Автор: митр. Иоил (Франгаку)

Светите отци наричат егоизма себелюбие.Себелюбие се нарича да обичаш своите желания, фантазии, разбирания, воля[1]. Пример е Адам – Бог го създал „твърде добър“ и вложил в него сили да стигне до богоподобие. Целта, която Бог му поставил, била човекът да се развива от незрялост към зрялост и духовно възмъжаване, тоест да постигне обожение. Човекът би успял да извърши това, ако употребяваше по добър начин своята свобода. Бог не го създаде, за да Го обича принудително. Но какво се случи? Човекът пожела да осъществи своето обожение с помощта на своето „его“. „Адам можел, разбира се, да пожелае обожението, бидейки създаден по образа на Бога, но съгреши в начина за постигане на обожението, защото поиска то да стане не чрез съединяване с Бога, а чрез разрив с Него“[2]. Изкушението било в това човекът да стане Бог със своите собствени сили (егоизъм, индивидуализъм), независимо от Бога. Адам забравил, че е творение и помислил себе си за Бог. Тук на първо място е фантазията, въображението, а образът Божи минава на второ място. Егоизмът на Адам предизвикал земетресение сред хората, във връзките им с Бога и с творението.

Защо хората се облекли в листа от смокиня? За да запазят онова, което останало от загубения образ. Тъй като не познавали състоянието на покаянието и откритото изповядване на греха, прибегнали към оправдания и прехвърляне на отговорността върху другите – Ева върху Адам, Адам върху Бога. „Не се превъзнасяй ти, създание от пръст, защото мнозина, бидейки святи и невеществени, бяха свалени от небето“.[3]

Как се проявява егоизмът у човека? Човек постоянно говори за себе си. Изтъква себе си и иска другите да го признават. Прави всичко, за да не го обвиняват или да не създаде лошо впечатление. Ако се окаже в затруднено положение, може да стане груб и свадлив. Лесно се предава на униние. Тъй като не е осъществил „егото“ си, го обхваща гняв. Не може да понесе отказ, затова, оправдавайки себе си, казва: „Аз не се занимавам с всичко това, над нещата съм“. Може да започне да плаче и да драматизира положението си, за да предизвика съчувствието на другите. Може да изглежда сдържан или да извърши актове на саможертва и помощ. Егоистът обаче не може да обича никого. Егоистът иска постоянно да потвърждаваме неговите дарования и добродетели, каквито той си ги въобразява. В същността си не обича истински себе си, поради тази причина не може да обича и ближния си. Живее в постоянен смут, раздвоен между това, което е, и това, което иска да бъде. Живее в един измислен свят. „Най-голямата нищета изглежда богатство“.[4]

Егоистът не може да живее истински. Създал си е съвършена представа за себе си. Иска всички да го обичат. Избира си за приятели такива, които подкрепят тази му представа за себе си. Иска да изглежда красив, учен, аристократ, богат, многознаещ. Които го подкрепят, превръща в свои идоли и и им помага.

Какво е нужно за нашето излекуване? Нужно е да влезем по-сериозно в Църквата, например да имаме изповедник, с когото обаче да преминем дългогодишен труд. Да обелим лука, докато стигнем до сърцевината. Да се открие вътрешният, скрит човек. Да приемем дарованията и недостатъците на другите каквито са. Да не мислим, че светът се върти около нас и нашите проблеми. Да търсим от Бога Неговата помощ, защото и най-малката страст не се отдалечава от нас, ако не положим някакво усилие и борба. Себелюбието ни ражда и други страсти. Нека се подвизаваме с постоянство, за да имаме добри плодове. Амин.

Бележки:

[1] Св. Максим Изповедник. Глави за любовта, трета стотица, 8, PG90, 1020AB: „Самолюбието е страстно и безразсъдно обичане на тялото. Противоположни са му любовта и въздържанието. Очевидно е, че притежаващият самолюбие има всички страсти“.

[2] Αρχιμανδρίτης Σωφρόνιος (Σαχάρωφ), Η ζωή του ζωή μου, Εκδ. Π. Πουρνάρα, Θεσσαλονίκη 1983, σ. 49.

[3] Св. Йоан Лествичник, Лествица, Слово 23. За безумната гордост, PG88, 968C.

[4] Пак там, PG88, 969B: „Гордостта е най-голямата нищета на душата, която възмечтава за себе си, че е богата, и намирайки се в тъмнина, мисли, че е светлина. Тя не само не позволява да преуспяваме, но и събаря от висотата“.

Слово върху апостолското четиво за Седма Неделя на Матей – Послание до римляни 15:1-7

Из „Словото на апостолите. Беседи върху апостолските неделни четива“, Митрополит на Едеса, Пела и Алмопия Иоил, превод: Златина Иванова, изд. Варненска и Великопреславска света митрополия, 2021 г.