Автор: Йоан Корнаракис

Диалогът на змията с Ева, като процес на изнудване и демонично господство над човешката личност, установява насилието като присъща демонична функция на взаимното изнудване (между събеседниците) в човешките междуличностни отношения.

От тази гледна точка змията и Ева са двама „архетипни“ съотборници  в играта на насилие в почти всички междуличностни отношения. Фактът, че в този конкретен случай насилието се упражнява едностранно, т.е. само от страна на змията, просто показва, че в генетичната фаза на насилието срщу човешката личност било естествено да „има пръст“ само породителят на това насилие.

Оттук нататък във всеки друг случай на междуличностни човешки отношения насилието има обикновено или явен и открит взаимен, или подразбиращ се и прикрит характер.

Когато обаче последният акт на адамовата трагедия в Рая (с окончателното  Божие слово) бил завършен и адамовата двойка преминала в новия режим на живот и съществуване, първото престъпление, което се случило, било повторение на убийственото насилие, но в една междуличностна и братска връзка.

Както било естествено, Адам и Ева, веднага след излизането си от Рая, започнали да се борят да устроят семейния си живот. Създаването на потомство е техният първи и основен стремеж.

Така те стават родители на деца! Каин и Авел! Двете им деца! Всеки със своя индивидуалност, със свой характер, със свое напълно лично поведение и екзистенциален израз.

Демоничното насилие, разбира се, не могло да бъде отчуждено от личния и семейния живот на адамовата двойка. Тъй като тази двойка се превърнала в „собственост“ на това насилие, със суверенни права и върху потомството на тази двойка, то не отсъства нито за миг от „нозете“ на семейния живот на Адам и Ева.

Така демоничното насилие, в хода на своята разрушителна дейност, вече  замислило нов план за нов удар върху семейството на адамовата двойка.

Този път планира да удари тази двойка в най-чувствителната точка – бащината и майчината обич!

От друга страна, демоничното насилие искало най-сетне да се появи на сцената на човешкия живот в целия си престъпен блясък. Искало да покаже зъбите си и да разкрие образа и идентичността на лицето си с цялата му ужасна грубост.

Ето защо планирало първото убийство. И то от братска ръка.

Историята е добре позната. Каин убива брат си Авел. Но защо?

Днес бихме казали по дребна причина или дребен повод.

Както е отбелязано в съответния библейски текст, двете деца на Адам и Ева принесли жертва на Бога в  този толкова важен за историята на престъплението ден.

Те имали религиозно съзнание, възпитавано от родителите им, за които най-сигурното било, че действали непрестанно под неоспоримата реалност на Божието присъствие. Най-малката възможност за общуване с Него била принасянето на молитвена и благодарствена жертва.

Реакцията на Каин, която завършила с убийство, очевидно започва с Божия отговор на жертвата, принесена от двамата братя, всеки поотделно.

„И Господ погледна благосклонно на Авеля и на дара му;
а на Каина и на дара му не погледна благосклонно“

Това било! Каин бил смутен и разстроен! Той със сигурност почувствал как обидата и унижението пронизва като „огън пояждащ“ цялото му същество, а собственият му образ да се срива преди всичко в собствените му очи.

Само за миг очите му ще се „отворят“ и той ще види своята ценностна голота. Ужасното преживяване на родителите му, непосредствено след престъпването на Божията заповед, в този момент става и негово собствено преживяване – преживяване на собствената „голотата“, което е непоносимо травмиращо за неговото самосъзнание, засадено с настоятелното очакване и преследване на така желаното (с демонична хитрост!) равнобожие!

От друга страна, този опит щял да се окаже най-тежкото и най-непоносимото за човешката личност адамовото наследство.

Да! Самосъзнанието, което ви съобщава, че не сте това, което би трябвало или трябва да бъдете, прониква в целия човешки род и неизличимо и безмилостно заклеймява неговия образ.

И сега първата жертва на това преживяване, след родителите му, е Каин.

Но как първородният син на Адам и Ева да покрие тази голота? Как трябва да реагира сега  този първороден син, за да облекчи болката от своята малоценност, причинена от унижението на собствения му образ чрез отрицателния отговор на Бога към  неговата жертва?

Каин трябва (чувствайки като вътрешно насилие и неудържим импулс тази нужда) да реагира на чувството за своята екзистенциална малоценност и унижение. Но кой ще му помогне? Кой ще го подкрепи в неговия проблем?

Подобен проблем в психиката на Каин със сигурност е бил равносилен на активиране на демоничното насилие, за да осъществи своя гибелен и престъпен план!

По този начин демоничното насилие изглежда много близо до смутения и объркан Каин, за да му даде съответните инструкции как да служи на този план.

Разбира се, естествено е да си помислим, че Каин, намирайки се под властта на демоничното насилие, е действал, бидейки заслепен от страстта на жестока и демонична завист!

В такава ситуация разумът на човека не функционира в нормални граници и преценката е отслабена и дори не съществува. Но въпреки този неоспорим факт винаги съществува възможност за разсъдъчен процес, обясняващ враждебното поведение, което завършва в престъпление.

Така и в случая с Каин и собственото му престъпление то се въртяло около една (винаги демонична) силогистична … логика, която може да бъде описана по следния начин:

Много съм слаб, за да се изправя срещу Бога, Който ме е унизил до изтощение! Аз обаче мога да изтрия от лицето на земята носителя на Божието благоволение и благосклонност, моя брат! Това изтриване ще ме избави от болката да се сравнявам с него. Когато той вече няма да съществува, ще бъда избавен от отражението на унизеното си Aз в неговия образ!

Затова Авел трябва да умре.

Следователно смъртта на Авел означава смърт на по-висшия (от образа на Каин) образ. За да може Каин да се изправи на нозе, т.е. да застане пред образа на собственото си аз, без да изпитва чувство на екзистенциална малоценност и унижение, образът на Авел, издигнат от Божието благоволение, трябва да умре.

Това е „вечният“ (от Адамовото наследство) проблем на всяка междуличностна връзка, която функционира под насилствения натиск на противопоставянето на моя собствен образ спрямо образа на моя ближен.

Във всяко междуличностно отношение, явно или не, работи противопоставянето на моя идеален образ на образа на моя ближен. Това може би е най-безмилостното демонично насилие, което поразява човека в повечето (или във всички) случаи на междуличностни отношения.

Както вече отбелязахме, веднага щом първородните Адам и Ева престъпили Божията заповед, отворили очи за новата перспектива на своето съществуване, която била резултат от нарушаването на тази заповед, те се оказали изненадани, уплашени и засрамени пред една непоносима за тяхното самосъзнание голота.

И те „съшиха смокинени листа“, за да покрият голотата си. Какво е дълбокото значение на този библейски иконологичен израз?

Този израз подчертава един образ. „Смокиновите листа“ са конкретна представа и образ. Следователно се опитали да покрият голотата на техния образ с друг образ.

Но този втори образ не е реален, тъй като не е Аз-ът, а негова маска. „Смокиновите листа“ прикриват, като идея, а не като реалност, голотата на образа на Аз-а.

Затова покриването на тази голота със „смокинови листа“ (които, както вече отбелязахме, рано или късно  се подчиняват на неумолимия закон на тлението) функционира смислово по-скоро като (въображаема) идея, като лъжеусещане, отколкото като реална защита на нараненото самосъзнание на първосъздадените хора.

Така адамовият човек прибягва до изграждането на идеален себеобраз, за да неутрализира травмиращия, унизителен и отблъскващ характер на своя себеобраз, който е резултат от нарушаването на Божията заповед.

Тази реакция е универсално наследство за целия човешки, но действа под натиска и господството на демоничното насилие. Поради тази причина във всяко междуличностно отношение това, което изразява неговия психодинамично-функционален характер, е конфронтирането (понякога тайно и неизказано, а понякога явно) на моя идеалния образ с образа на моя ближен.

Когато и двете страни – аз и моят ближен, произхождащи от наследството на Адам, действаме егоцентрично-нарцистично, нашата основна екзистенциална ориентация е защитата на идеалния ни образ.

Един образ на Аз-а, който нашата психика инстинктивно изгражда, но който не е реалният образ на нашето аз, а лъжеусещането за нашето самосъзнание. И изглежда много хора защитават идеалния си образ, до… смърт! Те играят играта на Каин. Те убиват образа на ближния, за да оцелеят от травматичния му (поради превъзходство или противопоставяне) резонанс в собствения си идеален образ.

Но със сигурност е факт, че откакто Каин, подвластен на гибелните претенции на демоничното насилие, убива брат си, демоничното противопоставяне навлязло в системата от разнообразни и многобройни междуличностни отношения.

Всички недоразумения, неразбирателства, всички съпротиви или агресии, всички засягания и всички обиди, всяка травмираща малоценност и всяко изтощително превъзходство, всяко твърдение за всезнание и всемогъщество и всяка друга реакция, функция и движение на човешката личност, която защитава, налага и издига идеалния си образ, повтаря психологията на Каин и доказва доминиращата сила на демоничното насилие в системата на междуличностните отношения, чийто основен орган е идеалният (фалшив) образ на Аз-а!

Но каква е по-дълбоката роля на изграждането на идеалния образ на Аз-а?

Дали се нуждая от идеалния си себеобраз, само за да неутрализирам травматичното преживяване на екзистенциалната си малоценност?

И тогава защо травматичното преживяване на моята екзистенциална непълноценност (на моя себебраз) ме наранява толкова дълбоко, че изпитвам нужда да защитавам идеалния си образ „на всяка цена“ и „до смърт“?

На кое равнище или колко дълбоко в личността на Каин смъртта на брат му Авел щяла да се преживее избавително?

Всички тези въпроси, ако получат отговор в общия контекст на човешкото падение в грях, ни водят в крайна сметка до най-главния екзистенциален проблем на човека – проблема за вината.

Колкото повече защитавам идеалния си образ, толкова по-ясно разкривам реакцията и съпротивата си срещу чувството или преживяването на вина, което съзнателно или подсъзнателно ме измъчва заради факта, че не съм (или не мога да бъда) това, което трябва или би трябвало да бъда.

Тази екзистенциална проблематика на човешката личност, дори когато не се разкрива открито, съществува и е латентна (функционира несъзнателно) в почти всяко междуличностно отношение. Диалектиката на това отношение изглежда обусловена от вината, с психодинамична маска противопоставянето на моя идеален образ на идеалния образ на моя ближен.

Както се вижда от реакцията му, Каин изпитва непоносимо чувство на вина за своята екзистенциална малоценност, за липсата на качества и дарби, способни да привлекат Божията благосклонност.

В момента, в който  чувства Божието мълчание, пред олтара на жертвата, която принася, той носи бремето на наранения идеален образ. Но този образ е жив израз и символично свидетелство за проблема с вътрешната дълбина на личността му; за проблем с личната му вина поради това, че неговият себеобраз не бил този, който трябвало да бъде в неговото „религиозно“ поведение.

Но накрая Каин не вкусил това, което  очаквал в резултат на жестокото братоубийство, т.е. облекчение и освобождение от мъчителното чувство за вина заради Божията обида към идеалния му образ.

Убийството на брат му със сигурност облекчава страстта на завистта. Но в най-дълбокия пласт на личността му нямало послание за лично избавление и облекчение.

Напротив! Като гръм посред бял ден трябва да е почувствал в замъгленото си съзнание неумолимия въпрос на Бога малко след братоубийството.

– Каин, где е брат ти Авел?

От гледна точка на проблема за Адамовата вина този въпрос е същият като този, който Бог отправил към бащата на Каин непосредствено след неговото престъпване на заповедта.

– Адаме, къде си?

– Каин, къде е брат ти?

Този въпрос се повтаря всеки път, когато „убивам“ образа на ближния (брата си) в междуличностни отношения, за да защитя или проектирам собствения си образ, идеалния си себеобраз.

В такъв случай действам по силата и в името на едно демонично насилие, тъй като не мога  да устоя на изкушението и да уважа образа на ближния повече от собствения си (идеален) образ!

Да! Моят личен Бог… е моето Аз. Този шепот, като адамово ехо на думите „ще бъдете като богове“, е тайното, безшумно, но винаги настойчиво присъствие на демоничното насилие в най-съкровените дълбини на душата ми!

превод: Константин Константинов