Пророчески сън или внушение от дявола

Автор: Виталий Чеботар

Към тълпата поведоха още една група пленници. След това ръководителя на конвоя издигна слабата си жилеста ръка, на която беше изографисано числото шестотин шейсет и шест, посочи дома на свещеника и с груб дрезгав глас извика:

– Бий поповете…

– И всички онези, които ходят в храма! – подхванаха конвоите – Смърт на православните християни.

Последователите на антихриста нахлуха в двора на отчето, хванаха работещия в градината свещеник, вързаха го и блъскайки го изведоха на улицата при тълпата, състояща се от мъже, жени и деца. Всички тези хора бяха пленени от последователите на антихриста само за това, че са християни и посещават православния храм.

Третият ден от гонението приключваше. Затворът, или по-точно сградата, където по-рано се разполагаше продоволствения склад, бе препълнен със затворници. Сред тези православни братя бях и аз. Някой от пленниците плачеше. Беше мъж, който не знаеше какво да прави по-нататък. Независимо, че отчето бе измъчван много и жестоко пребит, той се помоли и започна да проповядва. Опрях се с гръб към стената, слушайки трогателните думи на свещеническата проповед. Колкото повече слушах дядо Макарий, толкова повече се отваряше, сърцето ми, и осъзнавах какъв грешник съм в Божиите очи. Припомняйки греховете си, застанах на колене с лице на изток, започнах да се разкайвам, четейки на ум молитвите “Отче наш…”, “Богородице Дево, радвай се…”, “Символът на вярата” и тези, които знаех наизуст.

След проповедта помолих дядо Макарий и се изповядах пред него.

Цялата нощ християните прекараха в задушния склад, а на сутринта започнаха да ни съдят. Всички, които заминаха на съд, не се върнаха вече. Изключение правиха само онези, които се отричаха от учението на св. Православна Църква – тях ги освободиха от затвора. А за онези, които не пожелаха да се отрекат от своята вяра, оставаше една присъда – смърт. От улицата се чуваше рев, молби за милост. През пролука видях как измъчват духовните ми братя в двора. Скоро изведоха и свещеника, който също така не се върна вече.

След около час дойде моят ред: за мен дойдоха двама здрави младежи, които ми сложиха белезници и ме изведоха от затвора. Преди да ме заведат при съдиите, ме подготвиха за разпита: пребиха ме така жестоко, че на два пъти трябваше да се съвземам. След това младежите ме заведоха в една червена кирпичена сграда, която се намираше срещу склада. Минахме през дълъг тъмен коридор. Блъскайки, мe заведоха в голяма светла стая, където имаше мнозинство инструменти и приспособления за мъчения. На другия край, до стената зад една маса седяха съдиите. Над тях в златна рамка висеше портрет на Луцифер, а на масата имаше статуя на дявола, хвърлящ кръста с Христовото разпятие. Виждайки това кощунство, ми се прииска да се изплюя в лицата на моите съдии.

Младежите ме заведоха пред съдиите. Зад маса с черна покривка отляво седеше мъж на около 50-годишна възраст с побеляла коса. Лицето му беше покрито с бръчки. Отдясно имаше красив юноша с черни мустаци, а в средата седеше жена на средна възраст с ясно изразени ябълчни скули, с красиви сиви очи и широки дъгообразни вежди. Всички те бяха облечени в черни панталони и шапчици с цвят на въглен, върху които бяха изобразени три шестици.

Жената започна разпита:

– Вярваш ли в Иисус Христос?

– Да, Той е Син Божий!

– Значи, потвърждаваш, че Христос е Син Божий? И вярваш в тези приказки…

– Това изобщо не са приказки. Иисус Христос е Единородният Син Божий, Който е бил заченат от Дух Светий и е роден от Дева Мария.

За тези думи получих мощен удар в корема, който беше толкова силен, че чак извиках от болка. Вторият младеж също така не остана без работа: раздра тениската ми, а когато видя кръстчето на гърдите ми, го хвана и захвърли на земята. Не можех да си позволя кръстчето ми да лежи на пода. Наведох се, за да вдигна калаеното кръстче, но получих силен удар с крак по лицето. Изправих се и изтрих с ръкава си потеклата кръв.

– Господи, прости им, понеже те не знаят какво правят! – повторих Иисусовите думи на Разпнатия на Голгота.

– По дяволите! Помогни му да забрави за Иисус! – разгневено викна стареца, посочвайки с ръка мястото за мъчения.

В следващия момент усетих как четири силни младежки ръце ме блъснаха. Паднах. Младежите ме повлякоха към посоченото място, където незабавно започнаха да изпълняват заповедта на съдията. Няма да описвам мъченията, които изтърпях от моите мъчители, а само ще отбележа, че по-късно цялото ми тяло беше покрито с рани и синини.

Съвземайки се, видях, че лежа на пода. Ръцете и краката ми бяха силно стегнати с широки колани. След като се съвзех напълно, младият съдия дойде при мен и вдигайки главата ми, запита:

– Какво, приятелю, отричаш ли се от своята вяра?

– Не! – отговорих аз, едва движейки устните си.

В следващия момент младежите отново ме хванаха за краката и ме повлякоха до мястото за екзекуция, където вече ме очакваше палача, за да свърши своята работа.

И ето, когато главата ми лежеше на трупата, екзекутора вдигна брадвата, но жената го спря, опитвайки  за пореден път да чуе отричането ми от Христа.

Аз не можех да се отрека от моя Спасител, в Когото вярвах от ранни години и като истински православен християнин бях готов да умра за Него. Като се надигна от стола, тя попита :

– За последен път питам, с кого си? С нас ли си или не? Решавай!

– Аз никога няма да се отрека от Иисуса! Няма да се отрека от моя Спасител – Господ Бог! Чувате ли – никога!

След секунда главата ми вече лежеше в екзекуционното кошче, а безжизненото тяло бе върху трупата.

– Ни – ко – га! – извиках продължително и се събудих в студена пот.

Големи капки се стичаха по лицето ми. Отлепих главата си от възглавницата и обхванах с ръце краката си, заедно с одеялото.

Обедното слънце светеше ослепително. Проникналите през прозореца слънчеви “зайчета”, преследвайки се помежду си, пълзяха по леглото ми. В градината по клонките на дърветата чуруликаха славейчета. Слаб повей на вятъра проникваше през открито прозорче, изпълвайки стаята с благоухаещ аромат на люляк.

“Сигурно това е пророчески сън, – размишлявах, продължавайки да седя в леглото – и случилото се в съня ми, навярно ще се изпълни? Ами, какво, ако сънят не е бил от Бога, а от лукавия!” – изведнъж си помислих.

Така размишлявах за съня си няколко минути. После станах, оправих си леглото и след прочитане на утринните молитви, отидох при нашия свещеник, за да си разясня: трябва или не трябва да се вярва на сънищата. Свещеникът ме прие радушно. Разказах му за съня си. Отец Макарий ме изслуша внимателно, и когато приключих разказа си, каза:

– Наистина, според книгата на св. ев. Йоан ще дойде време, когато на земята ще се появи Антихрист. Той ще има абсолютна власт четирийсет и два месеца…

– Кога ще стане това? – прекъсвайки, попитах свещеника.

– Никой не знае кога точно ще се случи това. Ние, православните християни трябва да имаме крепка вяра в нашия Господ Иисус Христос, за да не се отречем от Бога и да издържим всички притеснения на Антихириста и последователите му, когато властват на земята.

– И все пак, излиза, че сънят ми е пророчески? – размишлявах на глас.

– Не бива да се вярва на сънищата – отецът прекъсна моите размишления. – Св. Православна Църква учи, че не трябва да се вярва на това, което сънува човек, защото сънищата са дяволски внушения, и благодарение на тях лукавия се опитва да отклони нашите братя и сестри от Божия път. – произнесе дядо Макарий, галейки черната си брада.

Свещеникът направи пауза. Дълбоко се замисли, опитвайки се да си спомни нещо. Разбрах, че се моли по едва движещите му се устни. След известно време те станаха неподвижни, а лицето му се изпълни с радост. Дядо Макарий стана, доближи се до шкафа с книги, отвори дясната вратичка и извади от там книгата “Оптинските старци”. Свещеникът отново седна във фотьойла, който бе срещу мен, намери  необходимата страница и като се обърна, каза:

– Веднъж, преди повече от сто години са задали на един оптински старец същия въпрос, който, ти, чадо мое, ми зададе. А по-точно попитали дядо Леонид: „Може ли да се вярва на сънища, които наглед рисуват бъдещето?” – дядо Макарий ме погледна отново и допълни – старецът отговорил: “Не бива да се вярва на сънища, макар и те да изглеждат верни. Чрез увличане по сънища мнозина били прелъстени. Любомъдрият старец Теоктист, които съчинил “Молитвения канон на Пресвета Богородица”, се предал на сънища и накрая така се прелъстил от тях, че погинал. Мъдър е онзи, който не вярва  дори и на най-живите съновидения”.1

Отчето прочете отговора на дядо Леонид и затвори книгата. След това не питах повече. Изчерпателният отговор на оптинския монах проясни всички мои недоумения. Сега разбрах същината на сънищата и откъде те произхождат. Наистина сега осъзнах, че сънят е примка от лукавия, който се опитва денем и нощем, по различни начини, да отклони човека то истинската Господня пътека и да го отведе в геената огнена.

Искрено благодарих на дядо Макарий и с неговата свещеническа благословия, със спокойна душа се върнах у дома.

1 Архимандрит Серафим, “Оптинските старци”, 1991 г., стр. 76