„Не говори, грях е…“

Автор: о. Харалампос Пападопулос

Не говори, не знаеш, не говори, много говориш. Не говори, говориш глупости, не говори, не трябва. Не говори, не бива. Не говори, смущаваш ме, не говори, правиш грешки, не говори, грях е.

Всички гореспоменати насилствени заповеди звучат в нас от детските ни години до зряла възраст. Това е насилие над нашите чувства, спонтанност и детство. Върху детето, което живее в нас и сме го заглушили, чувствайки вини, че съществува. Докато Христос настоява: „станете като деца, защото тяхно е царството небесно“.

Но не Го чухме.  И ще ми кажете: „И в какво Го чухме?“ Изкривихме и изопачихме Неговото послание. Животът ни без Него всеки ден става ад, след като само с Него, живеейки както ни е посочил, имаме пълнота и завършеност.

Когато по много и различни начини ти налагат да не говориш и да се не изразяваш, тогава идва ред на тялото. Него никой не може да го накара да замълчи. Тялото не разбира от компромиси, нито знае да лъже. Имаш една среща, която не си избрал и не ти харесва. Умът ще намери хиляди оправдания, за да примири твоето присъствие там, където дълбоко в теб не искаш да отидеш. Тялото не знае такива трикове. Не след дълго ще започне да те боли глава или да те свива стомахът. Тялото винаги казва истината, умът рядко, почти никога.

Когато не говориш и не се изразяваш, всички тези неизказани неща се събира в теб като душевно възпаление. Тогава тялото започва да разказва всички онези неща, които ти погълна без да ги сдъвчеш. И тялото има само една азбука – симптомите.

Всеки телесен симптом е и един въпрос към нашата истина. Как живя днес? Колко истинен беше? Колко близо до това, което си? Доколко задоволи функционално основни човешки потребности?

Затова говори. Говори, ако ще да направиш грешки, ако ще да направиш фаул, ако ще да си вкараш автогол. Няма проблем. За предпочитане е да говориш и да правиш грешки, отколкото да се разболяваш, вършейки „правилното“. Нека чуем св. Григорий Богослов, който бил много чувствителен като душевност и сам съветвал: „говорете, говорете ако ще да е на вятъра…“

П.П. Под говорене имаме предвид всяка форма на изразяване: думи, движение,  както и всяка форма на изкуство. Някой може да мълчи, но да говори, танцувайки или рисувайки и т.н. Свети Софроний Сахаров казваше, че най-висшата форма изкуство и изразяване е молитвата.

***

Как да съдя грешката ти, без да зная  твоето „преди“ и „след това“? „Преди“ – колко се бори със страстите си, колко страдание изпита, колко пъти имаше надежди и губеше надежди едновременно. И твоето „след това“?

Никой няма да научи колко плака, кая се, почувства или отблъсна, видя и скри греха на дъното на твоето същество.

Не, не мога да съдя живота ти по един момент. Защото зная добре, че ти не си твоят грях, нито твоят успех, нито твоята светлина, но и нито твоята тъмнина.

В същия момент, в който ходиш в рая, извърташ поглед  към ада. Това е човекът. Противоречив. Затова и съдът принадлежи на Него, Който знае това, което никой никога не научи по новините  или върху заглавната страница на човешките страсти и лицемерие. Само Бог може да съди живота ти, защото Той знае голата истина на душата ти.

Колкото повече остарявам, толкова повече чувствам, че единственият критерий за това доколко един човек има Бога в себе си е снизхождението!

Да разбираш и да приемаш слабостите на другите.

Кажи ми колко снизходителен си, да ти кажа колко небе носиш в себе си…

***

Крещят ти, че си грешка. Навярно и да си бил. Но, повярвай ми, не  това е важното. Има нещо друго по-значимо. Дали в това, което си правил, си бил истинен и автентичен.

Защото само тогава се покайваме и се променяме в живота ни, когато грешките ни имат автентичност.  Когато в решенията и делата ни обитаваме ние самите.

По-големият син от притчата за Блудния син бил ли е изряден? Да. Но не истинен, затова и никога не разбрал Отца си (Бога). Блудният син бил ли е изряден? Не. Но бил истинен в греха си. Тоест бил автентичен в това, което правил. Затова и могъл да познае любовта на баща си.

Въпросът не е да си просто изряден, а да си истинен. Не спасява изрядността, а истината.

Тоест когато всички ще ти крещят, че си бил грешка, да можеш да отговориш: „Да, но бях истинен“.

Пази това в живота си. Другите неща рано или късно ще ги откриеш. Изпитанията ще те направят зрял, ще се научиш от собствените ти грешки.

Да станеш изряден не е трудно, да си автентичен, повярвай ми, е рядкост.

превод: Константин Константинов