека към егоистични преследвания, от които отсъства всяко дихание на живот и вяра.

  1. Духът на неудържимия либерализъм

Това е продължение и последица от първото. Свободният човек, що се отнася до материалните удобства, не приема ограничения, откъдето и да идват. Харесва му да определя настоящия период от живота си като „зряла възраст“, което означава, че досега е изглеждал като дете. Ето защо за много хора изглеждат като детински шеги нещата, които имат отношение към Бога, вярата и висшите ценности. Тези неща, казват, вече са остарели и са заменени от нови начини на живот, нови лозунги. Този безграничен либерализъм на хората от нашето съвремие се противопоставя на приетите консервативни принципи, които с една дума се определят като традиция. Именно срещу това се бори с ярост съвременният човек, въвлечен във водовъртежа на буйния поток, който по пътя си изкоренява всичко, свързано с миналото, без да се интересува от последиците от разрушението. И все пак тази тенденция е породила в човешките души съмнения във всичко, което е свързано с вътрешния човек. А нашето поколение чу за смъртта на Бога като лозунг. Либералните идеи, чието начало беше движението на Просвещението на Запад, бавно се разпространиха в почти целия свят, като разрушиха всяка идеологическа крепост, различна от тяхната, и като изгарящ вятър изсушиха нежното цвете на вярата. Тези идеи бяха възприети от младите, които обичат да приемат всичко ново, което противоречи на мнението на техните бащи. Под влиянието на този дух хората премахват от сърцата си вековния опит и на негово място се опитват да поставят заместители, които сякаш обещават на притежателя си така желаното освобождение от оковите на традициите.

Мечтата, която витаеше в духовния хоризонт на тези хора, беше за свободен живот, който щеше да стъпи върху останките на старата цивилизация и стария свят. Рушителна ярост обзе хората, които търсиха в непознатата земя на новото и непознатото лични преживявания, които да запълнят вътрешната празнота, създадена в тях от духовната им бедност и нищета. Тогава на човека бяха причинени танталови мъки и той под звука на проповедта на либерализма изпита най-отвратителната форма на робство. Робство, което не се задоволява с пленяването на тялото, а завладява душите, създавайки в тях трагично усещане за бездомност и страдание, ужасяваща празнота. Този безумен ход извън всякакви бариери не закъсня да доведе до криза.

Дълбока и тиха криза в душата и съвестта. Толкова дълбока и толкова значима, че науката се изуми пред симптомите на психоневрозите, които заплашват да завладеят днешното човечество и които принудиха експертите упорито да търсят начин за „очистване“, който не може да бъде нищо друго освен завръщане – както бихме казали – „към изгубената Итака“, т.е. към презрените принципи, върху които се гради зданието на нашата духовна цивилизация.

  1. Духът на подражанието

Страната ни някога е била оранжерия, в която далеч от рушителни влияния  разцъфтяваха цветята на родните духовни завоевания и постижения. Днес изгарящият вятър на злото, който навлиза почти свободно в страната ни, изгаря всяка частица истински живот и превръща обществото ни в страшна за всички пустиня. Злото, в различните му проявления, днес се шири в страните от Европа и Америка. Там хората преодолели своето Аз в обратна посока, т.е. надолу. Но ехото от техните викове достига до ушите ни твърде късно, за да повлияе на съвременните гърци, които в този момент проявяват странна слабост. Податливи сме да възприемаме и приемаме без много да се замисляме това, което се случва отвъд нашите граници, което има странен чар. Достатъчно е нещо чуждо, за да ни привлече, за да го видим с благосклонно око, за да ни завладее. Така духовната криза, която в наши дни се разпространява и характеризира различни човешки прояви в страните от Запада, бавно достига до нашия праг.

Духът на повърхностно подражание намира почва в нас, не само в начина, по който се обличаме, но най-вече в начина, по който мислим, в начина, по който живеем. И резултатът е, че безразличието или дори полемиката срещу всяко висше духовно изразяване на нашия живот в нашата страна е намерила подходяща почва да се вкорени и развие до такава степен, че нарушаването на основни нравствени принципи, като например раждането на извънбрачни деца, се разтръбява публично и така всеки сериозен човек да се пита дали е в Гърция, или в Америка и Скандинавия.

Има ли начин?

Говорихме накратко за три основни днешни препятствия, които държат човека далеч от духовните преживявания, в патологично отчуждено състояние за душата му. И сега възниква въпросът: как човек може да преодолее тези препятствия, за да се докосне до метафизичните истини и да живее живот, достоен за неговите харизми?

Някои, отговаряйки на този въпрос, стигат дотам, че твърдят, че би било по-добре човекът отново да изпадне в период на бедност и лишения, че би било по-добре, ако отново избухне ужасна война, Трета световна война, за да може съвременният човек да се лиши от благата на консуматорското общество и да потърси, след такова ужасно изпитание, Божията помощ. Но би било абсурдно да очакваме да изградим вярата в Бога върху останките от смъртта. Тогава тази вяра би била задължителна, като резултат от голямо наказание.

Ние искаме спонтанна вяра, която се развива в съвременната среда, която идва от сериозния подход към проблемите на живота в светлината на съвременния опит.

Вярваме, че днешният човек може, ако иска, да преодолее препятствието на разточителството, либерализма и подражателството. Защото силите, които човек крие в себе си, са по-силни и превъзхождат всяко друго влияние, оказвано върху него от околната среда. Ако човек желае, той може да победи материята, да презре измамните лозунги на нашето време и да се посвети на спасителни принципи, които могат да осигурят духовната му жизненост.

И все пак те съществуват

И днес виждаме това да се случва както в чужбина, така и у нас, макар и в малък мащаб. Сред рушителните течения на нашето време продължават не само да съществуват, но и да реагират правилно много човешки сили, които не са  въвлечени във вихъра на отстъплението, но задържали и запазили в живота си Термопилите. Съвременните младежки движения в Новия свят и в Европа, движения с чисто идеологически характер, се противопоставят на отрицанието и се стремят да провъзгласят колко нещастен става човекът, когато изгуби духовните си устои и загуби ритъма и пулса на душата си. Там, където пътят на отричането на всякаква традиция е довело хората до задънена улица, сега се появява утешителна реакция, родена в лоното на невярващите хора, за да провъзгласи навсякъде истината, че душата на човека не почива никъде другаде освен в Бога.

Вярата в Бога не е толкова остаряла, колкото иска да ни я представи векът на технологиите и кухото хорско тщеславие. Напротив, тя е симптом за духовна зрялост, истинска мъдрост и остро чувство за огромната отговорност на човека, който, живеейки под рушителното въздействие на негативните сили на нашето време, може да реагира правилно срещу импулсите на злото и да предотврати трагични кризи в дълбините на своето съществуване.

Близо до Бога и с Него човек разширява хоризонтите си и става носител на благодат и сила, които му позволяват да възпълни себе си и да очовечи средата си.

От вярата към вечността

Особено днес, когато хиляди събития в света, като войни, сътресения, бедствия, вълнения и несигурност за утрешния ден изпълват вътрешния ни човек с празнота, необходимостта от подчинение на всички нас на неотменните принципи на вярата в Христос става все по-остра. Животът е хубав, защото е кратък, но само когато човек разбере смисъла му. А смисълът му се крие в неговото простиране, което човек може да открие само чрез вяра. Вярно е, че нашето време не предлага лесно възможностите за това откриване. Защото стресът в живота води до тревожност, а тя – до песимизъм. Хората на нашето време, които всеки ден виждат, че е е разрушен по един нов окоп на тайната, която ни заобикаля, вместо да се окуражават, стават все по-скептични. Те чувстват, че придобивките им ги изолират от заобикалящата ги среда и ги лишават от естествеността и простотата, характерни за живота на древните. Така те постепенно губят съприкосновение не само с топлината на душата, но и с чувството за самосигурност, и остават хладни и невъзмутими, а вътрешният им свят е пресушен  от изгарящия вятър на епохата. Това е цената, която съвременният човек е призован да плати за обожествяването на своя ум. Той спечели земята и загуби небето. Знае всичко и не познава себе си. Така  престава да бъде душевно здрав, защото, както учи и Питагор, себепознанието и себеизпитването са фактори за духовно здраве. Но всичко това не означава, че сме окончателно изгубени сред нашите завоевания. Нуждаем се от избавително противопоставяне. И то е вярата без колебания и без ограничения. Тя се превръща в спасителен пояс и (Ноев) ковчег в бурния океан на живота, който дава на човека чувство за сигурност и му позволява да се радва на благата си и да остане човек.

Нашата измамна епоха изкорени вярата от много хора. Време е да я засадим отново там, където ѝ е мястото. Време е да отворим очи и да видим трезво трагичната реалност около нас и в нас. За мислещия човек този взор може да се превърне в отправна точка за духовни завоевания в непознати за него области, отправна точка, където, изхождайки от и с вяра, тя ще го води неотклонно през вихъра на живота, неуязвим и непокътнат, успял и щастлив, до крайната му цел – вечността.

превод: Константин Константинов