Автор: архим. Захариас (Захару)

Човекът по природа е динамично същество. Затова той винаги се е сблъсквал с изкушението на модернизма (νεωτερισμός). Душата на човека има вродена склонност да търси нови неща и духът му не може да остане в застой. Без динамиката на живота в Бога той губи вдъхновение и потъва в униние, „седейки в страна и сянка смъртна“ [Вж. Мат. 9:9]. Ето защо той трябва постоянно да се развива и да придобива нови знания. Според апостол Павел човекът е предназначен да „расте с растене по Бога“ [Вж. Кол. 2,19.] и трябва да „ходи в обновен живот“ [Рим. 6:4]. А начинът да израстваме в Бога е постоянно да поставяме ново начало в духовния си живот.

Новото начало в живота на християнина не е някаква абстрактна идея, а съвсем конкретно събитие. То се състои в това да спазваме заповедта, която Христос дава, когато започва да благовести на хората: „покайте се, защото се приближи царството небесно“ [Мат. 4:17]. С други думи, това е начало на покаянието. Покаянието е върховното дело на човека, който копнее собственото си обновление и освещение. А освещението му е истинското обогатяване, чрез което той придобива виждане на бъдещия век и съзиране на вечността.

След грехопадението човекът, въпреки че носи в себе си възможността за динамично развитие (като в усилията си да го осъществи му липсва правилната ориентация), е подложен на изкушението да изразходва себе си, като постоянно търси фалшиви заместители. Той винаги търси нещо невиждано, но го търси в сферата на тварните неща, в области като технологиите, философията, изобразителното изкуство или въобще в заниманията от този свят. Но тези области така или иначе свършват в гроба и със сигурност не успяват да предадат единственото истинско знание – познанието за Бога.

Напротив, според думите на Господ богопознанието дава вечния живот: „А вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа“ [Йоан. 17:3].

Човекът в света постоянно се бори да постигне някаква стабилност и когато я постигне, изпитва удовлетворение. Но всъщност това удовлетворение е робство на унинието. Докато растенето по Бога осигурява безкрайно вдъхновение и истинско знание. “Ден на ден реч предава, и нощ на нощ знание открива” [Пс. 18:3].

Стабилността настъпва, когато човекът се приближи до своята цел – “пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко“ [Ефес. 1:23], Христос, Който „е същият вчера, и днес, и вовеки“ [Евр. 13:8].

Единственият случай, в който непрекъснатото обновяване на живота в света е полезно и благословено, е когато всеки път, когато открием нещо ново в науката или изкуството, стоим пред Бога, като Му представяме своето постижение и казваме: „Благодарим Ти, Господи, че ни предоставяш средствата, които правят пребиваването ни на земята ни  възможно и по-удобно“. Ако всеки път, когато завладеем някаква нова област от живота чрез науката, изкуството или чрез използване на тварния ум на човека, благодарим на Бога, тогава сме блажени и със сигурност плодовете на постижението ще бъдат от полза за всички. За съжаление обаче в по-голямата си част, вместо да благославяме Бога, ние Го прогонваме от тази област на живота си с мисълта, че сега сме добри, сега сме велики; сега знаем по-добре; сега можем да живеем без Бога. Следователно този модернизъм се превръща в проклятие.

Абсолютно необходимо е да разберем истинската динамика на живота, защото повече от всякога съвременният човек страда от изкушението да търси новостите като самоцел, докато презира вярата като статично, скучно, изостанало, остаряло, непроменящо се, старомодно явление. Той изгражда предполагаемата си „ипостас“ чрез натрупване на тварни знания, различни впечатления и преживявания с временна стойност. В разбирането на тази истинска динамика се крие разделителната линия между унинието на гражданите на този свят и между  ревността на Божиите чеда.

Делото на покаяние, предприето от християнския подвижник, има парадоксален характер. В очите на света покайващият се човек сякаш у-нищо-жава себе си. В действителност обаче чрез този труд той постоянно расте по Бога. Той смята скъпоценностите на този свят за „смет“, „поради превъзходството на познаването Христа Иисуса, моя Господ“ [Филип. 3:8]…

В началото Бог сътворил небето и земята, поставил Адам и Ева в Рая и им дал заповедта: „да я обработва и да я пази“ [Бит. 2:15]. Ето защо, ако постоянно се подвизаваме да се приближим към Господа, като работим в сърцето си, т.е. като го култивираме, изтръгвайки всички плевели оттам, натрупвайки и съхранявайки в него следите на благодатта, тогава животът ни има динамичен характер. Колкото по-усърдно работим и пазим Рая чрез покаянието и скръбта, толкова повече расте животът ни в Духа.

“Който има, нему ще се даде, а който няма, от него ще се отнеме и това, що има“ [Марк. 4:25].

Темата за динамичното израстване в Бога, т.е. израстването на човека в Божията праведност и святост, винаги е присъствала в Стария Завет, където праведният и духовен живот означавал ходене по пътя на заповедите, според великия псалм: „Ще се затека по пътя на Твоите заповеди, кога разшириш сърцето ми“ [Пс 118:32]. В Рая преди грехопадението Бог явил Себе Си на човека за подражание. И за човека било достатъчно да вижда лицето на Бога, за да извърши своето дело, защото  съзирал съвършенството; знаел каква е целта на неговото идване в света като създание по образ и подобие Божие; разбирал кое е основното, кое има вечно отражение и се научавал само това да бъде цел на неговия живот.

След грехопадението обаче, като изгубил съзерцанието на Живия Бог, човекът претърпял ужасно лишение и опустошение; той изгубил своята ориентация. Тогава  започнал да се страхува от Божието присъствие, защото усещал, че е невъзможно да види Бога и да остане жив. Хармонизирането им било асиметрично и несъвместимо.

В Новия Завет всичко е още по-осезаемо, по-конкретно в Личността на Господ Иисус Христос. Когато дойде на земята и прие човешко естество от Дева Мария, Той отново явил на хората лицето на вечния Отец [Вж. Йоан 14:9], така че човекът да не остане без ориентация, а вървейки по пътя на Неговите заповеди, да има Господ като пример за подражание. Апостол Павел също многократно говори за динамично израстване в Бога. В Посланието към Филипяни той пише: „но се стремя, дано постигна това, за което бях застигнат от Христа Иисуса” [3:2]. С други думи, „тичам да грабна Онзи, Който Пръв ме грабна”.

Противоотровата срещу изкушението на модернизма е непрестанното обновяване; то е нашето определяне да поставяме ново начало на покаяние всеки ден, за да приемем “нови милости” от Бога, защото, както възвестява пророкът, “по милост на Господа не изчезнахме ние, защото милосърдието Му не е пресекнало: то се обновява всяка сутрин” [Плач Йеремиев 3:22-23] Тогава и ние всеки ден пеем “нова песен” на благодарение и любов към Господ [Вж. Псалм 96:1].

Стабилността в духовния живот дори не е нещо сигурно, затова колебанията не бива да ни обезкуражават, защото те се превръщат в подбуда за полагане на постоянни усилия, за да не останем дълго време долу. Бог ни посвещава в една велика тайна, като ни учи всеки път да поставяме ново начало. В колебанията, които понасяме, за да придобием това познание, паденията са също толкова, а може би и по-ценни, от възходите, защото ни въвеждат в цялата дължина на пътя към Христос.

Най-напред познаваме Неговото слизане до преизподнята, а след това Неговото издигане над небесата. И точно това е знанието, което предава делото на покаянието. Всеки, който дълготърпи в това дело, проявява своята вярност и любов към първото смирено явяване на Господ Иисус, с което получава венеца на богопознанието в този живот и трупа несметни блага за вечността.

По този начин, обзети от любов към Неговото първо идване, ние също вървим по стъпките на Господ; първо слизаме и оттам отново се издигаме и това преминаване от тъмнина към светлина представлява нашата лична Пасха. Оттегляйки от нас Своята благодат и „изнудвайки“ ни, така да се каже, да поставим ново начало, Бог ни прави способни да познаем тайната на пътя, който води към вечната Пасха, тайната на Деня Господен, който Авраам „и видя, и се възрадва“ [Йоан. 8:56].

Християнският живот е динамичен. Външно изглежда скучен. В действителност обаче прилича на електрически кабел, по който тече страшна ел. енергия. Истински вдъхновените християни никога не се задоволяват с постигнатото, а винаги се борят да достигнат съвършенството, за което Бог ги е предопределил, според думите на апостол Павел: „но едно само правя: като забравям, що е зад мене, и като се силно стремя към това, що е пред мене, тичам към целта – към наградата на горното от Бога призвание в Христа Иисуса“ [Филип. 3:14]. В очите на света християните изглеждат слаби и немощни, но те се превръщат в скиния на Бога и в носители на пълнотата на Неговата енергия.

Човек живее достойно за своето предназначение и своето израстване по Бога само когато върши свети дела ден след ден. В Новия Завет се казва, че човек трябва да преминава „от вяра във вяра“ [Рим. 1:17], от надежда към надежда, от една пълнота на любовта към по-голяма пълнота. По този начин животът му непрекъснато расте, както е посочено в увещанието на апостола: „и недейте се съобразява с тоя век, а се преобразявайте чрез обновения ваш ум, та да познавате от опит, коя е благата, угодна и съвършена воля Божия“ [Рим. 12:2].

Дори Господ каза на Натанаил: „отсега ще виждате небето отворено, и Ангелите Божии да възлизат и слизат над Сина Човечески“ [Йоан. 1:52]. Горните думи изразяват постоянното посвещаване и израстване в тайната на Бога, когато човек разглежда „необятните неща“ на Бога [Срв. Йоан. 1:51] и се задълбочава в познанието на тайната на Неговата любов.

Ето защо, ако човек не се подвизава непрестанно за своето освещение, „като върши свети дела със страх Божий“, той няма да избегне изкушението на модернизма. Той ще бъде погълнат от житейските грижи и ще пропилее скъпоценното време на спасението, когато времето му е дадено, за да го скъпи и да го превърне във вечност; то му е дадено като време за подготовка за великата и чудна среща с неговия Създател.

Апостол Павел казва, че спасението се извършва „според силата, която действа в нас“ [Ефес. 3:20]. Ако това е Божията сила, тогава доколко можем да имаме съзнание за нейното нарастване?

Не се молим на Бога да ни помогне да видим духовното израстване в живота си, за да Му благодарим, а Го молим да ни помогне да видим греховете си, да видим в какво изоставаме и да осъзнаем духовната си нищета. Хората в света се стремят към израстване в ограничените граници на земята и върху това основават своето щастие. Например трите категории хора от притчата за Великата вечеря със сигурност са констатирали израстване в своя ограничен тварен живот. Този, който купил нивата, трябва да е видял реколтата. Този, който току-що се е оженил, вероятно е видял радостта от раждането на деца.

Ако работим усърдно, ще видим плодове и в духовния живот. Свети Йоан Лествичник казва: „Жаждата и бдението стесняват сърцето, а когато сърцето се стеснява, тогава потичат потоците сълзи“ („слезные воды“ в руския превод – бел. ред.) [преп. Йоан Лествичник, 6, 14, ].

Когато постим и гладуваме за познанието на Бога, сърцата ни биват смазани, но този допир по Бога извира от „потоците сълзи„, които ни пречистват, освещават и носят радостта на спасението. Бог никога не се оставя без свидетелство за Себе Си [Закон. 14:17.]. Той винаги дава доказателства за Своето присъствие и за Своя живот.

Божиите заповеди имат такъв характер. Например, ако приложим на практика Божието слово: „Блажени плачещите, защото те ще се утешат“, ние започваме да скърбим, но когато скърбим, намираме утеха. Ставаме блажени и утешени с утехата на Светия Дух. По този начин духовното напредване идва по естествен начин.

Разбира се, когато се молим, умът ни изобщо не трябва да се обръща към самите нас, за да проверява дали имаме благодат, сила или растене по Бога. Единствената ни грижа е как да пречистим сърцата си от „всичко нечисто“ [Откр. 21:27.] – как да излекуваме душите си от сквернотата на греха. Но докато настояваме в тази борба, незабележимо, по тайнствен начин, това растене започва да управлява живота ни, защото Божието царство идва „незабелязано“ [Лук. 17:20].

Свети Григорий Синаит твърди, че в бъдещия век и светците, и ангелите няма да престанат да растат по Бога и да преминават от пълнотата на съвършенството към по-голяма пълнота. Според този възглед спасението е динамично растене в Бога. Свети Софроний балансира тази теория, като добавя аспекта на непоклатимостта или вечния покой, според учението на свети Максим Изповедник [Вж. Exercise and Theory, Holy Baptist Church, Essex, England 32019, стр. 134]. Той отбелязва, че в Стария Завет и в Посланието до Евреи спасението е представено като „вечен покой“ в Божия Дух. Той пише:

„Духовният живот на християнина има особено динамичен характер. Никога не е статичен. Той е безкрайно богат в своите проявления. От една страна, това е неговото богатство, а от друга – признак, че още не сме постигнали съвършенство. В живота на самото троично Божество динамичният и статичният „момент“ се отъждествяват в едно неразбираемо за нас единство. И в това „единство“ се крие истинското блаженство, дадено като обещание на всички, които се покайват истински. Животът на света се приближава към момента, когато „всичко ще се промени в миг“; когато „пламналите небеса ще се разрушат, и разгорелите се стихии ще се стопят“, когато „колебливото, като сътворено, ще се измени, та да пребъдва неколебливото”. Човекът ще получи жилище в Божествената и неизменната, вечната и изключително динамична непоколебливост. И това е наистина вечен покой „[Вж. 1 Кор. 15:51-52; 2 Петрово 3:12; Евреи 12:26-28; Откр. 21:27- Archim. Sophrony, We Shall See Him As He Is , Holy Baptist Church, Essex, England , 2016, стр. 98].

Следователно двата аспекта вървят ръка за ръка: съществува динамичното растене, но в същото време на всеки етап има съвършен духовен покой. Не съществува психологическо нетърпение или безпокойство в нито един момент от растенето и пътя на човека по Бога. Независимо дали разполага с малко, много или безкрайно много благодат, християнинът никога не се тревожи, а се чувства блажено изпълнен по мярата на дадената му благодат.

Двата аспекта съществуват едновременно в спасението – от една страна, динамичното и непрекъснато растене по Бога, а от друга – съвършеният покой в Бога „отвъд завесата“ на този живот. Това схващане ни помага да разберем по-ясно православната теория за изкуплението, което не е подчинено на природните закони; то не е юридическо, а динамично, свръхестествено.

Христос не ни спаси, преговаряйки с Бог Отец и принасяйки жертва, за да успокои  Неговия гняв. Той ни спаси с идването Си на земята, живеейки без грях сред нас и претърпявайки обстоятелствата на този живот. Той изпълни всеки сантиметър от творението с енергията на Своето присъствие; водите на Йордан – с благодатта на Своята Богоявление; земята – живеейки сред хората и общувайки с тях. Св. Николай Кавасила казва, че след Възкресението Си Христос се възнесъл на небето, бавно и постепенно, за да изпълни и тук въздушното пространство със Своята енергия.

По този начин Господ изпълнил всички състояния на този живот със спасителната енергия на Своята Личност, така че човек да има възможността да срещне Христос и да бъде спасен при всякакви условия, независимо от мястото и обстоятелствата, в които се намира; дали в отчаяние, или в съвършено щастие, или в крайно презрение; дали в пустинята, или в града. Това е динамичната теория за изкуплението на човека, за която говори св. Атанасий Велики.

Тази идея за динамично нарастване е в съгласие с думите на апостол Павел относно нашата предназначение и нашето призвание да станем „храм на живия Бог“ [2 Кор. 6:16.]. Този храм се изгражда в нас, когато следите на благодатта се натрупват в сърцата ни. А трите най-важни средства за това изграждане са – призоваването на святото име на Христос, животворното Му слово и безкрайно дълбокото Тайнство на Неговите Тяло и Кръв. Без динамичното развитие на духовния живот това изграждане е невъзможно.

Всъщност изграждането на човека като храм на Живия Бог е друг начин да изразим динамичния живот на духа, в който постоянно се обучаваме в освещаване, както обяснява апостол Павел в Посланието към Ефесяни. Господ установил Тялото на Църквата в историята. Той ѝ дал всички дарове на Светия Дух „за усъвършенствуване на светиите в делото на служението, в съзиждане на тялото Христово“ [Ефес. 4:11-12.]. Трябва постоянно да се обучаваме и да растем, като участваме в благодатните дарове на всички светии, за да достигнем съвършенството, което Бог ни е определил, и да станем храм на живия Бог, „да можем проумя с всички светии, що е ширина и дължина, дълбочина и височина, и да узнаем Христовата любов“ [Ефес. 3:18-19.].

Човек трябва да преживява непрекъснато израстване по Бога още в този живот, за  да навлезе в истинско израстване по Бога в бъдещия век, тъй като импулсът, който го води към Царството, се заражда на земята. Ето защо това, което е наистина важно през целия живот на човека, е връзката му с Христос, чрез която той се посвещава все по-дълбоко в тайната на Неговата Личност.

Хората от този век се стремят да придобият знания, които обикновено използват, за да доминират над най-малките си братя и сестри и да направят временния си живот по-”удобен”. Докато християнинът страда и се мъчи в своето болезнено покаяние. Но чрез него той развива връзката си с Христос и придобива познание за истинския Бог. За нас Христос е вечен живот и когато връзката ни с Него е силна и нараства, ние ставаме истински богати и имаме силна надежда да получим „свободен вход“ в Неговото Царство. „Който Ме последва, той не ще ходи в мрака, а ще има светлината на живота“ [Йоан. 8:12].

Когато човек приема такова познание и постоянно се изгражда чрез тази връзка, той опознава дълбините на Господния ум [Вж. 1 Кор. 2:10.], безкрайните дълбини на Бога, които само „Духът изследва“ [Вж. 1 Кор. 2:10.]. Той става приятел и посветен във великата тайна на Бога. Споделя знанията си със своите братя, копнеейки за всеобщо спасение. Става съработник на Бога в едно величествено дело на възраждане.

превод: Константин Константинов