Автор: о. Харалампос Пападопулос

Във всеки случай е страшно да искаме първото запознанство, което имаме, да бъде и абсолютната връзка на живота ни. Възможно ли е? Да, но рядко. Повечето пъти нещата не са толкова прости и безболезнени. Ще са нужни много неуспехи, за да дойде успехът.

И как естествено да е по-различно, когато за което и да е нещо в живота ни бяха нужни часове и поредица от неуспехи. Колко пъти трябваше да не успеем, за да успеем? Колко грешки направихме, за да разберем правилното? Колко пъти оплескахме нещата, за да започнем да се променяме? И колко пъти не паднахме в същата страст, докато поставим началото на покаянието?

Нека спрем да недоволстваме и да роптаем, че всички наши работи вървят зле, че Бог не ни обича и не ни чува, че никога, ама никога няма да намерим един истинен човек за семейство и връзка.

Първо, с толкова ропот и негативност никой няма да застане до нас. Няма да издържи. Нашето излъчване е толкова мрачно, че никой няма да ни приближи. Ако, както казва старецът Тадей, реалността на живота ни е резултат от мислите ни, помислете кой ще дойде близо до нас или кой ще привлечем, когато цял ден роптаем и правим гримаси пред дара на живота.

Когато се молим и искаме нещо от Бога, трябва да сме се настроили положително към реалността, която желаем. Защото в противен случай Бог среща затворени душевни врати, които, повярвайте ми, ако ние не поискаме да отворим, Той в никакъв случай няма да го направи.

С други думи, не става да молиш в молитвата си Бог да ти даде един светъл и радостен, позитивен и балансиран човек, а ти от сутрин до вечер да оплакваш своя черен и несправедлив живот. Не става да искаш от Бога да ти открие пътя на едно познанство, а ти да седиш цял ден вкъщи, ядейки пици и бидейки безразличен към всичко.

Да не забравяме едно златно правило в духовния живот: Бог никога не прави това, което ние можем да направим. Бог ни е създал в пълнота да посрещнем реалността на живота. И иска ние да активираме тези възможности и сили, които имаме в нас от момента на нашето сътворение. Той няма да направи това, което ние можем да направим, по простата причина, че не иска духовно незрели и нещастни хора. Иска да се развием и да узреем духовно. И това става всеки път, когато поемаме цената на отговорността и избора.

Следователно молитвата ни към Бога трябва да среща желанието ни за живот. И желанието ни трябва да се явява в делата и решенията на живота ни. Затова е нужна позитивност, усилие и да не се разочароваме, защото сме направили грешка или се провалихме. Не съществува друг път към успеха, освен през неуспеха.  И естествено в цялото това усилие не вървим сами, а с молитва и вяра в Бога. Нуждаем се от силата и мъдростта на Бога, защото без Бога всичко е мътно.

***

„Дай и ще приемеш, дръж и ще загубиш“

Истински смиреният не е този, който злослови и бичува себе си за това, което не е постигнал или не е успял. А онзи, който вижда какъв може да стане и докъде може да стигне с Божията помощ. Смирение означава да вярвам, че всичко, каквото имам и нямам, принадлежи на Бога.

Смиреният живее с благодарение и признателност. Попива всеки момент на живота като дар, а не като нещо самопонятно. Никой нищо не му дължи, всичко е дар, който иска да го преживеем и да благодарим за него на Бога.

Ропотът е проклятие, благодарението е благословение. Когато се научиш да казваш „благодаря!“ за малкото, ще дойде многото. Изобилието се крие в признателността.

Христос преумножил петте хляба и риби, всички ядат и остава в излишък, защото нито за миг не помислил, както учениците Му направили: „малко са, нека ги задържа за Мен…“. Каквото даваш, се връща обратно при тебе. Малкото става много, когато знаеш да го споделяш. Дай и ще приемеш, дръж и ще загубиш…

превод: Константин Константинов