Автор: Йоан Корнаракис

В опита си да внуши на Адамовата двойка идеята за нарушаване на Божията заповед като изключително изгодна, демоничното насилие (т.е. дяволът) измамно и лицемерно уверява тази двойка, че като ядат от плода на забраненото дърво, в никакъв случай няма да се сбъдне предсказаното им от Бога, т.е. че ще умрат:

– Няма да умрете! – уверило това насилие адамова двойка.

Бог наистина предвъзвестил и разяснил хода на събитията в случай, че Адамовата двойка избере като начин за своето екзистенциално утвърждаване нарушаването на Неговата заповед: „в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш”.

Дяволът, действайки противно на това Божие уверение, убеждава Адам и Ева, че няма да умрат, ако изберат да ядат забранения плод, за да изпълнят и удовлетворят личното си желание да станат богове тук и сега!

– Няма да умрете!

Но още първото преживяване на първата човешка двойка, веднага след като нарушила Божията заповед, било преживяване на смъртта!

Ужасяващото преживяване на голотата от духовните качества и харизми на богообразието е наистина преживяване на смъртта. Това било горчиво вкусване на мъртвостта!

По този начин цялото същество на човека, неговото аз преминало в необратимото насилие на смъртта и се приковало неподвижно „в земята и сянката на смъртта“. Още от първия миг на престъпване на Божията заповед адамовият човек е въвлечен в тежките окови на крайното насилие, на господството на  властта  на смъртта!

Демоничното насилие, запечатвайки със смъртта своята абсолютна власт над човешката личност, сега я обрича на духовна и физическа смърт.

Но дори и в този случай то затворило самосъзнанието на човека в една реакция срещу събитието на смъртта, разрушителна за неговото съществуване и дори за вечното му бъдеще: то обърнало („преоценило“) в духа му стойността на двата съставни елемента – душата и тялото!

Според божествения характер на човешката личност нейното върховно екзистенциално постижение е обожението, подготвено от Божията любов, постигането и осъществяването на богоподобието!

От друга страна, в йерархията на двата основни съставни елемента на тази личност земно-материалният елемент следва по ценност и чест първостепенния, духовния елемент. Именно „Божият образ“, т.е. духовната, сътворена от Бога природа на човека, е трябвало да напредне по пътя към обожението (разбира се, винаги в правилната  връзка със земно-телесната природа на човешката личност) и да се въздигне в благодатно подобие на божествения образ.

Следователно човекът, вървейки по пътя на обожението, трябвало да се ориентира към крайната цел с помощта на своето духовно самосъзнание. Трябвало ясно да осъзнава, че неговият основен и главен екзистенциален капитал бил духът (душата) му и че целият му живот, всяка негова мисъл и желание, всяко очакване и лична радост и щастие трябвало да бъдат насочени нагоре, към целта – обожението!

Но демоничното насилие, още от първия момент на своето господство над човешката личност, я вкарало в капана на насилственото ценностно преобръщане на нейните съставни елементи, правейки тази личност изключително чувствителна към земната ѝ зависимост (от тялото), но почти… безразлична (за мнозинството от хората) към духовната (душевната) ѝ ипостас и самосъзнание!

Така че повечето хора почти изцяло се отъждествяват с тялото си и смятат, че животът на тялото е по-важен и по-ценен и от всичко останало в  света!

– Здрави да сме, на първо място здраве и  Бог… си знае!

Това желание или стремеж е словесен знак за привързаността, дори на много добри християни, към абсолютната земна стойност на тялото. Но там, където подобна нагласа действително има абсолютен характер, който затваря човешката личност изключително в трагичността на физическата смърт, се крие или се предполага идеята (и следователно основната екзистенциална позиция), че човекът живее и съществува, докато тялото му е живо! Ако умре… (значи) е умрял!

Този „урок“ е насаден в духа на нарушителя на Божията заповед от демоничното насилие, защото този урок му е удобен, за да упражнява по-ефективно насилването на човека в неговото безразличие и пренебрежение към спасението му.

Един такъв урок, т.е. такова насилствено демонично внушение към човека, го затваря още по-драстично в неговата земна ипостас и „блокира“ излизането му от земността във вечността. От тленността в нетлението!

Когато цялата тревога и мъка на човека са насочени към критичното събитие на физическата смърт, той е готов да продаде дори душата си, за да спаси тялото си! И този факт наистина показва, че той е умрял преди… да умре!

Така или иначе е факт, че човекът, от друга гледна точка, не умира само един път или в един-единствен момент. Преди да настъпи последният за физическия му живот момент, той „умира“ многократно в смисъл на душевно страдание и изтощение  от мъченията, проблемите и другите „смъртни“ преживявания, които горчивото ежедневие му предлага.

Това означава, че насилието на смъртта, в чието владение е попаднал човекът, се преживява от него в различни състояния на терзание и душевно и физическо страдание, в различни (не малко) степени и форми на загуба на издръжливостта и на изтощително търпение, в емпирични ситуации, които не са нищо друго освен опитване и вкусване на едно смъртоносно и горчиво насилие, тъй като тези мъчения и страдания са непреднамерени и неприемливи за човешката личност.

Тук бихме могли да посочим две важни преживявания на душевно мъчение и душевно страдание, които са черти на смъртта и винаги са свързани с физическото тление на човешкия психосоматичен организъм.

Това са болестите и прогресивното западане особено на телесния организъм на човека.

Болестта въобще, но и постепенното физическо отслабване и стареене на човешкото тяло, като черти на бавната, но сигурна смърт, са в същото време черти на насилие, тъй като в тези преживявания дълбокият, съзнателен или латентен жизнен елемент обикновено е непреднамерен и неприемлив.

Болестта на тялото и душата, като събитие само по себе си, е своеобразно и особено присъствие и действие на насилието върху човешката личност. Негативните екзистенциални резонанси на болестта въобще (но особено на тази, която по какъвто и да е начин и за дълъг период от време нарушава  свободното и безпрепятствено нормално функциониране на психосоматичния организъм) върху духа на човека, му дават специална информация и опит за участието му в безсилието да бъде това, което би могъл да бъде, т.е. здрав, силен и способен за всички начини и форми на нормален живот човек.

По този начин всеки болен човек често неизбежно е въвлечен в преживяването на екзистенциална малоценност и следователно в преживяването на една травма и, защо не, понякога и на смъртта на идеалния (фиктивен) образ.

Но и преживяването на тлението, физическото и духовно отслабване  и остаряването обикновено се преживява от човека като потисничество и екзистенциално противоречие в най-съкровения и непреодолимия копнеж на човека за живот, младост и психосоматичен разцвет!

Тлението, постепенното стареене на телесния организъм на човека и всяко подобно преживяване и всеки признак за упадък на този организъм противоречи на способността на човека да вижда по-далеч от земността и материалните ограничения на земния си живот.

Независимо от отношението на човека към проблема въобще дали животът  продължава и отвъд гроба, спонтанното (инстинктивно) интуитивно действие на неговия дух, с каквато възможност за свобода има, се простира отвъд границите на тлението, „отвъд границите“ на бръчките и стареенето. И точно този факт се преживява като насилствено пленяване и впримчване на човека в необратимите закони на тлението и залеза, на тези „изходни“ послания или фази на човешкото съществуване!

Но в случая, когато животът на един човек продължава, простирайки се в сравнително голям брой десетилетия, той до голяма степен е съпроводен и придружен от преживявания на тление и разпад.

Така напредналият в годините човек, който знае, че със сигурност върви към окончателното излизане от живота, към смъртта, същевременно има усещането, че напуска този живот не по своя воля, не по свой избор.

Но дори в случая, където това излизане може да отговаря на желанието му или да е по негов избор, едно такова желание и такъв избор могат да се дължат единствено на упражнено насилие върху екзистенциалното му самосъзнание… Когато смъртта е желана, защото ще донесе избавление, много ясно се вижда, че и в този случай насилието е изпълнило своя „дълг“ с безмилостно настояване!

Това означава, че във всеки случай на излизане на човека от живота, насилието запечатва разрушителното си действие върху човешката личност с последната си сила – смъртта!

Независимо дали е преждевременна, внезапна или бавна, дали е видимо насилствена или тиха, смъртта е последният най-верен служител и труженик на насилието, който затваря малкия или големия кръг на индивидуалния човешки живот.

Тя има последната дума…! Последната насилствена дума!

превод: Константин Константинов