Заплахите за младежите в съвременното общество

Автор: о. Василий Термос

Ще започна с откъс от автобиографичната творба на Максим Горки „Детство“, а след това ще се опитам да направя няколко лични коментари. В нея авторът изразява чувствата си относно края на детството.

„Всичко наоколо е полузаспало, всичко е мълчаливо, всичко се движи сякаш без желание, от голяма необходимост, а не от пламенна любов към движението, към живота.

И ми се иска да изритам силно цялата земя и себе си, така че всичко, включително и мен, да бъде пометено от  радостния вихър, от празничния танц на влюбените, един други, този живот, който започна заради един друг живот, един красив, жив, честен живот…

Трябва да направя нещо със себе си, иначе ще погина…“

„Всичко наоколо е полузаспало…  без желание„

Какво има предвид писателят? За какъв сън говори?

Читателят на творбата лесно разбира, че авторът има предвид екзистенциалния сън на хората с приспивната песен на огъня на страстите им, която задушава екзистенциалните им търсения. Тъй като човешките страсти не се променят във времето, а само начините, по които се проявяват, можем с основание да предположим, че се касае за  трите класически страсти: сластолюбие, сребролюбие и славолюбие. Разбира се, тези страсти не се проявяват днес както в Русия преди сто години, но техният „изряден“ облик не престава днес да действа  отблъскващо, навярно лицемерно. Възрастният, който работи за тези страсти, се отчуждава от психичните процеси на юношата и изменя на своята педагогическа мисия.

Винаги съм се питал защо чуваме толкова много викове за предполагаемото плачевно състояние на младежта, когато най-драматичните социални престъпления се извършват от възрастни. Предизвикването на войни, трафикът на наркотици, сексуалното насилие над деца, несправедливостта, разхищението на обществени средства и много други неща посрещат юношата в света на възрастните. Единствената разлика е, че в днешно време тези, които извършват престъпления срещу младежите, носят вратовръзка.

От друга страна, юношата дори не осъзнава, че Диснилендът, който частните канали и интернет тържествено му предлагат, е най-бруталното негово експлоатиране – още едно „подземно“ престъпление. Днешното общество е комерсиализирало юношеството, което вече е самостоятелна потребителска цел (дрехи, обувки, сладолед, електронни игри, музика, телевизионни сериали и т.н.). По този начин се работи за разпространението на този заразен сън и сред подрастващите, така че утре като възрастни  да се приспособят напълно към общия климат на безчувствие и консумация.

Към това тъжно хъркане на страстите ще трябва да прибавим и съня на невежеството, безразличието и пасивността, поведенията, които карат родителите да делегират привилегията на образованието на телевизията. В същото време тийнейджърите, противно на широко разпространеното мнение, копнеят за общение с тях.

В американско проучване, проведено сред 8165 юноши, в отговор на въпроса: „Чия компания харесваш най-много: на родителите си или на приятелите си?“, отговорът е изненадващ. 60% заявяват, че им харесват еднакво; 15% показали предпочитание към родителите. Но за съжаление някои родители обезсърчаваме тази дискусия, като я избягваме, критикуваме, подкопаваме, когато те се опитват да се изразят.

„Да изритам силно“

Тук с няколко думи са описани нагласите и поведението на подрастващите, които често занимават психолозите и социолозите. На индивидуално равнище „ритникът“ на юношите може да включва бунт в семейството и насилствено претендиране за независимост; на социално равнище – всички онези девиантни ситуации, които хвърлят ръкавицата върху статуквото и насилствено претендират за едно различно общество.

Без да забравяме възможността юношата да бъде ловко манипулиран в този бунт (отново от възрастните!), трябва да посочим, че известна степен на „съпротива срещу авторитета “ е необходима, за да не се отчужди и да намери собственото си лице. В рамките на семейството той понякога стига до крайност и преувеличава различията, ако почувства, че без това преувеличение рискува да остане психологически привързан към родителите си.

С други думи, разликата между поколенията притежава и телеология на развитието. Има случаи, в които отсъствието ѝ означава поражение за юношата и неговото покорство. Става фалшив, не се развива  и може да остане зависим и като възрастен. Юношата е способен дори да стигне до „ритника“ на самоубийството, ако смята, че така ще се почувства истинен.

Важен фактор за възникване на агресивно поведение е задълбочаващото се отчуждаване на подрастващите от образователната система. Този фактор днес не се разглежда в достатъчна степен, тъй като целият дебат за образованието е станал технократски и се интересува само от държавните средства. Но маргинализирането на училището в обществото води на свой ред до маргинализиране на юношата в обществото. Тъй като училището престава да функционира като авангард на обществото, както е било в миналото, целият свят на възрастните губи своя авторитет. По този начин юношата чувства, че възрастните не се интересуват от него, че го лъжат, че не могат да разберат нуждите му като ученик, което е още по-лошо, неговия път на развитие, който, трябва да се признае, е труден за съчетаване с настоящата образователна система.

Училище, което „работи“ с малка част от учениците, които имат развита памет, училище, което възпитава само интелектуални знания без наблюдение в живота и обществото, училище, което иска подрастващият да бъде затворен на стола за шест часа, училище, което пренебрегва нуждата на подрастващия от социализация, доброволчество, ценности, екзистенциално съзряване, междуличностни отношения, неизбежно ще го доведе до отчуждение. Всъщност част от младите хора ще бъдат изхвърлени от образователната система и ще бъдат въвлечени в престъпност и маргинализация, като постоянно ще изразяват гнева си към обществото. Но юношата, който остава в училище, е убеден също така, че тъй като възрастните са създали тази конструкция, съществува пропаст, която го дели от възрастните. Не е достатъчно да се каже, че отчуждението води до насилие като отговор; то само по себе си е насилие, затова поражда отсрещно насилие.

„Иначе ще погина“

И така, от какво е застрашен юношата в съвременното общество? На първо място, от срива на морала му, когато открива, че играта е „нагласена“ и не предлага алтернативни изходи и възможности за самоопределяне.

Второ, от разрушителната тревога пред невъзможността да формира идентичност. Както посочва психоаналитикът Питър Блос, „съвременното демократично капиталистическо общество не предлага на младите хора потвърждение на техния статус. По този начин подрастващите са оставени сами да формират конкуриращи се организации (банди, клики, групи с всякаква цел), като се набляга на агресивното господство, конкурентното превъзходство и враждебното изключване. Вакуумът на неинституционализираното юношество в западното общество позволява, от една страна, висока степен на диференциация и индивидуализация на личността, тъй като няма задължителни модели, но от друга страна, тежестта на самоопределението улеснява девиантното и патологичното развитие„. Човекът не издържа вакуума на идентичността, затова юношата бърза да намери решение, като избере проблемна идентичност.

На трето място, от загубата на здравото измерение в отношенията със света, неговите неща и лица. Смятам, че за един юноша е особено трудно да израсне в трескавия климат на епоха като нашата, която е превърнала фантазията в свой устав. Както пише психотерапевтът за юноши Марша Леви-Уорън, „романтизирането на юношеството в днешното общество не помага на нашите юноши. Представяйки тийнейджърския живот като сенсуален, бляскав и вълнуващ, както е представен в рекламите на бельо, това засилва тяхното чувство за разлом   между техните преживявания и света. Всъщност акцентът, който нашето общество поставя върху младежта и младостта, е вреден за всички нас;  затруднява възрастните хора, които често биват отделени от останалата част от обществото, и превръща остаряването в източник на страх и дори отчаяние.“

Четвърто, със забравянето на най-важното в живота, което води до духовно осакатяване. Тъй като съвременното общество е превърнало парите и всички видове наслади в свой бог, то се стреми да заглуши екзистенциалните въпроси на хората, защото те са пречка за постигането на целите му. Младите хора, които се отнасят сериозно към ключовите въпроси на живота, са дисонанс  в огромната верига на потреблението.

“Острието” е телевизията: по отношение на съдържанието на програмите си тя се държи така, сякаш децата и юношите не съществуват, но се връща към рекламата, за да ги откупи. Тя е взела един изключително младежки творчески капитал – въображението – и го е превърнала във всеядна фантазия. Чрез рекламата  разрушава смисъла, за да създаде неисторическа младеж, без координати в пространството и времето, която само ще  консумира. Неслучайно покойният Христос Вакалопулос твърди, че рекламата измества смисъла, а Нийл Постман – че тя прави безполезни и осмива вековните символи на човечеството. (Например „Одисея“ и „Тайната вечеря“ са използвани в реклами).

Най-сигурният начин да докажем, че обществото и Църквата искрено се интересуват от младите хора, е да чуем по-внимателно  това, което те имат да кажат. Не можем да ги разглеждаме само или предимно като потребители на развлечения (обществото) или като потребители на авторитети (Църквата), защото това е обидно подценяване на това, което Бог е замислил за тях. Необходимо е да се намерят начини, по които гласът на юношите да бъде интегриран в социалното и църковното тяло, за да му се окаже влияние. Много можем да се поучим от техния чист поглед. И нямам предвид институции като младежкия парламент, чиято стойност намирам за съмнителна, тъй като там често се възпроизвежда дървената реч на възрастните.

Как думите на юношите и младежите още се включат в публичната дискусия на Църквата? Това ще се случи само когато осъзнаем, че нашите юноши са важни не само заради това, което ще станат в бъдеще, но и заради това, което са сега. Ако наистина стане тази промяна в собственото ни мислене, тогава е сигурно, че ще разработим начини и структури, в които те да се чувстват интегрирани – на енорийско, епархийско и национално равнище.

Юношите искат свобода, но трябва да им помогнем да се научат да обичат. И ние често им даваме свобода, за да ни е мирна главата, но без любов. С други думи, юношеството се явява отлична възможност както за юношите, така и за възрастните да станат хора.

подготвил: Константин Константинов